Дадена дума

36

Събуди ме песента на птиците. Фини жълтеникави песъчинки покриваха лицето ми и дори бяха проникнали в ноздрите ми. Нечие топло бедро се бе притиснало към гърба ми и аз се пресегнах, за да погаля тази, на която принадлежеше. Малко над спящата красавица видях две очи — малки, жълти, напрегнати, — увиснали под свода на пещерата. Изгледаха ме за миг, после изчезнаха. Светлината проникваше бавно. Видях и два големи плъха, покатерили се върху раниците, които бяхме оставили подпрени на стената. Забелязаха, че се извръщам към тях, и си плюха на петите, като единият отмъкна последното парче сушено месо с острозъбата си уста.

Мислите ми се залутаха из лабиринта на съзнанието ми и започнаха да скачат от плъховете към мъжете, с които мама излизаше, към Пакстън и Джен и нощта, в която Пакстън умря.

Гърмежът от изстрела ми осигури достатъчно прилив на адреналин, за да побързам да завлека пребитото си тяло до колата. Двамата с Джен потеглихме рязко в нощта със свирене на гуми. Карахме безцелно часове наред в опит да осмислим стореното от нас.

В крайна сметка, след като се успокоихме и анализирахме логично смъртта на Пакстън, отидохме до реката и изхвърлихме оръжието — пистолета на мама, който тя трябваше да използва по-рано — в буйните кафяви води. Прекарахме следващите три дни в пустинята, спахме в колата, хранехме със зайци и слушахме радиото за новини. Не бяха открили свидетели и полицията се обърна с молба към всеки, който разполага с някаква информация. Прибрахме се у дома и когато ченгетата пристигнаха и започнаха да задават въпроси, ние си осигурихме взаимно алибито. Тази случка циментира обещанието, което си бяхме дали — да се грижим винаги един за друг.

Али се събуди и ме притегли към себе си.

— Добро утро — поздрави ме тя и ме целуна страстно.

— Добро утро — отвърнах й аз. — Трябва да тръгваме.

Тя ме отблъсна и ме изгледа недоволно.

— Можем да останем тук. Ти можеш да застреляш нещо за закуска, после ще запалим огън и ще довършим онова, което започнахме снощи.

Очите й искряха, изпълнени с надежда. Намразих се заради думите, които изрекох в този миг.

— Трябва да тръгваме. Трябва да намерим Джен. Недовършените неща си остават недовършени и те измъчват като кораво седло.

— И как ще го направим? — попита тя, надигна се неохотно и обу панталона си. — Нямаме представа къде е.

Облякох се и аз, после проверих пушката.

— Почти съм сигурен, че е с Алвис. Почти съм сигурен, че той е оставил някаква следа. Първо ще се промъкнем в ранчото и ако не открием никого, ще вземем джипа и ще обмислим следващия си ход.

Али въздъхна и започна да събира нещата си.

Изгледах я продължително, след което казах тихо:

— Ей, Али…

Тя се обърна.

— Да?

Не намерих сили да я погледна в очите.

— Ще те разбера, ако решиш да се откажеш, ако вземеш джипа и се прибереш в града. Аз мога да взема някой от конете на Зики. Ще се справя… Наистина. Може би така ще бъде по-добре.

— Отново се опитваш да се отървеш от мен? — отвърна тя. — Не ме искаш до себе си? — Пристъпи към мен и повдигна брадичката ми. — Погледни ме, Бар.

Очите ни се срещнаха, аз я притеглих към себе си и я целунах по челото.

— Не искам да пострадаш… Не бих могъл да понеса…

— Ти можеш да понесеш всичко, Бар — каза Али. — И това те прави такъв, какъвто си. — В ъгълчето на окото й се появи сълза, тя я изтри и подсмръкна. — Какво ще кажеш… какво ще кажеш да разберем къде се намира Ланс, но да го направим тихичко, без да вдигаме шум? Не бива да нахлуваме, освен ако не водим цяла армия след себе си. Може ли да се свържем с федералните?

