Дадена дума

17

Платихме и продължихме по крайбрежната алея до най-близкия бар. Още бях напрегнат. Чудех се как ще действаме, когато пристигнем в Ледвил, но Али беше права. И бездруго бях прекалено неспокоен, за да заспя. Реката край нас бучеше и носеше дъх на чистота и свежест. Върбите и папурите по брега се поклащаха с всеки повей на вятъра.

Сградата беше стара, но барът беше обзаведен с нови, евтини боклуци, които да придадат на интериора по-старомоден вид. По стените висяха уж старовремски ламаринени табели, фабрично състарени ски и гребла. Вътре имаше двайсетина души, все млади и добре облечени. В единия ъгъл свиреше някаква група.

— Какво ще пием? — попита Али.

— Бира?

— Добре, бира.

Тя се запъти към бара, размени няколко думи с две момичета, които спокойно можеха да бъдат супермодели, и даде поръчката си. Лицето на бармана грейна, когато Али го заговори. Тя се върна след малко с голяма кана бира и две халби.

— Нали щяхме да си поръчаме само по едно питие? — попитах аз.

— Каната е една — отвърна тя с усмивка.

Напълних чашата й, после и моята. Приведох се да отпия глътка и се задавих.

— Какво е това, по дяволите?

Езикът ми залепна за небцето.

— Идва от малка пивоварна наблизо. Барманът го препоръча. Нарича се боровинков ейл. Пътешественик като теб би трябвало да е готов за нови предизвикателства, нали?

— Не е лоша — отвърнах аз, за да не я обидя.

Всъщност бирата имаше вкус на мечешки изпражнения, но алкохолното й съдържание май бе доста високо, защото не бяхме преполовили каната, когато главата ми се замая.

Едва сега забелязах, че броят на посетителите в бара се е утроил. Повечето от тях се намираха на дансинга. Али ме погледна и остави халбата си.

— Какво ще кажеш, Бар? Обичаш ли да танцуваш?

— Само когато имам половин кана бира пред себе си.

— В такъв случай моментът е подходящ. Хайде.

Тя стана от мястото си и посочи дансинга.

Следващите две песни бяха доста бързи, в резултат на което размахвахме ръце и клатехме глави като марионетки, болни от паралич или пронизани от електрически ток. По време на бавните песни се придържахме към прогимназиална стойка, при която ръцете на Али бяха обвити около врата ми, а моите лежаха на кръста й. Тя се усмихваше на явното ми неудобство.

В един момент музикантите обявиха почивка и Али заяви, че трябва да отиде до тоалетната.

— Добра идея — кимнах аз.

Запътихме се към съответните тоалетни. След минимален зрителен контакт с шайката окъпани в одеколон младежи вътре излязох в коридора и зачаках Али. Както обикновено, на жените им отнемаше повече време да свършат същата работа, затова подхванах разговор с двама мургави младежи с каубойски шапки, които също стояха на пост. Разговаряха на испански, затова последвах примера им и си разменихме приятелски коментари за плажовете в Баха.

Али излезе, погълната в разговор с новите си приятелки: две високи блондинки, толкова слаби, че ребрата им се брояха. Видя ме, махна ми с ръка, сетне посочи навън и излезе, придружена от двете девойки.

Това ме остави сам с новите ми приятели. Обсъждахме възможността да поиграем билярд, докато не споменах дартс. Идеята им хареса, затова се отправихме към дъските за дартс. Убеден съм, че именно това е най-добрата игра за барове. За разлика от билярда, който изисква докторска степен по геометрия и тригонометрия, при дартс се залага на мускулна памет и инстинкт. Това е игра, която ангажира най-примитивната част от мозъка. Точно като за мен.

Спечелих първия рунд, а Едуардо втория. Огледах салона за Али, тъй като се зачудих защо не ме е потърсила още, но я видях да танцува с новите си приятелки и двама мъже. Прониза ме ревност, която прогоних, тъй като знаех, че нямам право да ревнувам.

Тъкмо се канехме да започнем третата игра, когато един мъж от съседната маса се изправи и започна да говори. Бе прегърнал красиво червенокосо момиче. Огромните му мускули, оформени в някой фитнес, опъваха до скъсване чистата му риза. Ръцете му не допираха тялото, тъй като гигантските буци мускули не им позволяваха. Нямаше врат, а косата му бе съвсем късо подстригана. Строеше изправен, с опънати рамене и вирната брадичка. Явно беше бивш полицай или военен.

В първия момент не му обърнах внимание. Но когато мозъкът ми превключи отново на английски, започнах да различавам куп обидни думи. Не се съмнявах, че Хайме и Едуардо също ги чуват, защото наведоха глави и забиха поглед в ботушите си.

Аз оставих стреличката и пристъпих към масата на Дърдоркото.

— Какъв ти е проблемът? — попитах аз. На испански.

— Научете езика ни, тъпаци!

Той се захили и погледна встрани, за да види дали приятелката му го е чула. Беше го чула, но не изглеждаше особено впечатлена.

Направих нова крачка към двамата.

— И какъв е езикът ни, умнико? — попитах отново. На английски.

Той се засмя, малко неловко, тъй като никой не се присъедини към него.

— Американски — каза, след което се поправи. — Английски.

— Грешиш — отвърнах аз и отново пристъпих напред. — Тази страна няма официален език.

Нямаше какво да ми отговори. Затова напрегна огромните си мускули като котка, наежила козината си, и отсече:

— Хора като твоите приятели съсипват тази страна.

— Пак грешиш — отвърнах и прехвърлих още малко тежест на задния си крак. — Празноглави кресливи тъпаци като теб съсипват тази страна.

