Дадена дума

21

Ледвил бе стар, занемарен и потънал в мръсотия. Подкарахме право към операта, паркирахме и излязохме, за да се насладим на пейзажа. Градът бе наистина много стар и много мръсен и приличаше на призрачно селище, из което обаче бродеха живи хора. Сградите бяха масивни постройки във викториански стил, магазини с фалшиви фасади като на обикновени къщи или внушителни тухлени мастодонти. Повечето бяха превърнати в бизнес центрове и жилищни сгради, но въпреки това бяха запазили старинната си атмосфера.

Човек буквално можеше да помирише барута и алкохола, които се носеха из разредения въздух, и да чуе как старите миньори си говорят — все спомени от времето, когато по улиците на Ледвил сновели трийсет хиляди души. Сега бяха останали едва две хиляди.

Градът бе разположен ниско в долината, заобиколен от всички страни от някои от най-високите върхове в щата. Планинските склонове бяха покрити със сняг, а тук, долу, където стояхме двамата с Али, в пукнатините на асфалта вече се показваха стръкчета трева. Повечето места на паркинга бяха пусти, обрасли с диви цветя. Нашето не беше.

В далечния край на паркинга бе спрял стар и очукан сив пикап. Други коли не се виждаха. Огледах по навик покрива на операта, околните сгради и улици за снайперисти. Не открих нищо освен гарвани и свраки. Видях, че през прозореца на шофьорската врата на пикала се издига облак дим, който вятърът бавно разнася.

Когато шофьорът излезе от кабината и тръгна бавно към нас, Али се скри зад гърба ми. Мъжът бе с няколко сантиметра по-висок от мен, ръстът му доближаваше два метра. Носеше широкопола каубойска шапка. Мръсната му джинсова риза бе грижливо прибрана в също толкова мръсни джинси. Когато приближи, видяхме големите увиснали мустаци над стиснатите устни, от единия край на които стърчеше пура. Лицето му бе обветрено и сбръчкано, а едното му око бе прорязано от широк белег, който започваше от веждата и свършваше до ухото. Съжалих, че оставих пистолета в джипа.

— Бар — поздрави ме той, когато дойде достатъчно близо, че да подуша миризмата на конска пот, пропила дрехите му.

— Зики.

Той захвърли дебелата си пура на паркинга и впери поглед в мен. Прошепнах на Али:

— Не пищи и не викай, каквото и да стане. Прибери се в джипа. Зики има странни представи за поздрав.

Тя сбърчи вежди, сякаш искаше да каже: „Каква ли щуротия ще направиш сега?“. После се запъти бавно към джипа.

Зики нави ръкави, отстъпи назад до средата на паркинга и заби здраво крака в асфалта. Сетне започна да рие с десния си крак и да пуфти като бик. Пуфтенето бързо премина в гърлено мучене. Отстъпих крачка назад и се приготвих. Свалих шапката си и я оставих върху капака на джипа.

И двамата се втурнахме едновременно напред и се сблъскахме челно по средата на паркинга. Скоростта и теглото ни направиха удара наистина болезнен. Той разтърси всяка кост в тялото ми, накара зъбите ми да изтракат и едва не откъсна от костите мускулите на ръцете и краката ми.

Зики ме удържа в мечешката си прегръдка, докато се съвзема от сблъсъка. Не съм никак лек, но той успя да ме вдигне във въздуха с обезпокоителна бързина и лекота. Успях да измъкна едната си ръка от питонската му прегръдка и забих пръст в едното му око. Той се извърна и се изхили.

— Стига бе, Бар! Не можа ли да измислиш нещо по-добро?

Не отместих пръст, а стоварих лакът в лицето му. Последва силен удар върху ухото му.

— Опитваш се, значи! — изрева Зики.

Разхлаби хватката си, но не ме пусна. Ударих го още три пъти по ухото, а после забих чело в главата му, когато се извърна. Ударът попадна в скулата му и той ме пусна, олюля се и се откри. Сграбчих предницата на ризата му, завъртях го рязко и го препънах с крак. Зики рухна тежко на асфалта, изсумтя, но се претърколи и скочи на крака сред облак прах.

— Отдавна не сме се виждали, Зики, май си загубил форма? — подразних го аз.

Отново се втурнахме един към друг, но този път не се сблъскахме. Зики ме подмина, като междувременно успя да ми удари такова ляво кроше, че ме събори. Зрението ми се замъгли. Паднах на асфалта, при което ожулих коляното си.

Зики се хвърли към мен и ме изрита в стомаха, докато се опитвах да се изправя. Престорих се, че ударът му е бил по-силен, отколкото бе в действителност, и той реши да ме изрита отново. Аз обаче се претърколих и сграбчих крака му с две ръце. Завъртях рязко и Зики се строполи на земята.

— По дяволите, Бар! — каза той. — Добре, добре, това е достатъчно!

Пуснах го и понечих да стана, но той ме изрита здравата в бедрото.

— Сега вече е достатъчно!

Зики се надигна бавно и се изтупа.

Аз също се изправих на крака. Бях замаян, но без сериозни травми благодарение на моя стар приятел адреналина. Зики протегна ръка, която поех неохотно. Той обаче стисна десницата ми и изрева:

— По дяволите, радвам се да те видя, лудо копеле такова!

Тръгнахме към джипа, където Али седеше зад волана. Беше свалила прозореца и бе опряла левия си лакът на вратата.

— Забавлявате ли се, момчета? — попита тя.

— Бре, бре, Бар. Кое е това готино маце?

— Внимавай — изръмжах аз.

— Извинявай, коя е тази госпожица?

— Това е Али. Али, Зики.

Али го дари с усмивка, която бе в състояние да разтопи и най-коравото мъжко сърце, след което заяви:

— Приятно ми е да се запознаем, Зики. Ще ни помогнеш ли да открием Джен?

Не бях споменавал името на Джен. Зики поглади брадичка и ми намигна.

— Значи нашето момче иска да му помогна за Джен? А ти какво ще направиш за мен?

Той пристъпи към шофьорската врата на джипа и се ухили на Али през прозореца. Сграбчих го за яката на ризата, дръпнах го рязко и прошепнах в ухото му:

— Остави я на мира. Тя е с мен.

Зики отблъсна ръката ми и отвърна:

— Разбира се, разбира се, само се шегувам с момичето. Да тръгваме. Имаш ли достатъчно бензин?

Кимнах.

— Добре. Живея там, горе — каза Зики и посочи високите върхове в далечината.