Дадена дума

39

Студът не чу молбите ми.

Два дни по-късно паркирах до тротоара пред новата къща на сестра ми Дебора в Гранд Джънкшън. Върнал се бях отново в долината, където бях израснал. Слънцето грееше ярко в тази прекрасна пролетна утрин. Небето бе лазурносиньо, без следа от пролетната буря, развихрила се над планините. Всички къщи в квартала изглеждаха като направени по калъп: двуетажни, с гипсови мазилки, безупречни зелени морави и бели оградки. Улицата и предните дворове бяха пусти.

Въпреки блъфа, че мястото се наблюдава от федералните, очаквах да видя някоя от колите на Алвис, паркирана наблизо. Но единственият негов автомобил наоколо бе този, в който седях аз самият. Посегнах към пушката си, преди да изляза, но реших да я оставя на задната седалка на форда, покрита с мръсното ми яке. Грабнах раницата, закуцах към входната врата и почуках.

Деб ми отвори. Беше по халат, а късата й черна коса бе още влажна от душа. Намръщи се, когато видя състоянието на дрехите ми.

— Какво, по… Влизай, Клайд. Какво се е случило?

Покани ме в чистата си къща, прекалено разтревожена за мен — или за Джен?, — за да ме помоли да си сваля обувките. Почувствах се неловко, тъй като внесох бог знае какви мръсотии по белия й килим.

Седнахме в ярко осветената трапезария край светла дървена маса. Тя ми подаде чаша кафе и попита:

— Е? Откри ли я?

Нисичката й фигура изглеждаше още по-дребничка в толкова голяма къща, но вирнатата й брадичка издаваше самоувереност.

Загледах се в снимките на стената: Деб и съпругът й на сватбата, двете им момчета в детската градина и основното училище, семейни сбирки, куп усмихнати хора. Бях пропуснал всички тези тържества. Иноксовият хладилник бе покрит с рисунки с пастели.

— Трябва да си взема душ — отвърнах. — Къде е Ник?

— На работа, защо? Какво става, Клайд?

— Налага се да взема назаем някакви дрехи — казах аз и влязох в дневната.

В дома й ме порази не онова, което видях — луксозното обзавеждане или безобразно големите стаи, а онова, което не видях. Тук живееха деца, но като изключим снимките върху хладилника, не забелязах никакви следи от тях. Къде бяха играчките? Къде бяха захвърлените дрехи, рисунките по стените, калните обувки? Липсваше и миризмата, онази силна миризма на мръсни памперси или недоядени вафли. Вместо това из къщата се носеше аромат на борово масло. При положение, че и двамата родители работеха — а аз предполагах, че случаят е именно такъв, тъй като в противен случай не биха могли да си позволят подобна къща, — как, по дяволите, я поддържаха толкова чиста и подредена? Мен ако питаха, прекалено чиста и подредена. Това място се нуждаеше от малко детски хаос, за да прилича на истински дом.

Зяпнах скъпата кожена гарнитура, лъснатия до блясък месинг и стомана. Очевидно бе, че Деб бе преодоляла тежкото ни семейно минало и се бе придвижила нагоре по социалната стълбица. Аз бях избрал обратното.

— Къде е чистачката?

Деб се намуси, но отвърна:

— Идва само в сряда и неделя и когато дойде следващия път, ще остане неприятно изненадана.

Тя ме хвана за ръка и ме изведе от дневната.

— Защо? — попитах аз.

— Кървиш на килима ми. Ела.

Последвах я през още четири, огромни като пещери стаи, тръгнах по коридор, украсен със снимки на децата призраци, и се озовах в малка баня.

— Вземи си душ, съвземи се и когато приключиш, ела и ми разкажи какво, по дяволите, става.

Деб затвори вратата и се отдалечи по коридора. Застинах неподвижен за миг. Вратата се отвори и тя ми подаде купчина дрехи.

— Ще са ти големи — заяви сестра ми.