Той се усмихна.

— Тъпак ли ме нарече?

Това бе целта му — да предизвика някого, да провокира физически сблъсък, в който да излезе победител, и да се представи като герой в очите на своята възлюбена.

— И празноглав — поясних аз.

Беше едър — над сто и десет килограма и почти два метра — и най-вероятно бе участвал в бойни действия някъде по света. Бях готов да се обзаложа обаче, че съм попадал на далеч по-опасни типове от него. Не помръдна от мястото си, огледа се и видя, че никой не му обръща внимание. С изключения на приятелката му, която изглеждаше отегчена. Човекът или търсеше по-голяма аудитория, или се страхуваше, че някой може да е видял нещо, което да навреди на репутацията му. Не откри нито едното, нито другото, каза ми къде мога да вървя и седна на мястото си.

Приятелката му ме зяпна, сякаш бях въплъщение на сатаната, после се приведе и му прошепна нещо. Каквото и да се случеше вече, щеше да е по нейна вина. За щастие, едрият тип бе от онези, които обичат да се перчат, докато пият бира. Оставих Едуардо да подготви следващата игра на дартс и отидох до бара, за да си взема вода с резенче лимон.

Когато се върнах, видях, че играта на дартс е отишла по дяволите.

Едрият тип бе притиснал Хайме към стената, а месестите му пестници бяха усукали елегантната риза на приятеля ми. Крещеше нещо за крадци на работни места, които щял да изхвърли от бара. Едуардо бе изчезнал. Червенокосата се усмихваше, щастлива да види любимия си в действие.

Огледах заведението, но не открих Али.

Трябваше да я потърся. Това би било най-умната постъпка от моя страна. Най-рационалната. Да си тръгна. Да оставя едрия тип и Хайме сами да изгладят противоречията си и да се изнижа тихо и кротко. Цивилизованата част от мозъка ми — онази, която човек използва, когато играе билярд — ме умоляваше да го направя.

Аз обаче не обичам билярд, а дартс.

Грабнах една щека за билярд от най-близката маса и застанах плътно зад скандалджията.

— Пусни го — наредих му аз.

— Първо ще дам на приятеля ти един малък урок — отвърна гръмогласно той, — после ще се разправя с теб.

Не изчаках реда си.

Излях водата върху главата му и я изгледах как се стича на струйки по ризата му. Той пусна Хайме и се обърна. Озъби се и ми показа идеално белите си зъби.

В погледа му проблесна нещо, явно извършваше преоценка на ситуацията. Видя щеката, забеляза и начина, по който съм застанал, и планира действията си по съответния начин. Обучението или опитът му подсказваха, че трябва първо да влезе в обхвата на щеката. Затова се хвърли към мен, без да изрече нито дума.

Беше бърз и знаеше какво прави. Ако не бях готов, вероятно щеше да ме смаже от бой. Вместо да замахна обаче, вдигнах щеката и забих дебелия й край във вдлъбнатината точно под адамовата му ябълка. Атакувах го по същия начин, както воин от племето масаи би се изправил срещу лъв, и оставих инерцията му да довърши останалото.

Щеката се разтресе от удара и изпрати шокови вълни по ръцете и краката ми. Не помръднах от мястото си. Той отлетя назад, строполи се на пода, обхвана гърлото си с ръце и закашля. Част от мен видя в него ранен противник и пожела да го довърши, да стовари три-четири здрави удара в главата му и да си гарантира, че противникът няма да се надигне от пода. Можех и да го сритам един-два пъти.

Но не го направих. Не се намирах сред саваната, а на обществено място в центъра на оживен град.

Когато приятелката на едрия тип се втурна към нас, пуснах щеката на земята и си тръгнах, като се опитвах да се слея с прииждащата тълпа.

Открих Али сред зяпачите.

— Време е да си вървим — казах аз.

— Така ли мислиш?

Крачехме забързано по крайбрежната алея; бяхме прекалено притеснени от евентуалната поява на полицията, за да обърнем погледи към реката или да се насладим на приятните аромати, които долитаха с вятъра. Али, която вървеше пред мен, се обърна и ме изгледа укорително.

— Ти си идиот, Бар — заяви тя.

— Онзи обиди приятелите ми. Заслужаваше си го.

— Пазачите в зоопарка знаят ли, че си избягал?

Не отговорих, а само се опитах да следвам забързаното й темпо.

Върнахме се в мотела. Никой не ни проследи. Когато спрях да запаля цигара пред вратата на стаята ни, Али отново се нахвърли върху мен.

— Господи, Бар! Обясни ми само едно нещо: защо продължаваш да правиш неща, които могат да ти струват живота? Смъртта ли си търсиш? Не ти ли пука какво може да ти се случи?

Вдишах никотина и се замислих. Не, не си търсех смъртта. Просто, когато човек прекара прекалено много време на място, изпълнено с какви ли не ужаси, губи представа за някои неща. Губи и егото си. Затова, когато хората се нуждаят от помощ, той си казва: „Защо не? Какво имам да губя в сравнение с останалите?“. А когато наистина пет пари не даваш, това ти позволява да действаш на по-високо и по-бързо ниво. По ирония на съдбата именно обстоятелството, че не ми пукаше какво може да се случи, ми позволяваше да оцелея.

— Не знам — отвърнах аз и свих рамене.

— Глупак! — наруга ме Али, въздъхна и влезе в стаята.

Допуших цигарата си, влязох вътре и се излегнах на свободното легло до вратата. Свих се под студените завивки и се почувствах по-самотен от когато и да е.