Дадена дума

6

Излязохме на магистралата и потеглихме на изток. Измина доста време, преди Али да отвори уста.

— Ще ми кажеш ли какво се случи с онези типове?

— Преподадох им безплатен урок по плуване.

Тя се ококори и впери поглед в мен. Вероятно се чудеше в какво ли състояние са били, когато са се озовали в реката.

— Мислиш ли, че Брент ще изпрати още някого?

— Не и за момента. За всеки случай ще се постараем да не ни открие. Какво друго знаеш за Ланс?

Тя зарея поглед през прозореца и въздъхна.

— Казах ти каквото знаех. Доста е амбициозен, а от беглите ми лични впечатления мога да ти кажа, че е лишен от каквато и да било съвест. Дори с Брент се отнася като с последен боклук.

— Това не ми дава отправна точка. Трябва да има още нещо.

Али поклати глава.

— Много е потаен, не говори за работата или за плановете си. Не е от хората, които ще се разприказват в бара. Брент е дърдоркото в семейството. — Тя замълча, явно си бе спомнила нещо.

— Какво?

— Една вечер Брент се беше надрусал с каквото там вземаше по това време и се хвалеше пред две от горилите си… обясняваше им, че сега Ланс имал лаборатория с мащабите на завод. Думите му бяха: „който контролира тази лаборатория, контролира търговията с мет в радиус от хиляда километра“.

За пръв път се зачудих дали човекът, срещу когото бях тръгнал, няма да се окаже прекалено голям залък за моята уста. За трите години в Сомалия се бях научил как да се справям с местните военни командири, които имаха за гърба си малки частни армии, но Ланс ми изглеждаше по-умен от средностатистическия племенен вожд. Притежава опит в охраната и сигурността. Не говори за работата си. Строи цяла империя. Какво беше казала Джен, когато ми се бе обадила преди две вечери? Помогна ли му веднъж да влезе, ставам безполезна… излишна. Да влезе къде?

Продължих да обмислям най-различни варианти, докато пътните табели прелитаха покрай нас.

Накрая Али не издържа и наруши тишината.

— Джен те спомена веднъж или два пъти.

— Така ли? И какво каза?

— Че си избягал в Африка, за да си поиграеш на война с местните. Твърдеше, че си наемник.

Мразех тази дума. Тя предполагаше, че се сражавам за пари, което никога не правя… т.е. никога не се сражавам само за пари. Вярно, използвам натрупаните ловни умения, но обикновено го правя в името на някаква кауза.

— Джен не знае истината. Не че това има някакво значение в момента. Важното е, че в момента съм в пикапа с едно момиче и отиваме… като се замисля, нямам представа къде отиваме. И нямам представа къде е сестра ми.

— Не съм момиче — възрази Али.

Присви очи, после ме погледна, сякаш се канеше да подхване спор.

— Разбира се, не си момиче. Ясно.

Очевидно бях докоснал болно място и нямах намерение да се препирам.

— Да си изясним нещо от самото начало, Бар. За моите двайсет и шест години съм видяла повече, отколкото други жени виждат за цял живот.

Тя извърна глава към прозореца и се загледа в овощните градини, покрай които минавахме.

Продължих да карам. Чаках я да каже нещо друго.

— Баща ми почина, когато бях на десет — заговори тихо тя. — Получи инфаркт, докато палеше стърнища. Двете с мама трябваше сами да се оправяме с фермата. Мама много ме обичаше, но беше болнава, имаше проблеми със здравето. Пушеше по две кутии цигари на ден и нямаше сили за земеделие. Наложи се аз да върша всяка домакинска работа, да карам всеки трактор, да поправям всяка ограда. Никой не ме нарича момиче.

Кимнах и стиснах здраво волана, тъй като навлизахме в поредица от остри завои. Изминаха няколко минути, но чувствах, че това не е всичко.

— Искаш ли да ми разкажеш и останалото?

Али прекара ръка през косата и затвори очи.

— Срещнах по-възрастен мъж, започнахме да излизаме и… нещата се объркаха. Лошо, много лошо. Тогава мама получи удар. Аз съм единственото й дете, кой друг да се грижи за нея, нали? Лечението се оказа доста скъпо, а грижите погълнаха цялото ми време. Прекарвах всяка секунда край леглото на майка ми или в работа в долнопробни барове, която едва не ме уби. Тогава започнах в „Избата“. Брент казваше, че водя клиенти. Твърдеше, че съм удвоила оборота. Плащаше ми достатъчно, за да настаня мама в хоспис, където да се грижат за нея. Явно това ще се промени съвсем скоро.

