Дадена дума

40

Имах нужда да бъда сред хора, в противен случай щях да започна да мисля за Али и да пропадна в мрачна бездна, от която да не се измъкна никога. Зачудих се дали да не отида в някой бар, но се страхувах, че едно питие може с лекота да доведе до десет. Коктейлите с уиски бяха твърде лесен начин да се притъпи болката. Затова се отправих към най-близкия търговски център.

Влязох вътре, преминах покрай безброй ненужни магазини и открих тиха, спокойна пейка. Бе в непосредствена близост до наситенозелено пластмасово дръвче. Тук можех да проведа няколко телефонни разговора и да наблюдавам хората, които преминаваха покрай мен. Реших да започна с най-трудните разговори. Покрай мен се разхождаха хванати за ръце влюбени тийнейджъри и спираха да се целуват и прегръщат под зеления неонов надпис „изход“.

Идеята за телефонните разговори ми хрумна в резултат на онзи хубав блъф, който бях пробутал на Алвис — че федералните наблюдават сестрите ми денонощно, тъй като смятат, че аз, Клайд Бар, съм ключът към залавянето на Ланс Алвис. Сега тази идея не ми се стори чак толкова невъзможна.

Използвах телефона, който бях взел от един от мъртвите нападатели, и се свързах с местното поделение на Агенцията за борба с наркотиците. Попитах отегчената секретарка дали мога да оставя съобщение за шефа й. „Предайте му — казах аз, — че човекът, когото се е опитал да проследи в Райфъл, иска да говори с него.“ Съобщих й, че могат да се свържат с мен на същия номер. Затворих и осъзнах, че през последната седмица съм прекарал повече време в разговори по тази досадна джаджа, отколкото през изминалите петнайсет години.

Докато чаках отговор, наблюдавах потока от безмълвни и безчувствени, сякаш зомбирани клиенти, които влизаха и излизаха от многобройните магазини. Порази ме разликата между тях и селяните, които бях виждал да се тълпят по пазарите на Третия свят. Това място бе толкова бездушно, изпълнено с мъже и жени, които купуваха неща, от които нямаха нужда. Мъкнеха найлонови торбички (които сами по себе си представляваха боклук), натъпкани с безполезни вещи. Никой не разговаряше с никого, повечето просто бяха забили погледи в телефоните си, докато влачеха крака по мръсните плочки.

Телефонът в джоба ми иззвъня.

— Да — казах аз.

— Обажда се специален агент Питърс. Агенция за борба с наркотиците. Вие ли сте оставили съобщението?

— Да. Искам да сключа сделка. Информация срещу услуга.

— Кой сте вие?

— Няма значение. Можем ли да се споразумеем?

— Ако разполагате с информация, обадете се на горещата ни линия.

Питърс замълча, но не затвори. Чувах как дъвче нещо.

— Знаете, че разполагам с важна информация. Затова ме следяхте. Търсите Алвис, нали? Преди момчетата ви да заседнат в планината.

— Ще трябва да си поговорим за това.

— Няма да стане. Но мога да ви кажа къде се намират част от хората на Алвис в момента.

— Така ли? — Отново се чуха дъвчене и мляскане. — И къде са те?

Издекламирах адресите на сестрите ми.

— Поставете свои хора пред къщите и те сами ще дойдат при вас. А погрижите ли се за безопасността на хората в тези къщи, ще ви дам още информация. Позвънете ми, след като го направите — казах аз и затворих телефона.

Той иззвъня почти незабавно. Отказах да приема разговора. Питърс ми звънна още три пъти, но не му отговорих.

Прибрах телефона на дъното на раницата и влязох в един магазин за електроника, където си купих евтин апарат с предплатена карта от красива дребничка блондинка с много метал по едната вежда, която първо ми се усмихна, а после завъртя театрално очи, като видя торбестите ми дрехи.

Затова влязох в съседния магазин и си купих чисто нови джинси, изпрани и износени, което означаваше, че някой вече ги бе разпрал на коленете и протрил на бедрата. Предполагам, че видът им си заслужаваше високата цена, тъй като щеше да ми спести поне две години носене. Отне ми известно време да намеря чифт, който да ми става, тъй като повечето джинси в магазина бяха за хора с атрофирали крака.

