Дадена дума

37

Тъкмо посягах за картата, която бях прибрал в якето, когато първите куршуми пробиха предното стъкло.

Около мен полетяха парченца стъкло, а Али изпищя. Скочих върху спирачката и педалът опря пода. Оглушително тракане на автомати прониза въздуха, а в купето на джипа отново се посипаха стъкла. През една нащърбена дупка в предното стъкло видях да се появяват два бежови джипа, да спират плътно един срещу друг и да блокират пътя ни. От прозорците се показаха черни дула.

— Залегни! — изкрещях аз и включих на задна.

Али се смъкна под арматурното табло, докато аз подкарах джипа назад през храсти и дървета в опит да направя обратен завой по тесния път. Преди отново да потегля напред обаче, зад нас се появиха двама мъже с четириколесни мотори. Скочиха от седалките и откриха огън по нас.

По калниците затракаха куршуми, някои дори пробиха покрива. Извадих пистолета си, стиснах го под волана с две ръце и стрелях веднъж. Единият от стрелците с атеветата се завъртя и падна като парцалена кукла на пътя. Другият побърза да се скрие зад машината си.

Мъжете в джиповете отново откриха огън.

— Излизай! — извиках аз на Али.

— Дай ми оръжие! — отвърна ми тя.

Изпратих още два куршума към оцелелия стрелец с атевето, после — без да губя време да проверявам дали съм го уцелил или не — пъхнах револвера на Зики в ръката на Али и я побутнах към вратата. С едно движение — така поне ми се стори, макар всъщност да ставаше въпрос за поредица от светкавични действия — грабнах пушката и раницата от задната седалка, опрях раницата на предния капак, свалих предпазителя на пушката и прострелях първия противник, който се появи на мушката ми, ръководен единствено от инстинкта си. Улучих го в гърдите и той се строполи на място, едро парче плът се откъсна от гърба му и полетя към дърветата зад него. Куршуми пронизаха предния капак и един от тях профуча толкова близо, че одраска бузата ми, преди да приклекна зад калника.

Следващите куршуми се забиха в двигателя и аз изкрещях в ухото на Али:

— Ще стрелям още веднъж. През това време тичай към атеветата и се скрий между дърветата. Видиш ли някой, застреляй го!

Тя кимна с разширени от страх очи. Това бе най-голямата опасност, в която бяхме попадали до момента.

— Готова ли си?

Тя извади револвера, запъна ударника и кимна. Вдигнах пушката и тя хукна.

Забелязах един мъж между двете коли пред нас и стрелях. Големият куршум, калибър .375, се заби в бедрото му и раздроби костта му сред облак от кървави капчици. Почти по същото време забелязах други мъже сред дърветата и чух изстрели зад гърба си. Заредих последния патрон и понечих да се обърна, когато двамата с джипа полетяхме във въздуха сред ослепителна светлина. Докато се издигах над земята, се опитах да си спомня кога за последен път бяха стреляли по мен с гранатомет.

После настъпи мрак.

Мрак, последван от… звън в ушите и нещо, което ми прозвуча като вик, долетял откъм Али. Ужасът в гласа й ме върна към реалността. Помръднах ръка, опипах тялото си — всичко изглеждаше на мястото си. Целият ми торс обаче агонизираше от болка и забелязах влажни петна на необичайни места.

Време бе да се размърдам.

Изправих се, видях пушката си далече от мен, долових движение. От някое дълбоко, първобитно място призовах достатъчно енергия, за да се завъртя, да грабна пушката и да я опра в рамото си в мига, в който иззад един нисък дъб изскочи някакъв мъж. Вдигна автомата си, а аз го прострелях. Целех се в гърдите му, но от тази позиция не можех да използвам оптичния мерник и куршумът профуча по-нависоко. Прониза главата му и я превърна в топка кървава каша. Тялото падна напред и се срина почти в краката ми.

Изтрих кръвта му от лицето си и направих опит да се изправя. Бях останал без сили и нямах представа дали ще успея. Писъците на Али обаче стимулираха производството на адреналин в организма ми и аз скочих на крака. Взривът ме бе запратил встрани от горящия джип, а виковете й бяха долетели някъде от задната част на пътя. Опитах се да хукна натам, но краката не ме удържаха. Рухнах върху обезглавения нападател.

Сведох поглед и видях от крака ми да стърчи парче пластмаса. Беше се забило в средната част на бедрото ми, точно над коляното, което хиената бе захапала. Естествено, че не можеше да бъде другият крак. Размърдах пръсти, за да се уверя, че не са засегнати нерви, и изпитах истинско щастие, когато те реагираха. Тогава забелязах автомата на обезглавения тип. Метнах пушката на рамо, взех новото оръжие, проверих пълнителя, надигнах се от земята и закуцах към мястото, откъдето прозвучаха изстрели.

