Дадена дума

44

Стоях край пътя и треперех от студ. От подгизналите ми дрехи се стичаха вода, масло и мръсотия. Съставих нещо като план. Извадих телефона от якето и позвъних на Алвис.

Той вдигна, но не ми отговори веднага. Само дишаше в микрофона. Надявах се да е запъхтян от бързината, с която си събира багажа.

— Промених си решението — заявих аз.

— Радвам се да те чуя, Бар — отвърна Алвис, макар гласът му да издаваше точно обратното. — Променил си решението си относно какво?

— Относно идеята да докараш сестра ми. Прекалено съм уморен, за да идвам при теб. Какво ще кажеш за Стокър Стейдиъм? Стадионът в парка, южно от тук? Ще бъда там по обед. Остави я на Норт Авеню, кажи й да тръгне пеша към парка. Аз ще я взема, а ти ще продължиш да си работиш на спокойствие.

Настъпи тишина, докато Алвис се опитваше да прецени колко съм глупав.

— Звучи добре. По обед — каза той и затвори.

Яхнах мотора, макар да нямах никакво намерение да ходя до „Стокър“. Ако Алвис проявеше предпазливост, щях да имам по-малко притеснения, когато стигнех до дома му.

Пътят, който водеше към къщата на Алвис, вървеше право на юг покрай голф игрището, после извиваше покрай езерца със засадени покрай тях диви маслини и тамарикси. Езерцата някога били баластриери, използвани при строежа на магистралата. Впоследствие, поради близостта до реката, ги бяха запълнили с вода и бяха построили луксозни къщи наоколо.

В една от тях живееше Алвис. Адресът, с който разполагах, предполагаше, че ще го открия в края на Деветнайсета улица, на северния бряг на река Колорадо. Стори ми се логично. Мястото бе отдалечено, предоставяше бърз и лесен достъп по магистралата и реката. Готов бях да заложа двайсет долара, че Алвис разполага с моторница, която е спуснал някъде наблизо. Разбира се, щеше да се е подсигурил и с охрана, разположена най-вероятно в няколко обръча около къщата.

Спрях мотора край едно езерце и го оставих под ниско дърво с надвиснала над мен корона. Докато го паркирах, се убодох на седемсантиметрови тръни. Тъй като ми бе студено, не усетих никаква болка. Извадих пистолета и тръгнах през джунглата от диви маслини, паднали клони и плетеница от лиани, завладяла пространството между реката и пътя.

През по-голямата част от този преход направо пълзях. Следвах пътеки, използвани от дивите животни, които наподобяваха по-скоро тунели сред гъстата растителност. Провирах се под ниско надвиснали дебели клони. Комарите се събираха на ята и атакуваха всеки сантиметър непокрита кожа. Черна лепкава кал покриваше тялото ми от главата до петите. Миришех на гнила растителност и моторно масло.

След като в продължение на пет минути газих локва след локва, излязох на малка поляна, разположена толкова близо, че можех да наблюдавам къщата в края на улицата. Растителността бе достатъчно гъста, за да ме скрие от обитателите й, но, от друга страна, бях застанал прекалено далече, за да доловя каквито и да било звуци.

Спрях да треперя. Дъждът обаче се усили и водната пелена ми пречеше да видя какво точно се случва пред огромното триетажно имение. Видях два черни джипа, паркирани до лендровъра, и успях да различа петима мъже, които напуснаха тичешком къщата, качиха се в колите и потеглиха с бясна скорост.

Тъкмо се канех да заобиколя имението от задната му страна, когато телефонът ми иззвъня.

Извадих го и натиснах копчето, на което пишеше ОК.

— Стокър Стейдиъм не ме устройва — заяви Алвис, този път с по-спокоен и уравновесен тон. — Ще трябва да сменим мястото. И времето. Два часът в Ботаническата градина.

Забавих се с отговора, за да го накарам да си помисли, че размишлявам върху предложението му.

— Добре — отвърнах неохотно аз. — Не искам нищо друго, освен да взема сестра си.

Той, разбира се, нямаше никакво намерение да доведе Джен. Както и аз не бях имал никакво намерение да ходя до „Стокър“. Алвис беше умен, но смяташе, че аз не съм. Разсъждаваше по следния начин: Бар иска да се срещнем по обед. Той избира мястото и пристига по-рано, за да устрои засада. Затова ще му се обадя, ще сменя часа и мястото и ще изпратя моите хора още докато провеждам разговора. По този начин, колкото и рано да пристигне Бар, моите хора ще са го изпреварили.

Добър опит. Нямаше представа къде се намирам в момента. А това означаваше, че повечето от горилите му вече пътуваха към Ботаническата градина и щяха да останат там дълго, много дълго, в очакване на човек, който нямаше да се появи.

— Чакай! — казах аз.

— Да?

— Искам да чуя Джен. Да се уверя, че е жива, преди да отида на срещата с твоите хора.

Настъпи пауза, прекъсната от викове в далечината. Накрая Алвис все отново телефона и излая:

— Ето.

Последва тишина, след която чух треперещия глас на Джен.

— Клайд?

— Добре ли си?

— По-добре. Още съм замаяна, но съм по-добре. Къде си?

— На път към теб. Трябва да бъдеш силна, Джен. Още от този момент. И да направиш онова, което правехме всеки път в старата ни къща, когато някой се опиташе да ни нарани. Още сега, нали?

Тя задиша тежко, объркана отначало, но после каза:

— Да, моля, побързай. Ще тръгваме и…

Прозвуча плесница, след което Алвис отново взе телефона.

— Два часът, Бар.

За момент ми се стори, че чувам дращене и борба. После Алвис затвори.

Не бях сигурен дали Джен е разбрала какво исках да й кажа, нито дали е в състояние да изпълни молбата ми. Нямах представа в какво състояние е. Но се сетих за всички онези ужасни нощи, когато използваше скрина си, за да препречи вратата, и реших, че си заслужава да опитам.

Колко ли от хората на Алвис бяха останали в къщата? Предположих, че е поне един, и се помолих да не са повече. Изпълнен с твърда решимост да дам всичко от себе си, но и с надежда късметът да не ми изневери, проверих пистолета, уверих се, че има патрон в цевта, и започнах да се прокрадвам към къщата.