Вече знаех това от снимките. Макар никога да не се бях срещал с Ник, предположих, че тежи към сто и двадесет килограма. И много малка част от тях бяха мускули. Явно водеше охолен живот.

— Открих Джен — извиках аз, преди Деб да затвори вратата. — Ще ти разкажа, когато изляза.

Пристъпих под душа, вдигнах зелените гумени жаби, сложих ги в кутията до детския шампоан и пуснах горещата вода. Когато калта и кръвта потекоха по пода, направих опит да осмисля случилото се през последните два дни.

Пред очите ми премина поредица от размазани образи. Сякаш бях пиян, но от гняв и отчаяние. Днес бе началото на махмурлука.

Стигнах до нощта, в която си бях пожелал да измръзна до смърт, но желанието ми не се бе сбъднало. На сутринта се бях събудил и бях седнал край гроба на Али. Вече имах мисия. Позволих си да запаля огън и след като се стоплих и ободрих, прекарах остатъка от слънчевите часове в трупане на двуметрова грамада от камъни, която да опази гроба от хищници. Всеки камък ме приближаваше до примирението, всеки камък ме отдалечаваше от Али и превръщаше смъртта й в постоянна и неизменна истина. Когато слънцето залезе, вече бях приел смъртта й. И знаех какво трябва да направя.

Спускането от планината явно е било най-лесната част, тъкмо нея си спомнях най-малко. Вероятно съм тръгнал по пътя, подминал съм изгорелите останки на джипа и съм взел една от колите на хората, които ни устроиха засадата. Нямах спомен как съм се добрал до града. Не помнех нищо до момента, в който спрях пред новата къща на Деб.

Явно в някакъв момент бях намерил по-добре оборудван комплект за първа помощ. Раната на крака ми бе зашита съвсем прилично, а рамото ми се бе сдобило с нова марля и лейкопласт. Болеше ужасно, докато свалях превръзките, но бързо щях да се оправя при подходящо лечение.

След като си взех душ, огледах набързо шкафчето и аптечката в банята. Открих предимно детски неща: паста за зъби с анимационни герои върху тубичката, вода за уста, слабителни, лейкопласт, тубичка неоспорин за дезинфекциране на рани, но никакви антибиотици. Трябваше бързо да намеря по-сериозни медикаменти, ако не исках да загубя крака си. Облякох риза и панталон с размери на цирково шапито. Преди да се върна в кухнята, прегледах отново съдържанието на малката раница.

Вътре имаше нов комплект за първа помощ, от който липсваха марлите и бинтовете, използвани вчера и днес. Там бяха и най-важните неща, които носех със себе си: няколко пачки банкноти, книги, нож, малък, но напълно достатъчен комплект за оцеляване и нов деветмилиметров глок, който трябва да бях взел от някоя от колите на нападателите. Нов мобилен телефон също взет от тях. На дъното на раницата лежеше тежка кутия патрони, а когато я извадих, проверих фалшивото дъно и открих малката платнена чантичка, в която се криеше по-голямата част от личното ми състояние. Въздъхнах от облекчение, след като се уверих, че все още разполагам с най-важното.

Когато се върнах в кухнята, заварих Деб да пържи бекон на печка с керамичен плот. Седнах, оставих раницата под стола си и пъхнах единия си крак между презрамките, навик, който бях придобил на по-опасни места и в по-опасни времена. Вперих поглед в сватбената снимка, докато Деб бавно обръщаше бекона в чугунения си тиган.

На снимката сестра ми имаше дълга черна коса. Ник бе с двайсет и пет-трийсет килограма по-лек и имаше пясъчноруса козя брадичка. В смокинга си приличаше на човек, заровен до врата в черен пясък. Деб обаче изглеждаше добре. В нейната младост, виталност и усещане за щастие имаше нещо, което… което ми напомняше за Али.

Прогоних тази мисъл и казах:

— Знаеш ли откога не съм ял бекон?

— Нямам представа — отвърна тя. — Още го обичаш, нали?

— Разбира се. Това е вълшебна храна. От години не съм вкусвал бекон. Анджи го мразеше.

