Дадена дума

38

Отиде си.

Не. Не го вярвах. Не можех да го повярвам. Проверих два пъти пулса й. Нищо.

Разтърсих я, извиках името й. Краката ми се подкосиха. Строполих се до нея. Заплаках, горещи солени сълзи потекоха по брадата ми. Не можеше да е мъртва. Не и сега, когато бяхме толкова близо до края на онова, което бяхме започнали.

Обвих ръце около дребничкото й тяло, което сега ми се струваше още по-крехко, и притиснах лице към врата й. Целувах я по бузите, по челото, по бездиханните вече устни, забърсах снежинките от косата й. Вдъхнах чезнещия мирис на дим по кожата й и си припомних онази нощ със супата от тиква. Колко красива бе изглеждала Али, озарена от оранжевото сияние на пламъците.

Трябваше да останем в пещерата.

Казах си, че трябваше да я оставя в Джънкшън, но тогава нямаше да имаме нито онези танци в Стиймбоут, нито нощта в палатката в ранчото на Зики или студения душ и топлото гнездо в пещерата. Никога нямаше да си простя смъртта й. Никога. Тя отвори рана в сърцето ми, която нямаше да зарасне.

Искаше ми се да бях показал повече чувства, да бях демонстрирал повече любов, да бях разкрил онова, което изпитвах. Сега беше прекалено късно. Целунах я по челото за последен път, бавно и нежно, докато изстрелите зад гърба ми не ме върнаха към реалността. Тогава грабнах пушката.

Заредих патроните в пълнителя. Изпуснах един-два, защото ръцете ми бяха мокри и лепкави от кръв, после вкарах затвора толкова рязко и силно, че се уплаших да не го счупя или да засече. Изправих се — снегът сякаш жилеше голото ми покрито с кръв тяло — и опрях приклада в рамото си. Забелязах един от нападателите да тича нагоре по възвишението с насочен напред автомат. Натиснах спусъка, той се завъртя и падна мъртъв на земята. Вкарах нов патрон и изкрещях нещо. Прозвуча добре в главата ми, но не и когато го изрекох. Викът ми отекна над долината, наподобявайки рева на ранен лъв.

Изстрелите долетяха от две различни посоки — от два часа и от девет. Не ме притесниха. Ъгълът не бе подходящ, а аз заемах стратегическото възвишение. Единият или другият стрелец бе убил красива жена, която притежаваше десет пъти повече кураж от тях. И двамата щяха да умрат заради това. Или пък аз щях да умра. И двата варианта ми се струваха приемливи. Завъртях се и потърсих в мерника човека, застанал на два часа. Зърнах за миг ръката му зад един нисък дъб. Прицелих се нагоре и вдясно, стрелях и куршумът ми го събори на земята. Беше мъртъв, преди да я докосне.

От втория стрелец дойде дълъг откос, но не от девет, а от единайсет часа. Беше сменил позицията си — явно бе тичал, защото изстрелите дойдоха от по-близо. Куршумите, които не прелетяха в опасна близост до главата ми, се забиха в скалите край мен. Във въздуха полетяха миниатюрни шрапнели гранит, два от които се забиха в гърдите ми. Кучи син!

Завъртях се и го потърсих през оптичния мерник. Не го открих, затова извиках:

— Ако искаш да ме пипнеш, ела!

Не свалих пушката, а продължих да оглеждам мястото, откъдето бе стрелял. В този момент една тънка вретеновидна фиданка помръдна в посока, обратна на тази, в която духаше вятърът. Пипнах те!

Искаше ми се да хукна надолу по хълма, да го удуша с голи ръце или да дръпна главата му и да я откъсна от мършавия му врат. Но държах в ръцете си пушка и студеното оръжие бе сякаш продължение на собственото ми тяло.

Стрелях в дървото. Два пъти. Мъжът изскочи иззад него, претърколи се и отвърна с кратък неточен откос, после запълзя на четири крака и се скри зад по-голям дънер. Пропуснах целта за пръв път от години и това ме вбеси.

Покатерих се върху скалите, извадих още патрони от джоба си и заредих, като не спирах да си мърморя. Едно дърво се полюшна на вятъра и аз насочих мерника си към него. Видях белещата се кора, грубите чворове, останали на мястото, където някога бяха расли клони. Видях белезите от нокти на мечки и бодливи свинчета. В основата му зърнах млади стръкчета трева и бял равнец и… един крак, подал се леко иззад дънера, точно до голям корен. Стрелях отново. И отново пропуснах.

Образът на Али разпалваше огъня на гнева в душата ми. Нямаше полза от подобна стрелба, защото ръцете ми трепереха и не бях в състояние да улуча мишена с размери, по-малки от плевня. Затова прескочих скалите и хукнах надолу по склона към човека зад дървото. Изхвърлих в движение празната гилза, върнах затвора на място и нададох такъв вик, че сам останах изненадан.

Не обърнах внимание на изтръпването на крака и рамото, не обърнах внимание на снежинките, които се забиваха като иглички в кожата ми. Цялото ми същество бе погълнато от мисълта за отмъщение. Мъжът ме чу и излезе иззад дървото. Опита се да вдигне автомата си, но размисли, като видя какво го връхлита.

Това именно е разликата между войниците, които се бият за някаква кауза, и наемниците. Човекът бе изгубил другарите си и тъй като нямаше причина да отстоява позицията си, хукна да бяга. Настигнах го, преди да измине и десет крачки, скочих, забих коляно в гърба му и стоварих приклада на пушката си в основата на черепа му.

И тъй като нямаше кой да ме спре, а аз бях попаднал в плен на лудостта, продължих да удрям с приклада, докато костта не изпука и не хлътна. Щях да продължа, ако умората не ме бе надвила. Претърколих се по гръб, останал без капка сили, и вдигнах поглед към сипещия се сняг.

Когато се съвзех, пропълзях обратно при тялото на Али. Треперех от студ. Температурата спадаше опасно близо до нулата, а на земята се бяха натрупали поне два-три сантиметра сняг. Облякох си якето, седнах срещу Али и вперих поглед в снежинките, които танцуваха във въздуха, преди да паднат на земята.

Част от мен вярваше, че тя ще бъде добре, че може би просто е заспала или изгубила съзнание и ще се събуди, когато се върна. В същото време бях виждал достатъчно смърт, за да повярвам в подобно нещо. Затова се концентрирах върху настоящето.

Тялото й бе толкова студено, че снегът полепваше по кожата й и й придаваше вид на Снежната кралица от приказките. Изведнъж осъзнах, че няма къде да я отнеса. Затова погалих красивото й лице за последен път, после коленичих, взех остро парче скала и започнах да копая плитък гроб.

Възприех това като акт на покаяние. Ако някой ме наблюдаваше отстрани, щеше да реши, че съм изгубил ума си. Продължих да се самонаказвам почти през цялата нощ, преди накрая да положа Али в дупка, дълбока едва шейсет-седемдесет сантиметра. С ръце, покрити с кървави мехури, покрих лицето й с нейното яке, после я засипах с камъни. Когато хвърлих последната шепа пръст, легнах на земята.

Спусна се нощ. Клепачите ми натежаха. Помолих студа да ме отнесе надалече, да ме вледени така, че никога вече да не изпитам каквито и да било чувства.