Ето, отново. Една и съща схема, която се повтаряше непрекъснато през живота ми. Тъкмо бях започнал да помагам на Джен, а вече бях причинил сериозен проблем на Али. По дяволите!

Напуснахме Гранд Вали и навлязохме в тесния каньон, който реката бе прорязала през червено-кафявия пясъчник. Озовахме се в тунел и натиснах клаксона само за да чуя ехото. Звукът стресна Али и тя заговори отново.

— Какво ще правим?

Очите й бяха червени, но устните й бяха здраво стиснати.

— Ще те оставя в първия град — отвърнах аз, докато се опитвах да удържа пикапа в лентата.

Колелата обаче не ме слушаха. Али не откъсваше поглед от прозореца.

— Оставам.

— Ще ти дам пари, можеш да се качиш на автобуса и да започнеш отначало на някое друго място.

— Това не ме устройва.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако аз ти помогна, може би ти ще ми помогнеш, а?

— Как?

Нямах представа накъде отива този разговор.

— Имам чувството, че си човек, който получава това, което иска. И не се задоволяваш с трохи, а получаваш всичко.

— А ти за какво си ми?

Тя се усмихна.

— За да те озаптявам например? Невинаги най-доброто решение е да пратиш петима негодници в болница или да хвърлиш трима в реката.

Престорих се, че не ми е забавно, макар всъщност да не беше така.

— Мога да спра пикапа още в тази секунда, да те изхвърля навън и да изчезна.

— Съмнявам се — отвърна тя уверено и извърна поглед към прозореца, при което конската й опашка се полюшна като махало. — Не си такъв тип. Не би постъпил така с жена. Но ако се опиташ…

— Какво? — попитах.

— Ще те сритам в топките.

Пикапът се отклони вляво, прекоси жълтата линия между двете ленти и едва не обърса срещуположния банкет, преди да го овладея отново. Али ме погледна и повтори въпроса си:

— Какво ще правим?

Едно на нула за нея.

Поклатих глава и се замислих.

— Можем… можем да потърсим посредника, който продава на Брент. Той би могъл да ни отведе при Ланс.

— Имаш предвид Дребосъка? Брент го нарича така. Нямам представа къде е. Или как изглежда.

— Спайк трябва да е споменал нещо по негов адрес. Всяка подробност, която си спомниш, може да ни помогне.

Тя прехапа леко устни, сякаш се ровеше в архива от спомени.

— Брент все го наричаше „Дребосъка от Райфъл“. Хората, които Брент изпращаше, трябваше да го чакат на място, наречено „Кингс Краун“. Предполагам, че са знаели какво е то, но аз нямам никаква представа.

— А виждала ли си го някога?

— Не, за бога. Не съм ходила в Райфъл от дете. А Дребосъка никога не идва в Джънкшън. Брент винаги изпраща някого. Онзи вероятно разполага със собствен екип и е важна клечка, щом не ходи никъде, а останалите ходят при него.

— Така е. Трябва да открием Дребосъка.

— Трябва да е някакво място. Чакай малко. — Тя извади телефона си и в продължение на десетина минути не спря да почуква с пръсти по дисплея. Накрая заяви: — Открих го! Паркинг за каравани в северната част на града.

— Как успя? — учудих се аз.

Бях живял в пущинаците прекалено дълго; технологиите явно се бяха развили, докато бях в чужбина и в затвора.

Али ми обясни, че съществувало приложение, наречено „Гугъл Мапс“, дори ми показа изображението на една карта и се прозя. После помоли да я събудя, когато пристигнем в Райфъл, тъй като имала тежка нощ и трябвало да дремне.

Спряхме само веднъж в малко, затънтено градче в Колорадо, наречено Дибек, за да напълним резервоара и да купим бургери и кола. Настроението ми определено се подобряваше. Чувствах се отлично, защото имах цел. Може би когато пристигнехме в Райфъл, щях да притисна Дребосъка и да науча къде държат Джен. Дори бях започнал да си тананикам, когато погледнах в огледалото и видях два големи черни джипа, които ни следяха от Дибек насам. Това не можеше да е съвпадение. Колите се приближиха достатъчно, за да различа модела — „Шевролет Тахо“, — но спазваха определена дистанция. Който и да ни следваше, възнамеряваше да кара след нас и да види къде ще го отведем.

Кой ли можеше да е това?