Единствените ризи, които се продаваха, бяха прекалено вталени дизайнерски боклуци, затова, макар да връчих баснословна сума на един пъпчасал тийнейджър, си тръгнах само с износените джинси. Подминах кафенето и се озовах пред магазин с име „Ранчо“. Мястото нямаше нищо общо с което и да било ранчо, а дрехите в него ми напомняха актьорите, които бях гледал преди много години в онзи филм с Джон Траволта, „Градски каубой“. Купих си сива риза с дълги ръкави и копчета тик-так и се преоблякох в прекалено многолюдната тоалетна на мола.

Върнах се на пейката и позвъних на Хуан от предплатения телефон. Вдигна Мария, която ме увери, че Хуан ще ми звънне след малко. Той наистина ми се обади, но от скрит номер.

— Бар, линията сигурна ли е?

— Да.

— Добре. Как си?

— Нормално — излъгах аз. — Искам да разбера дали враговете на нашия приятел още са в играта.

— Имам информация по въпроса. Цялата компания от Райфъл е напуснала града.

Усмихнах се.

— Добре, една задача по-малко. Последна услуга, приятел. И обещавам да не те безпокоя повече.

— Прекаляваш, Бар. Казах ти, че не искам да се връщам към живота, който водех в миналото.

— Разбрах те. Наистина. Последна услуга, Хуан… моля те.

Той въздъхна.

— Добре, казвай.

— Знаеш ли онзи малък плаж на езерото Корн, където пускат лодките за рафтинг? Ако Алехандро е още в района, кажи му, че довечера ще го чакам там. Да речем, към шест и половина.

Хуан се поколеба.

— Защо искаш да се срещнете? Не се познавате достатъчно добре.

— Искам да му предложа услугите си като компенсация за случилото се с нашия приятел. Дори компанията, за която говорим, да не е вече сред нас, пак трябва да решим въпроса с нейния ръководител, нали така?

Хуан се засмя.

— Мислех, че ще се справиш сам с него, Бар. Нали не си забравил, че ми се обади с молба Алехандро да не се пречка на теб и на малката ти армия?

Прав беше. Може би за стотен път ми се прииска да се ритна отзад, задето бях проявил подобна неоправдана арогантност. Прекомерно раздутото ми его бе причината Али да изгуби живота си.

— В момента армията ми се състои от един човек — отвърнах тихо аз, но гласът ми набра сила. — Твърдо решен съм обаче да си разчистя сметките с този тип. Алехандро би трябвало да прояви интерес.

— Добре, Бар. Ще му предам думите ти.

Кимнах и затворих. После извадих СИМ картата, счупих я и изхвърлих и нея, и телефона в кошчето до пейката. Мина някакво момче, което ме изгледа с такова учудване, сякаш току-що бях изгорил Библията на клада.

Когато излязох от мола, очите ми се нуждаеха от секунда-две, за да се приспособят към ослепителната слънчева светлина. Качих се във форда, запалих двигателя и подкарах към най-близкия парк.

Спрях на асфалтирания паркинг, огледах се, заключих, тръгнах към центъра на парка и седнах на тревата под един голям ясен. Намирах се точно срещу детската площадка, достатъчно близо, за да чуя щастливите викове и смеха на хлапетата, но достатъчно далече, за да не ме сбъркат с някой педофил. Извадих телефона, открих номера, който търсех, и натиснах зеления бутон.

Алвис отговори на третото позвъняване.

— Тейт? — попита той. — Мъртъв ли е?

Не казах нито дума, само продължих да дишам в телефона.

— Тейт? Ти ли си? — отново попита Алвис.

— Боя се, че не — проговорих най-сетне аз.

Настана мълчание. Накрая той въздъхна:

— Явно пак съм направил лоша инвестиция. Къде са хората ми, Бар?

— Всички са мъртви.

— Много жалко. Предполагам, че искаш сестра си?

— Правилно.

Този път мълчанието продължи по-дълго.

— Добре — каза Алвис най-накрая, — изглежда, държиш повече козове в тези преговори. Ще кажа на някой от хората ми да остави сестра ти на място по твой избор. Само кажи къде.

Затършувах из раницата и открих пакет евтини цигари. Запалих една и попитах:

— Бил ли някога в Африка, Ланс?

— Не, и не възнамерявам да ходя. Какво общо има това с…

— А в Южна Америка?

— Не. За какво говориш?

— Аз съм бил и там, и на много други места, където почти никой не ходи… места, където законът е доста разтегливо понятие.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Че съм преживял доста неща. Човек не се връща от подобни места, ако не е развил способност да подушва лъжата отдалече. Задръж Джен при теб.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Аз ще дойда да я взема.