Приведох се ниско и използвах храстите и дърветата за прикритие. За миг настъпи тишина. Чувах само тежкото си дишане и влаченето на ранения ми крак по сухите листа. После вляво от мен прозвуча автоматен откос. От дървото, което стоеше между мен и стрелеца, полетяха трески, парченца кора от бяла трепетлика се понесоха във въздуха като конфети и аз се хвърлих на земята.

Вдигнах автомата над главата си и отправих кратък откос към мястото, откъдето смятах, че е дошла стрелбата, след което се претърколих вдясно и залегнах зад оголените корени на един бор. В мястото, където бях лежал само допреди миг, се забиха куршуми. Някои потънаха в глинестата пръст, други рикошираха в далечината, след като попаднаха върху камъни, скрити под опадалите листа.

Още не можех да видя кой стреля по мен. Не можех и да чуя нищо освен учестеното си дишане. Зачаках, очите и ушите ми търсеха нещо, което да не е на мястото си, в очакване на следващия ход на стрелеца. Опитах се да изтрия мръсотията, полепнала по мокрото ми от пот лице, когато чух Али да вика от болка. Този път звукът дойде от по-близо.

Канех се да пропълзя към нея, когато стрелецът изскочи от прикритието си и хукна натам. Притича покрай позицията ми и аз се надигнах достатъчно, за да стрелям три пъти. И трите куршума попаднаха в целта: първият забави темпото му, вторият го завъртя бавно, а третият се заби в лицето му, докато падаше на земята.

Скочих на крака, огледах се за други опасности и когато се уверих, че никой не ме е забелязал, хукнах към мъртвеца и взех от него резервните му пълнители. Усещах постоянен прилив на адреналин. Насочих се към мястото, откъдето бях чул последния вик на Али.

От тази посока отново се разнесе стрелба. Единичен изстрел, последван от автоматен откос. А после по-шумен и по-рязък изстрел от по-далече. Влачех почти безжизнения си крак, ръцете ми бяха натежали и не ме слушаха, едва държаха автомата. Дни като този са причината да откривам все повече и повече бели косми в брадата си.

По милостивата воля на някакво неизвестно божество успях да се добера до широка долина. На дъното й имаше малко скалисто възвишение, на което не растеше нито едно дърво. Резките, отсечени откоси идваха именно от подножието на хълма, при това от всичките му страни. От върха му изтрещя изстрел, последван от силен ответен огън.

Настаних се зад един повален бор и се покрих с гнили листа. Свалих раницата от гърба си, захвърлих автомата, с който се бях сдобил преди малко, и взех ловната си пушка. Извадих от раницата последната си кутийка патрони калибър .375 и заредих бързо. Влязох в добре познатия ми ритъм. Опрях приклада на рамо и огледах подножието на хълма през оптичния мерник. Насочих търсенето си към източниците на автоматична стрелба.

Кръстчето на мерника ми бързо кацна върху мъж, облечен подобно на останалите в черна военна униформа. Дишаше тежко, а лицето му бе изопнато в строга гримаса. Изрече някаква команда, от която и дума не разбрах, и вдигна автомата си. Разстояние около четиристотин метра. Лек северен вятър. Регулирах оптичния прицел, тъй като между дърветата започна да пада лек сняг. Успокоих дъха си и вперих поглед в облачето бяла пара, което се издигаше сред студения въздух. Натиснах бавно спусъка.

Над долината отекна оглушителен гръм и видях как мъжът — макар и с известно забавяне — рухва мъртъв на земята с неестествено голяма дупка в гърдите. Автоматичният огън спря мигновено.

Али стреля отново и аз понечих да извикам, но не исках да издам позицията си. Тъкмо се канех да потърся следващия си противник, когато голямо парче от дънера, зад който се криех, просто изчезна. Миг по-късно се чу силен гърмеж. Някой от другата страна на долината разполагаше с мощна карабина и или ме бе забелязал, или се бе досетил откъде би могъл да дойде моят изстрел. Бях прикован към земята, докато някой не направеше ход. Touche, мръсници!

Али ме измъкна от тази патова ситуация, тъй като отправи няколко изстрела към мястото, където се криеше снайперистът. Той реагира мигновено и гърмът бе последван от нов вик на Али.

Хванах двете оръжия и раницата в ръце, прескочих поваления дънер и хукнах надолу по хълма. Затъркалях се по склона, а светът около мен се завъртя в черна вихрушка.

