Дадена дума

34

В първия момент реших, че сънувам. В съня си метнах раницата си на рамо, а Али стоеше на пътеката, плачеше и ме умоляваше да не я оставям. Целунах я по бузата и я уверих, че всичко ще бъде наред. Тя обаче не спря да плаче.

Едва тогава осъзнах, че лежа с лице в пръстта, а зад гърба ми долитат не ридания, а ругатни. Али крачеше нервно в далечния край на лагера и псуваше.

Бях заспал на поста си. Да, точно така. Никой не ме беше нападал. Никой не ме бе зашеметявал с удар по главата. Просто бях заспал. Въпреки това имах чувството, че в главата ми блъска пневматичен чук. Раменете ми пареха, сякаш пясъкът бе проникнал под кожата ми. Всичките ми стави горяха от болка и при най-малкото движение, дори дишането ми причиняваше агония. Като изключим това, се чувствах добре.

Али застана до мен.

— Бар — заяви тя, — ти заспа.

— Да, досетих се. — Погледнах я с присвити очи. — Но явно и ти си заспала.

— Да. И сега имаме друг проблем.

— Какъв…

— Голям!

— О, изплюй камъчето, жено! — отвърнах аз и отворих широко очи.

Слънцето вече грееше право над мен. Предположих, че наистина съм имал голяма нужда от сън.

— Знаеш ли, понякога си голям гадняр!

— Казвали са ми го и преди. Какво има?

— Джен е изчезнала.

Скочих бързо на крака, прекалено бързо, защото ми причерня и едва не изгубих съзнание. Изчаках погледът ми да се избистри и попитах:

— Какво означава: „Джен е изчезнала“?

— Няма я.

— Искаш да кажеш, че се е събудила и си е тръгнала? Къде, по дяволите, е отишла?

— Нямам представа. Събудих се, погледнах към нея и… не я видях.

— Добре, със сигурност не е взела кон.

— Откъде знаеш?

— Конете се разбягаха. Зики ги пропъди, преди двамата с него да се срещнем.

— По дяволите…

Али изглеждаше ядосана и изнервена.

— Вината е моя — казах аз. — Беше права за смените.

Изправих се на крака и се затътрих към мястото, където бе спала Джен. Следите, макар и заличени донякъде от стъпките на Али, ми разказаха всичко, което трябваше да знам.

Видях следи от влачене и дълбоките стъпки на човек, помъкнал тежък товар. Какъв глупак бях! Ако бях по-гъвкав, щях сам да се сритам отзад.

— Трябва да тръгваме — заявих аз. — И то веднага. Човекът на Алвис не е потеглил с него. Проследил ни е. А после е отвлякъл Джен, докато сме спали сладко-сладко.

Али не възрази. Помогна ми да съберем в раниците си малкото неща, от които имахме нужда, и да скрием останалата част от багажа.

— Как разбра, че е човекът, когото видяхме при Зики?

— Беше едър, а тези следи тук — посочих мястото, където бе лежала Джен — са оставени от обувки четирийсет и седми номер. Не мога да бъда абсолютно сигурен, но съм убеден, че е той. Явно Алвис е още жив и продължава да командва. Изпратил е човека си след нас.

Али ми помогна да угасим огъня. Бързо зарихме пепелта, за да прикрием обстоятелството, че изобщо сме били тук.

— Не разбирам как е дошъл — зачуди се Али. — Как е могъл да вземе Джен и да си тръгне, без да го забележим? Освен това, ако сме спали чак толкова дълбоко, защо не ни е убил?

— Не е искал да рискува — предположих аз. — Бил е сам и не е знаел колко дълбоко спим. Освен това бях легнал встрани. Може да не ме е забелязал. На негово място щях да запуша устата на Джен или да използвам парче плат, напоено с някакъв химикал, за да я приспя, и щях да изчезна, без да издам никакъв звук. За да се покажа като герой в очите на Алвис. И да получа повишение.

— Предполагам, че е станало така — отвърна Али. — Явно този тип го бива.

— Така е. Възможно е да съм подценил Алвис и хората му.

— Смяташ ли?

Вперихме погледи един в друг, безкрайно ядосани от случилото се. Предишния ден — след като бях измъкнал Джен, едва не бях загинал в ранчото на Зики и бях оцелял при опита му да ме изкорми — имах чувството, че съм изкачил най-високата планина на света. Изкачването бе изцедило и последната ми капка сила. А сега бяхме прахосали постигнатото вчера. Бях принудил и двама ни да дадем всичко от себе си и да стигнем до предела на възможностите си. В резултат на това бяхме загубили всичко, което бяхме спечелили. Все едно отново се бяхме озовали в подножието на планината и бяхме устремили поглед към върха, който чезнеше във висините.

Али се съвзе първа.

— Добрата новина е, че Джен им трябва за нещо. Дотогава ще я държат жива. Трябва да си я върнем отново, преди да стане непотребна.

— Звучи като нещо лесно — отвърнах аз.

— Да ни би да смяташ да се откажеш?

— Какво? — Въпросът й ме озадачи. — Не, по дяволите! — За пореден път се възхитих на тази жена, появила се толкова неочаквано в живота ми, и на непоколебимата й решителност. — Да действаме.

Когато метнахме раниците на гръб, наредих на Али да се движи непосредствено зад мен и да се опитва да върви в стъпките ми.

— Както трябва да прави всяка добра жена? — попита тя.

— Не, за да не повредиш случайно някоя следа.

Беше към един часа и най-подходящото време — рано сутринта, когато силно наклонените слънчеви лъчи хвърлят странични сенки върху следите и улесняват откриването им — бе отминало. Трябваше да изчакам да започне да се свечерява, за да се получи същият ефект, а това означаваше да се забавим прекалено много. Обиколих вътрешния периметър на каменния кръг и открих стъпките, оставени от големите подметки. Тръгнах по тях, като ги последвах през един отвор в скалите.

