Дадена дума

20

Аз карах.

Температурата спадна, когато излязохме от Стиймбоут. Тръгнахме първо на изток, а после на юг по западните склонове на Скалистите планини. Полагах сериозни усилия да следя пътя, тъй като карахме по маршрут, който водата бе прокарвала хилядолетия наред сред твърдите скали, но вместо това непрекъснато извръщах поглед към Али.

Като изключим ожулените кокалчета на ръцете й, тя изглеждаше страхотно. Косата й бе грижливо сресана и прибрана на стегната конска опашка. Беше с тесни джинси и сив суичър. Бе вдигнала крака на арматурното табло и прегърнала колената си, при което протритите й маратонки оставяха прашни следи по лъскавата пластмаса. Дрехите й бяха памучни, а горната част на обувките й бе от лек, перфориран плат. Което ме подсети, че трябва да спрем и да се оборудваме по подходящ начин за мястото, към което се бяхме запътили.

Спрях да я поглеждам крадешком, когато тя се унесе в сън и започна да похърква тихичко, опряла глава на страничния прозорец. Разделях вниманието си между острите завои и живописната природа. Това не бяха същите планини, в които бях ловувал като дете; бяха по-големи, по-самотни и се издигаха като великани на фона на лазурното небе.

Посегнах към кутията с цигари, но се поколебах и вместо това свалих прозореца. В купето нахлу остър, свеж аромат на борове, диви цветя и планински ручеи и ми помогна да потисна нарастващата тревога, която притискаше като камък гърдите ми. Ако можех да спра някъде — просто да отбия и да стъкмя малък огън край някой ромолящ поток, ако можех да поспя една-две нощи под ярките звезди, вероятно щях да започна да забравям нещата, които бях направил, нещата, които бях видял. И да забравя, че сега и трите ми сестри бяха в опасност.

Замислих се дали да не позвъня на Деб и Анджи и да ги предупредя, но какво можех да им кажа? „Здравей, сестричке, да знаеш, че един гаден наркобарон разполага с домашния ти адрес и може да цъфне на прага ти тези дни?“ Опитах се да си представя как би протекъл един подобен разговор и той неизменно завършваше с ругатни и обиди от страна на сестрите ми. А и какво биха могли да направят, след като захвърлеха накрая слушалката? Нищо повече от това да уведомят полицията, а тя на свой ред не бе в състояние да спре Алвис, ако той бе решил да създава проблеми.

Джипът се спусна по склона и се включи в трафика на магистралата. Когато се вляхме в широкия поток от автомобили, погледнах отново към Али. Тя продължаваше да спи, главата й бе подпряна на вратата под неудобен ъгъл, тялото й бе извъртяно в края на седалката, а устните й бяха леко разтворени. Можех единствено да й завиждам за подобен сън. Така спяха само децата, и то сгушени в обятията на любящите си родители. Рядко бях спал по този начин през изминалите десет години. Повечето утрини се бях будил в агония, предизвикана от някой кошмар.

А после образите от кошмарите ме преследваха през целия ден: купища тела край пътя, красиви едри животни, които съм убил за богати клиенти, татуирани полуголи мъже, които размахват ножове и сипят закани, селяни от два континента, които биват прегазвани, разстрелвани, изгаряни, изнасилвани, докато аз стрелям по виновните за тези престъпления, макар нерядко да съм принуден да избягам в джунглата, когато те започнат да ме преследват. Всяка нощ бе същински калейдоскоп от смърт и насилие.

Лавирах сред натоварения трафик, ту забавях, ту ускорявах, промушвах се между колите. Нестройните им колони ми напомняха стада диви животни, втурнали се през саваната, за да се разделят в един момент, подгонени от хищник. Отбихме се в някакъв ски курорт с множество еднопосочни улички, на една от които открих магазин за спортни стоки.

Отдавна не бях пазарувал на място, което да не гъмжи от джебчии и хлапета, които продават бонбони и сувенири. Единствените мошеници и престъпници тук бяха лицензирани от държавата.

Когато се озовах в огромния магазин за спортни стоки, се почувствах като дете в сладкарница. Помещението бе тъпкано чак до тавана с оборудване за къмпинг, оръжия и муниции, въдици, туристически дрехи и обувки — все неща, които милиони хора по света не бяха виждали през живота си.

Похарчих останалите си пари, за да екипирам Али: спален чувал, раница, яке, шапка, обувки и топло бельо. На път към касата видях нещо, на което не успях да устоя — двойно извит лък, който се разглобяваше на три части. Побираше се идеално в раницата ми. Хвърлих го в количката заедно с шест комплекта стоманени стрели и широки върхове за тях.

Сметката едва не ме разори. След като платих, от парите, които бях спечелил в досегашния си живот, останаха не повече от сто долара. Носех спестяванията си с мен на три континента, харчех и попълвах похарченото, докато не се озовах зад решетките. Но дори тогава един братовчед на Чопо се грижеше за тях и ми изпращаше по някой долар от време на време, за да направи живота ми в ада малко по-поносим.

Отнесохме всичко в джипа, а когато потеглихме, слязохме от магистралата и започнахме да се катерим по склона. Седях удобно зад волана и се наслаждавах на гледката, която се откриваше пред нас.

— Изглеждаш ми разтревожен, Бар — каза Али и откъсна за миг поглед от страничния прозорец.

Край пътя вървеше възрастен мъж и дърпаше муле за повода.

— Какво те притеснява?

Помълчах, после се обърнах към нея.