Успях да спра едва в подножието на хълма, и то след като вече раненото ми рамо се удари в голяма трепетлика, която дори не помръдна от сблъсъка. Естествено, че не можеше да бъде другото рамо. Ама че късмет! Сподавих вика на болка, събрах нещата си и хукнах нагоре към възвишението. Стараех се да бягам на зигзаг, стараех се да не се показвам над храстите, стараех се да пазя тишина, но в интерес на истината не разполагах с достатъчно енергия за това. Тичах нагоре по права линия и се молех късметът да ме закриля.

Около мен летяха куршуми като конски мухи през лятото, но този път късметът не ми изневери. Успях да се добера зад малката купчина скали, където лежеше Али. И двамата изругахме силно в момента, в който се метнах заедно с целия си товар в гнездото, където се бе свила тя. Дори не я погледнах, дори не казах дума, само свалих автомата и изпратих по няколко изстрела във всяка посока, докато не изпразних пълнителя. Отново се скрих зад камъните.

Ответният огън на противниците изпълни цялата долина с гръмовен тътен. Извадих резервните пълнители от джоба си, поставих един в автомата и погледнах към Али. Тя лежеше свита на кълбо, опряла гръб в една скала, стенеше и ругаеше. Черната й коса бе все така вързана на опашка, но върховете на кичурите й лежаха в локва кръв, която ставаше все по-голяма. Притискаше корема си с ръце.

— О, Али! Съжалявам! — казах аз.

— За какво? Не ти ме простреля в проклетия панкреас — отвърна тя.

Опита се да се засмее през сълзи, но в крайна сметка се задави.

— Сигурна ли си, че си ранена точно там?

— Не. Не съм сигурна. Нямам представа дори къде се намира проклетият панкреас. Ранена съм в стомаха.

Тя се закашля силно и видях от ъгълчето на устата й да се стича струйка кръв. Примеси се със сълзи, порозовя и падна на земята. Лицето й загуби цвета си и започна да се отпуска.

Животът бързо напускаше тялото й. Прехапах устни, докато ми потече кръв, сетне презаредих пушката. Поставих заредения автомат до Али и я попитах:

— Можеш ли да стреляш?

Тя се усмихна едва-едва.

— Не. Патроните свършиха.

— Добре. Ще ти дам този автомат. Насочи го във въздуха и натисни спусъка. Трябва да сваля снайпериста.

Тя кимна бавно, пропълзя до скалата, взе предпазливо автомата в немощните си ръце, вдигна го и натисна спусъка. Оръжието заподскача като накрайник на пожарникарски маркуч. Миг по-късно тя го изпусна между скалите. Автоматът падна, а от цевта му излезе струйка дим.

Заех позиция в мига, в който Али натисна спусъка, огледах мястото, където предполагах, че се намира снайперистът. Видях пламъчето, излетяло от дулото, усетих и силния удар по камъка, зад който бе залегнала Али, а после чух и гърмежа, отекнал над долината. Оголих зъби, стиснах пушката с такава сила, че кокалчетата ми изпукаха, и стрелях. Над мястото, където се бях прицелил, изригна червен гейзер. Не последва ответен огън. Само далеч по-слабият пукот на останалите мъже с автомати.

Изсумтях и приседнах до Али. След като бях ликвидирал снайпериста, останалите не можеха да направят кой знае какво от позициите, които заемаха. Сигурен бях, че ще тръгнат нагоре по склона, но какво толкова? Да заповядат. Това вече нямаше никакво значение. Обърнах се, коленичих и повдигнах ризата на Али.

— Нека те прегледам — казах аз.

— Клайд — прошепна тя тихо.

За пръв път използва малкото ми име и това ме уплаши.

— Секунда!

Повдигнах подгизналата от кръв риза и огледах раната й.

— Клайд?

— Ще се оправиш. Не е толкова зле — заявих аз.

Раната обаче бе тежка. Видях няколко разкъсани отверстия, от които течеше кръв. Двете най-големи — кръгли дупки, в които можех да пъхна кутрето си бяха разположени на сантиметри от пъпа й. Топлата й кръв се стичаше по дланите ми, които опипваха корема й в търсене на други рани. Изтрих ръце в панталона си и извадих от раницата си комплекта за първа помощ. В него не бе останало почти нищо, във всеки случай не и марли и бинтове, които да се справят с подобни поражения.

— Клайд? — повика ме тя отново, този път с едва доловим шепот.

— Да?

Свалих якето, а после и ризата си, свих я на топка и притиснах към мокрия й от кръв корем.

— Сту… — започна тя, сетне довърши: — Студено ми е!

— Заради снега е — отвърнах аз. — Ще те измъкна от тук, хлапе!

Тя ме погледна и се усмихна.

— Разбира се. Но не съм хлапе, Клайд.

Али затвори очи, главата й клюмна на гърдите и тя си отиде.