Дадена дума

9

Песента на дроздовете ме събуди още преди изгрев-слънце. Измъкнах се от спалния чувал, извадих чисти дрехи и се преоблякох на оскъдната утринна светлина, която се процеждаше под дърветата. Предположих, че Али не се е събудила още, и реших, че е в мой интерес да я оставя да спи. Събрах раницата си, взех пушката и тръгнах да пообиколя наоколо, както бях направил и предишната вечер. Не смятах, че нещо ни заплашва, просто исках да се насладя на свежия горски въздух, изпълнен с аромат на борова смола, и да поразсъждавам на спокойствие.

Гауейн, Парсифал, Ланселот и останалите рицари от Кръглата маса, за които бях чел като дете, можеха да се гордеят с мен. Бях защитил красивата девица, не се бях възползвал от нея и дори я бях направил нещо като свой партньор. Какво можеше да се обърка?

Върнах се в лагера, но отговорът на този въпрос не излизаше от главата ми. Всичко. Всичко можеше да се обърка. Както по времето, когато двамата с Джен бяхме още малки, татко ни бе напуснал, Деб работеше в Аспен, а Анджи учеше в колежа. Сякаш не бе достатъчно лошо, че татко ни бе напуснал и бе оставил мама да се грижи сама за нас. Много по-лошо стана, когато мама започна да излиза с разни мъже. Всъщност първите двама не бяха чак толкова зле. Само дето пиеха.

Третият обаче, когото наричахме Ски, защото не можехме да произнесем цялата му фамилия, бе много по-лош от тях. Двамата с мама обикаляха баровете и ни оставяха с Джен да готвим, да чистим и да си лягаме сами. Прибираха се късно нощем и тогава избухваше неизбежната кавга — хвърляне на тенджери, чупене на чаши, събуждане на съседи… Излязох от стаята си по време на един от техните скандали и още съжалявам, че го направих.

Мама лежеше по лице на кухненската маса. От насинените й скули капеше кръв. Блузата й бе разкъсана и висеше от ръцете й, разголила големите й гърди. Ски стоеше зад нея със смъкнат панталон и крещеше, че е курва.

По онова време бях хилаво единайсетгодишно хлапе. Затова, когато се втурнах и заудрях Ски — който тежеше над сто килограма — с малките си юмруци, бе достатъчен само един шамар, за да ме запрати в стената и да се свлека в безсъзнание.

На сутринта мама се бе пооправила и превързала и макар да не бе изтрезняла, се опита да приготви закуска. Заяви, че нищо не се било случило, че съм сънувал кошмар. Кошмарите обаче не оставят цицини на главата.

Две седмици по-късно Джен ми сподели за своите кошмари. В тях Ски идвал нощем в стаята й и я опипвал.

Натиках тези спомени в най-дълбоката дупка в мозъка си и се върнах в палатката.

Али вече бе станала и седеше на стола до огъня, който бе запалила. Бе намерила кутия гофрети и бе сложила две от тях в тигана, за да ги стопли на пламъците. Беше се преоблякла в сини джинси и розов суичър. Косата й бе невчесана и сплъстена, но лицето й сияеше на яркото слънце. Тя вдигна поглед и попита:

— Гладен ли си?

— Умирам — отвърнах аз. Погледнах плетеницата от клонки, която гореше в ямата. — Хубав огън.

Тя се усмихна.

— Намерих едно нещо. Нарича се кибрит. Защо не го пробваш някой път?

— Може и да пробвам — отвърнах й и осъзнах, че заяждането й ми доставя удоволствие.

Седнах на съседния стол и тя ми подаде топла гофрета. Тъкмо облизвах лимоновия топинг от пръстите си, когато видях изражението й да помръква.

— Смяташ ли, че сме загазили, Бар?

— Защо?

— Избягахме от федералните. Това не е ли престъпление?

— Съмнявам се — отвърнах й. — Не мисля, че се интересуваха от нас. В противен случай щяха да ни настигнат и да ни спрат още в самото начало. Очакват от нас да ги отведем при Ланс.