— По интуиция ли се движиш, или наистина виждаш откъде е минал? — попита Али, докато вървеше зад мен.

Приклекнах, а бученето в главата ми се усили. Посочих й следите: големи военни обувки, четирийсет и седми размер, с допълнителна тежест на външната страна на дясното стъпало — резултат от носенето на сестра ми.

— Виж — казах аз и погалих нежно отпечатъка с върховете на пръстите си, за да запомня усещането, в случай че се наложи да следвам дирята единствено по този начин.

— Не… Чакай, да. Едва-едва. Не можем ли да се върнем в лагера на Алвис или в ранчото на Зики? Трябва да се е запътил именно натам.

— Бихме могли. Но ако са се разбрали да се срещнат на друго място? Ако я води в града? Ами ако Джен окаже съпротива и той спре, докато я успокои? Или ако този тип си изкълчи глезена и залегне някъде храсталака между това място и пътя?

— Добре, разбрах. Продължаваме по следите.

Продължих приведен, свел глава към земята в търсене на следващия отпечатък. И тъй като светлината падаше под различен ъгъл, успях да различа смачканите борови иглички на петнайсетина сантиметра пред първата следа.

Следите показваха, че в зависимост от това кога точно онзи мъж бе проникнал в лагера ни, можехме да успеем да ги настигнем, преди да излязат на пътя. Забелязах едно-единствено изкривяване в средата на нишката, което означаваше много бавно темпо. Освен това от време на време откривах следи от полюшване и залитане встрани, свидетелство за почивки или учестено дишане. Колкото и да си добър, не е лесно да мъкнеш някого в продължение на километри.

Част от отпечатъците имаха съвсем чисти върхове, което означаваше, че са оставени преди не повече от два часа. Тоест посред бял ден. С други думи, бяхме спали много дълбоко.

Един от най-големите недостатъци на човешкия организъм е, че когато мозъкът прецени, че се нуждае от сън, той го получава. Никакво количество кофеин, медикаменти или адреналин не е в състояние да държи някого буден неограничено време.

— Можем да ги настигнем — казах аз.

Изправих се с усилие, болка прониза тялото ми и едва не паднах, преди Али да ме хване.

— Сигурен ли си, че си добре? Трябва да слезем в града, да те заведем в болница.

— Добре съм — отвърнах аз.

Разбира се, че не бях добре, но съм бил и в далеч по-тежки състояния. Знаех докъде мога да стигна. Трябваше да стисна зъби. Джен разчиташе на мен.

Затова постъпих именно така. Отблъснах помощта на Али и изпаднах в онзи транс, от който човек се нуждае, когато върви по следа. Продължих бързо напред, като се оглеждах за отпечатъци, разбутани камъчета, смачкани борови иглички, стъпкана трева. Когато следата бе прекалено неясна, използвах средното разстояние между две крачки, за да я открия.

Час по-късно — който ми се стори, че измина твърде бързо — открихме, че господин Четирийсет и седми номер е тръгнал по главния път към ранчото на Зики. От мястото ни деляха малко повече от шест километра. Видях множество свидетелства за залитания, когато едрият тип се бе уморил, открих дори няколко места, където се бе спъвал и падал, а накрая разстоянието между крачките му се бе свило до пет сантиметра. При тази скорост бързо щяхме да ги настигнем.

Само че не ги заварихме в ранчото.

Вместо това открих две овални следи на мястото, където онзи тип бе седнал на земята. Али ме повика и ми посочи следите от гуми по черния път. Отпечатъците от грайферите на пикапа и джипа бяха изчезнали, заличени от два пъти по-широките гуми на ровъра, а това означаваше, че Алвис първо си е тръгнал, а след това се е върнал обратно.

Единствените необичайни следи бяха отпечатъците от гуми близо до мястото, където мъжът бе седнал на земята. И следите от втори, по-лек мъж. Той бе излязъл от колата откъм страната на шофьора и я бе заобиколил. Следите от Джен вървяха редом с тези на мъжете в посока към колата.

Смачканите треви и тръни от другата страна на пътя показваха къде точно ровърът е направил обратен завой. Дърветата от нашата страна на пътя започнаха да се полюшват, над пътя се понесоха паднали листа. Поривът на вятъра донесе със себе си мирис на студен дъжд.

— Какво означава това? — попита Али, свела объркано поглед към земята.

— Означава, че сме ги изпуснали. Отишли са или в базата, или на друго място.

Което на свой ред означаваше, че всичко сторено до този момент е било напразно. Отпуснах се тежко на земята на почти същото място, където бе седял мъжът, отвлякъл сестра ми.

Али се настани до мен и постави ръка на крака ми.

— А сега… какво?

Вдигнах отчаяно ръце във въздуха.

— Нямам представа. Можем да се върнем пеша до ранчото, да вземем джипа и да започнем отначало. Трябва да помисля дали и кога да звънна на федералните, след като Джен отново се намира в опасност. Нямам представа какви ще бъдат приоритетите на агентите, ако тя се намира в базата на Алвис и те решат да атакуват.

Али стисна леко крака ми.

— Страхотно — възкликна тя, преди да скочи и да дръпне и мен да се изправя.

Сега, след като Алвис знаеше, че съм наблизо и ми е известно местоположението на нарколабораторията му, той щеше да вземе съответните мерки и най-вероятно щеше да напусне базата. Което означаваше, че новият ми план трябваше да включва откриване на местонахождението му и прибягване до изненада, която не би могъл да предвиди. Тъкмо започнах да обмислям различните варианти, когато бурята ни връхлетя.