Деб се усмихна.

— Да, Анджи е ужасно придирчива към храната.

— Как е тя? — попитах аз и се сетих, че последния път, когато й се бях обадил, тя ми бе казала да вървя по дяволите.

— Чудесно. Двамата със Стив имат собствен бизнес, дипломирани експерт-счетоводители са. Обещала е утре да ми дойде на гости, да се поглези в джакузито, да си побъбрим…

Джакузи? Не го бях забелязал. Но предположих, че влиза в стандартното обзавеждане на подобни къщи.

— Аха.

И двамата замълчахме за секунда.

— Джен добре ли е? — попита Деб и постави парчетата бекон в отделна чиния, покрита с хартиени салфетки.

— Жива е.

— Къде е?

— Нямам представа.

— Какво означава „нямам представа“? Нали затова отиде…

— Изслушай ме внимателно! Съжалявам, че се изтърсих така. Благодаря ти за душа, кафето и храната. В планината обаче се случиха разни гадости и трябва да…

— Внимавай какво говориш — каза тя и ми подаде чинията. В нея имаше и яйца. — Момчетата ще се приберат съвсем скоро. Предпочитам да не те виждат. Но все пак, заварят ли, трябва да се държиш прилично.

— Ясно. Съжалявам. Случиха се някои неща. Седни за секунда, може ли?

Деб долови нещо в тона ми, остави вилицата, пристегна халата си и седна до мен. Столът й проскърца по дюшемето.

Разказах й по-голямата част от случилото се. Съкратена версия, предназначена за порядъчни граждани. Съобщих й, че съм открил Джен и съм се опитал да я върна у дома. Джен отново бе отвлечена от хората, които я бяха похитили първия път. Спестих повечето неприятни подробности. Съобщих й обаче, че човекът, който държи Джен, ми е много ядосан и макар да съм блъфирал с цел да го откажа от подобно намерение, би могъл да си отмъсти на останалите членове на семейството. На нея и на Анджи.

Тя се изправи. Беше дребничка, едва метър и петдесет и осем, но изглеждаше наистина заплашително.

— Какви, по дяволите, ги вършиш, Клайд? Идваш в дома ми и ми казваш, че някой те мрази до такава степен, че може да си отмъсти на мен? На децата ми? След като ми каза, че си приключил с тези истории? А те се повтарят отново и отново! Същите истории от гимназията. Само че този път, вместо в дома ми да нахлуват ченгета, трябва да чакам някакъв тип да се опита да ни убие? Страхотно!

Какво можех да кажа? Бях забъркал страшна каша и изражението ми показваше, че съм готов да понеса всяко наказание, което ми наложи сестра ми.

— Виж какво — заяви тя, докато полагаше усилия да се успокои. — Не си мисли, че не ни е грижа за Джен. Напротив, винаги ни е било грижа за нея, затова можеш да я доведеш тук и ние ще й помогнем с всичко по силите ни. Но не мога да позволя да излагаш семейството ми на опасност. Това е абсолютно неприемливо.

Изглеждаше объркана, явно част от нея осъзнаваше, че проблемът няма да се разреши, като ми прочете едно конско.

— Не мисля, че е добра идея да се обръщаш към полицията — казах аз, предвидил следващия й ход. — Полицията не може да се справи с подобни хора. Ще се обадя на някой, който може.

Деб изпадна в ярост.

— Трябва да си тръгнеш, Клайд! Съжалявам, че го казвам, но на гърбати е нарисувана мишена. Трябва да стоиш далече от тук!

Надигнах се, пъхнах две резенчета бекон в устата си и метнах раницата на гръб.

— Ще се погрижа двете с Анджи да останете в безопасност — казах, обърнах се и си тръгнах.

Когато се озовах на улицата, осъзнах иронията на случилото се. Бях дал още един път дума, която щеше да ми бъде много трудно да изпълня. Нещо ми подсказваше, че трябва да спазя обещанието си пред Деб, преди да изпълня онова, което бях дал на Джен.