Не казах нищо за момент, после кимнах. Имаше право, разбира се, но не смятах, че нещата ще се развият по този начин.

Събрахме набързо багажа и потеглихме. Ранното утринно слънце започваше да се изкачва по източния хоризонт.

Дъждът винаги изпълва планините с живот. Слънчевите лъчи се отразяваха от капчиците роса по тревата и пронизваха сребърните нишки на паяжините, увиснали под дърветата. Над скалите с накацали по тях гарвани се издигаше призрачна бяла пара.

Бързо достигнахме ранчото, тъй като предишната нощ не се бяхме отдалечили кой знае колко. Просто така ни се бе сторило в трескавото ни бягство. Излязох от пътя. Али ме следваше по петите и заедно тръгнахме сред дърветата, покрили хълма зад ранчото. Оттам внимателно огледахме постройките за следи от човешко присъствие. След като не забелязахме такова, се спуснахме бавно по склона с насочена напред пушка, докато не достигнахме къщата.

— Ще запаля джипа — каза Али. — Ти се заеми с твоята работа.

Кимнах и тя хукна към колата.

Чух двигателя на джипа тъкмо когато отворих с ритник вратата на къщата с пушка, здраво опряна в рамото ми. Нищо не се случи. Мястото изглеждаше изоставено, но не и почистено. На масата имаше две празни бутилки от водка и разкъсан пакет стерилни марли. Претърсих набързо къщата, без да свалям приклада от рамо, а после я огледах отново, този път по-бавно, за да се уверя, че наистина е празна. Претърсих стаята на Зики и когато отворих раклата, осъзнах колко мрачна душевност е притежавал.

В нея открих снимки на ужасени жени, оковани с вериги за дървените колони в плевнята. И купища дискове, надписани с имената на жени. До дисковете лежаха два чифта белезници. Минута по-късно претърсих гардероба и открих малък револвер, напъхан в чорап.

Огледах тихо плевнята, но не открих нищо освен конете, които бяхме яздили преди два дни. Изгледаха ме глуповато и не ми обърнаха никакво внимание. Проверих набързо стопанските постройки, след което се върнах тичешком в къщата.

Затършувах в барчето, напъхах бутилка уиски в якето, а останалите разбих в стените и пода. Поколебах се, когато открих някаква карта на стола до рафта с книгите. Върху нея бе отбелязана базата на Алвис. Грабнах я и я прибрах в джоба си.

Тогава извадих запалката, запалих парче марля и го пуснах на пода. После излязох навън. Почувствах вълната горещ въздух върху врата си и чух приглушеното бумтене на пламъците, докато крачех към джипа. Отворих шофьорската врата, погледнах за миг назад и видях пламъците да танцуват зад прозорците.

— Време е да потегляме — казах на Али. — Нека аз да карам.

Едва излязохме през портата на ранчото и аз спрях.

— Какво има? — попита Али.

— Трябва да видя как това място изгаря до основи.

Слязохме от колата и не помръднахме, докато къщата не се превърна в безформена купчина въглени. Пламъците се промъкнаха през прозорците и облизаха покрива. Дори от това разстояние чувахме пукането и пращенето на гладния огън. Стълб от черен дим се устреми към кристалночистото небе и се наклони леко към реещите се във висините гарвани. Те заграчиха и закръжиха над главите ни, свели погледи към огнените останки от царството на умопомрачения Зики.

Когато се качихме в джипа и потеглихме надолу по набраздения от коловози черен път, се замислих каква ирония се криеше в това. Бях се изправял лице в лице със злото на три континента и част от видяното от мен надминаваше всяко въображение, но най-ужасяващото зло срещнах на мястото, което наричах свой дом. На друг континент всичко — и доброто, и злото — може да изглежда непознато и чуждо. Човек обаче не очаква да се завърне на познато място и да открие най-голямото зло.

Допуснах грешката да намаля скоростта, когато се отдалечихме на няколко километра от ранчото, за да проверя картата и да реша дали си струва да поема риска да се приближа към базата на Алвис. Това се оказа една от най-големите грешки в живота ми.