— Сигурен ли си?

— Не.

Наистина не бях сигурен. Просто се опитвах да разсъждавам логично.

Събрахме багажа и потеглихме след по-малко от час. Останах впечатлен от уменията на Али в това отношение. Действахме като добре сработен екип и макар да не разменяхме и дума, поставяхме всяко нещо на мястото му в раниците и ги товарехме в пикапа. Днес тя се усмихваше малко повече от вчера, сякаш партньорството ни поставяше началото на нещо чудесно. Надявах се да е така.

Али се настани на предната седалка с намерението да се наслади на гледката, докато пикапът се спускаше по черния път, който слизаше от планината. Смъкнахме се с много друсане до мястото, където поточето, покрай което бяхме тръгнали, се вливаше в по-голямо, а то на свой ред водеше към Райфъл. Отбих на един по-широк участък, изключих двигателя и позвъних на Хуан в Ривърсайд. Не остана очарован от поредната ми молба за помощ, но заяви, че има някои връзки в Райфъл. Обеща скоро да изпрати Чопо.

— Сега искам да проведеш един разговор — казах на Али.

— На кого трябва да се обадя?

— На Спайк. Кажи му, че съм те зарязал в Райфъл, а ти искаш да се върнеш на работа. Много съжаляваш, много си уплашена, не знаеш какво да правиш.

— Защо?

— Никой от нас няма представа как изглеждат хората му в Райфъл. Предполагам, че Спайк ще изпрати някой да те вземе. Ще си уговорим среща. Когато пристигнат, ще убедя някой от тях да се разприказва.

Али поклати глава.

— Мога да позвъня на Брент и да му изнеса това представление, но не мисля, че ще се върже. По-добре ти му позвъни, кажи му, че ти е дошло до гуша от мен и ще ме оставиш в Райфъл, ако иска да дойде да ме прибере. Представи го като двойна игра, все едно аз не подозирам нищо и те чакам да се върнеш, а ти всъщност ме използваш като откуп, за да се отървеш от преследване.

Засмях се.

— Имате опасен ум, госпожице Мартин.

— Брент не разбира друга мотивация освен егоизма — усмихна се тя. — Освен това не искам да му слушам глупостите.

Али ми подаде мобилния телефон.

Когато се свързах с Брент, той реагира по предсказуем начин — заплаши ме с всяка бавна и мъчителна смърт, за която ограниченият му мозък се сети. Списъкът не бе особено дълъг.

— Какво каза? — попита Али с усмивка.

— Обичайните любезности. Но обеща да изпрати някого. — Взех ключовете и й ги подадох. — Мислиш ли, че можеш да караш пикапа?

— Разбира се. Мога да карам всичко, което има колела. Защо?

— Оттук нататък ще трябва да импровизираме, и то доста. Може да се наложи да шофираш. Ще бъде добре да натрупаш малко опит с пикапа.

Тя сви рамене в знак на съгласие.

— Добре. Запомни, че този автомобил е прекалено своенравен. Предницата е разбита, амортисьорите са сдали багажа, а карбураторът и спирачките няма да изкарат дълго. Ще се справиш ли?

— Да си сменим местата и ще видиш.

Така и направихме. Когато си сложихме коланите и потеглихме, тя показа, че не си хвърля думите на вятъра. Нагласи си първо седалката, като я придърпа напред, по-близо до волана, но след това показа, че не отстъпва на нито един шофьор, с когото се бях возил. В интерес на истината, спусна се толкова бързо по черния път, че в един момент стиснах здраво предпазния колан.

— Уплаши ли се? — попита ме тя.

— Не за мен, а за пикапа. Ще трябва да издържи, докато стигнем до града.

Смехът й прозвуча по-звънко и по-женствено от обикновено.

Излязохме на асфалта. Упътих я как да стигнем до Райфъл. Тя намали скоростта. Качихме се на магистралата и потеглихме на юг. Подминахме няколко ферми, преди Али да ме погледне и да попита:

— Откога не си виждал Джен?