— На първо място ти. Още не мога да си обясня защо тръгна с мен. Снощи каза, че съм глупак.

Тя се усмихна едва доловимо и заби поглед пред себе си. След няколко секунди отвърна:

— Защото сме стигнали до тук.

— Какво, по дяволите, означават тези думи?

— Означават, че всичко е резултат от случилото се през последните два дни. Затова сме тук, затова правим всичко днес. Не можем да променим случилото се… нито онова, което ще последва оттук насетне.

Продължавах да не я разбирам.

— Мястото ти не е тук. Проблемът е мой.

— Ти ми помогна, сега аз ти помагам. Така е устроен светът. Виж какво, Бар, още като малка се научих да живея ден за ден. Което е неизбежно, когато растеш във ферма. Не го ли направиш, скуката жива ще те изяде. Вгледаш ли се прекалено далече в бъдещето, няма да видиш нищо друго, освен как ореш браздите и как засяваш посевите, ден след ден, година след година, докато си жива. Това ще те побърка. Ако пък погледнеш назад и видиш, че в живота си не си направила нищо друго, освен да отглеждаш растения и да жънеш, ще изпаднеш в депресия. Затова не си губя времето нито с миналото, нито с бъдещето.

Кимнах. Имаше логика, но не обясняваше желанието й да рискува живота си, за да ми помогне. Изразих недоумението си на глас.

— Искам да съм тук. Това е важното. Каквото е писано, ще се случи. А сега млъкни, карай и ме остави да поспя още малко.

Поклатих глава. Нямаше смисъл да споря с нея.

Изкачихме планината по тесен път с остри завои, след което навлязохме в малка равна долина. Видях табела за историческа забележителност и отбивка. Спрях джипа на банкета от другата страна на пътя и прочетох табелата. Пишеше, че мястото е било тренировъчен полигон на Десета планинска дивизия, чиито алпийски командоси се подготвяли да ликвидират Хитлер на ски. Възрастна двойка правеше снимки. Чух мъжът, който изглеждаше достатъчно стар, за да е участвал във Втората световна, да казва, че мястото е използвано и като лагер за интернирани, а после и като учебен полигон на ЦРУ. А това само доказваше, че тези планини крият много тайни.

Облекчих се в храстите и когато се върнах в джипа, видях, че Али се е събудила. Настаних се зад волана и завъртях ключа. Не преставах да мисля за предишния ни разговор.

— Да разбирам ли, че в миналото ти няма нищо, което да не можеш да загърбиш? — попитах аз.

— Никога не съм казвала подобно нещо, Бар. Казах, че не си губя времето с размисли за миналото.

— Тоест няма нищо, така ли?

— Е, ако ще продължаваш да чоплиш този въпрос — отвърна тя, — има едно нещо. Много важно нещо. Дъщеря ми.

Не казах нито дума, но явно не успях да прикрия изненадата си.

— Не съм я виждала след раждането й. Мъжът, с когото излизах — собственикът на автосервиза, — ме заряза, когато разбра, че съм бременна. Мама получи удар, когато бях в седмия месец…

Тя замълча, зарея поглед през прозореца към дърветата, които се поклащаха на вятъра, и изтри една сълза от лицето си. Поставих ръка на рамото й. Али не я махна.

— Останах сама — продължи тя. — Невъзможно бе да се грижа и за себе си, и за мама, и за бебето… — Задави се и продължи: — По дяволите, започвам да се размеквам. Браво, Бар, заслугата е твоя. Но ми е приятно, че има с кого да поговоря. На никого не съм споменавала за бебето.

Искаше ми се и аз да можех да споделя миналото си с някого. Няколко кичурчета се бяха измъкнали от опашката и падаха върху очите й. Отместих ги нежно и ги пригладих зад ухото й.

— Затова я дадох… Мислех да се обърна към агенция за осиновяване, но все не събирах кураж и отлагах. Останах във фермата. Нямах пари да отида другаде. Както и да е… една сутрин седях на верандата и плачех. Минаха семейство Отърман… съседи, които отглеждаха кози през две ферми от нашата. Жената ме прегърна и ме покани на вечеря. По време на вечерята ми разказа своята история, призна, че не може да има деца, и ми направи предложение. Приех го. Те отглеждат дъщеря ми.

— И никога не си я посещавала?

— Не. Опитах се да я забравя. Не успях, разбира се, но се справях сравнително добре, докато ти не започна да човъркаш тази рана.

Извиних се.

— Непременно ще я посетя обаче — заяви тя. — Когато нещата се оправят, непременно ще я посетя. Не искам да си я върна, мина прекалено много време, а и семейство Отърман са добри хора. Искам обаче да я погледна в очите, да видя частица от себе си у някого другиго.

Кимнах отново. Сложих ръка на рамото й. Тя изсумтя и смени темата.

— Ето защо ще измъкнем Джен. Трябва да я видиш отново.

Опитах се да срещна погледа й.

— Няма да е лесно.

Али ме стисна силно за крака и отсече:

— Затова ще го направим заедно. По-добре с помощник, отколкото сам, нали?

Очите й се взираха в мен, оглеждаха ме, надяваха се, очакваха от мен да отговоря както трябва.

— Останеш ли с мен, може и двамата да не се измъкнем — отвърнах аз.

— В дългосрочен план, Бар, никой няма да се измъкне.

Включих на скорост.

— Ден за ден, нали?

— Именно.

Излязохме на магистралата, озовахме се под топлите лъчи на слънцето и се престорихме, че сме готови за това, което ще ни поднесе бъдещето.