— Прекалено дълго.

— Откога не си говорил с нея?

— Ако не броим последното й обаждане? Прекалено дълго.

— Защо?

— Бях зает да помагам на куп други хора.

— Да не си работил в болница или нещо подобно?

Наистина бях работил в болница по едно време в Мтабила, лагера на бежанци от Бурунди, който бяха организирали в Танзания, но не й казах.

— Помагах на добри хора да се отърват от лоши хора — в Африка, Южна и Централна Америка, после в Мексико…

— Какво означава „да се отърват“?

— Винаги се намира някой, който да се нагърби с ролята на тиран и да започне да тормози по-слабите, особено по тези места.

Не ми хареса каква насока поема разговорът, затова й заявих да си гледа пътя.

Тъкмо изкачихме един хълм и започнахме да се спускаме към долината на Райфъл, когато пикапът поднесе рязко. Бях потънал в спомени за Африка, които викът на Али прогони в миг.

Погледнах пътя пред нас и видях два големи канадски елена, от онези, които наричат уапити, да стоят по средата на пътя, а дясната страна на кабината да се носи право към тях. Изглеждаха объркани и не помръднаха от местата си.

Пикапът се заби в тях. Едното животно полетя във въздуха и падна в канавката, където се претърколи по гръб и зарита с крака. Главата на другото се блъсна в прозореца ми, пръсна го на парчета и тялото му увисна за миг на вратата, преди да изчезне под колелата. Изчистих стъклата и казах на Али да отбие встрани. Тя овладя очукания пикап далече извън пътното платно.

— По дяволите! Не ги видях! Не успях да спра!

Тя впери поглед право пред себе си и стисна волана толкова здраво, че кокалчетата й побеляха. Очите й се навлажниха, но не заплака.

— Случва се — казах аз, притеснен повече от това, което трябваше да направя, а не от случилото се.

Извадих пистолета от малката раница, която бях оставил между нас.

— Господи! — възкликна Али, без да откъсва поглед от пистолета. — Ще ме застреляш, задето чукнах скапания ти пикап?

— За тях е — отвърнах и посочих през счупения прозорец двете големи животни, които се търкаляха в канавката.

Едното подритваше във въздуха със сетни сили. Другото се опитваше да се изправи на счупените си крака и издаваше жален вик при всеки опит; главата му трепереше, от устата му излизаше пяна. Али извърна поглед, когато слязох от кабината.

След десетина крачки спрях на достатъчно разстояние от животните, за да не ме изритат. Натиснах спусъка два пъти и изпратих два едрокалибрени куршума в черепите им. И двата елена замряха и натрошените им, почти обезглавени тела се превърнаха в купчина кърваво месо в канавката.

Когато се върнах в пикапа, Али ме посрещна пребледняла. Извадих пълнителя, поставих два нови патрона на мястото на изстреляните и го върнах на мястото.

— Защо? — попита ме тя.

— Искаш да кажеш: защо ги застрелях? Не исках да ги гледам как страдат. Нищо повече. — Погледнах я изпитателно, загрижен от начина, по който ще възприеме случилото се. — Добре ли си?

Тя кимна, но продължи да гледа право пред себе си. В един момент се обърна към мен.

— Кажи ми нещо, Бар. Когато правиш това… нали разбираш… когато се биеш и убиваш… изпитваш ли някакви чувства?

Замислих се за миг какво да й отговоря и се върнах към времето, когато бях на двайсет, и към първото кръвопролитие, в което бях участвал. Беше в джунглите на Конго и вината за случилото се бе донякъде моя. Видях окървавените тела, струпани накуп под обедното слънце. Птиците, които кълвяха разкъсаните камуфлажни униформи. Жуженето на мухите. Миризмата на кръв, която изпълваше ноздрите.

Погледнах Али и отвърнах на погледа й.

— Винаги — казах аз.