Дадена дума

16

Навлязохме в долината на река Ямпа, прекосихме още един град, заобиколен от добре напоявани градини и добре угоен добитък, и навлязохме в Стиймбоут Спрингс. Изпитах приятно чувство, когато напуснахме пустинята, в която доминираха различни оттенъци на кафявото, и се върнахме в планините, които бяха зелени и живописни. Ски сезонът бе към края си, а летният, когато тук идваха любители на колоезденето, разходките с въздушни балони и рафтинга, още не бе започнал.

Предложих да се отбием в „Макдоналдс“.

Али се усмихна.

— Това ли е представата ти за истинска храна, Бар? Присмя ми се, че нещата, които взех в онзи магазин, са пълни с химикали, а сам тичаш към „Макдоналдс“.

Отвърнах й, че по време на престоя си в чужбина съм бил на места, където няма заведения за бързо хранене. Затова възприемам двойния чийзбургер като екзотичен деликатес.

— Няма да ходим в „Макдоналдс“! — заяви тя и сложи край на спора. — В град като този все ще намерим нещо по-свястно.

Карахме по главната улица, когато Али изведнъж започна да се мръщи. В същия миг джипът придърпа и нещо затрака под капака. Часовникът на арматурното табло премигна и цифрите му изчезнаха.

— Проблем — възкликна тя.

— Какво? — Още не бях изрекъл въпроса, когато двигателят угасна. — О!

Тъкмо бяхме влезли в паркинга на някакъв търговски център. Али успя да добута колата до едно място в средата. Когато излязохме, тя вдигна предния капак и огледа двигателя. Видях плетеница от кабели и електроника, от която нищо не разбирах. Бях поправял ровъри, тойоти и нисани, но не и толкова нови автомобили.

— Най-вероятно е алтернаторът — заяви Али. — Мога да го оправя. — Извади телефона си, потърси нещо на дисплея и обяви: — Не и днес. Всички магазини за резервни части са затворени.

— Тогава да зарежем колата и да си намерим нова — предложих аз.

— Не можем да откраднем кола, Бар. Ченгетата най-вероятно вече ни издирват заради онази престрелка, която спретна. Не искам да добавяме към списъка с обвинения и кражба на автомобил.

Думите й ме подсетиха, че тя продължава да поема рискове, като играе ролята на Бони, докато аз се правя на Клайд.

— Защо остана с мен? — попитах я аз. — Защо не си взе билет за автобуса в Крейг и не тръгна на запад с Кейти? Защо не се върна при майка си или нещо подобно?

— Искаш ли да го направя?

Сведох поглед.

— Не, но…

— Виж какво, Бар. Ако можех да ти обясня защо останах, щях да го направя. Може да ми харесва начинът, по който един брат се притичва на помощ на сестра си и се опитва да я измъкне от лапите на големия лош вълк. Никога не съм имала брат… или сестра. А и Джен, макар да знам много малко за нея, ми изглежда свястно момиче. Може да си мисля, че ще изкарам малко пари от тази история. Ланс е достатъчно богат. А ти ми изглеждаш изпълнен с решимост. А може и да ми се струваш… интересен. От известно време водя доста скучен живот.

— Искаш да кажеш, че си приличаме — заявих аз, като едва успях да потисна усмивката си.

— Да не отиваме толкова далече, Бар. Доста си… нееволюирал. Да речем, че ми е интересно как ще свърши филмът, озаглавен „Клайд Бар“.

— И на мен също — отвърнах, изпълнен с известна боязън.

— Във всеки случай няма да ти позволя да откраднеш кола, а тази, с която разполагаме, е извън строя. Предложения?

Завъртях се бавно и огледах града.

— Предлагам да се настаним в мотела от другата страна на шосето и да си починем. Да вземем душ. Може дори да намерим някое по-приятно място за вечеря от „Макдоналдс“.

— Смяташ ли? — попита Али, но прие предложението ми.

Щом се настанихме в стаята, Али грабна раницата си и влезе в банята. Докато тя се къпеше, обиколих набързо мотела и огледах за потенциални опасности. Не открих такива — в края на краищата това беше Стиймбоут, САЩ, а не Хуарес, Мексико, — но старите навици умират трудно.

Когато се върнах в стаята, бях изненадан от появата на една съвсем различна Али. В раницата си бе намерила място и за малка черна рокля, която стигаше до средата на загорелите й добре оформени бедра. Палавото V-образно деколте се спускаше дълбоко между гърдите. Косата й лежеше върху едното рамо, събрана в стегната плитка.

— Чудесно — казах аз.

Полагах огромни усилия да не я зяпам, но не се справях особено добре със задачата си. Зачудих се защо ли е взела толкова непрактична дреха. Нима всяка жена слага в раницата си вечерна рокля? Като се замислих обаче, взе да ми изглежда логично. Върху тялото й подобна рокля се превръщаше в оръжие.

— Трябва да си вземеш душ — посъветва ме тя. — Налягането е достатъчно силно. А ти вониш.

Изтърках се здраво под душа, за да изчистя кръвта на Чопо от тялото си, и се замислих за семейството, а това ме върна към една сутрин месец след като погребахме мама.

Както обикновено, бях приготвил закуска и за Джен: кафе, яйца и месо от дивеч, останало от вечеря. Хранех се сам на евтината пластмасова маса, четях книга, която бях взел от библиотеката, и чаках сестра ми да излезе от ужасно разхвърляната си стая и да се присъедини към мен. Тя обаче не го направи. Довърших страницата, която четях, излапах остатъка от закуската си и отидох да я събудя. Стаята беше празна.

На неоправеното легло лежеше смачкана жълта бележка. Прочетох я, мигом разбрах, грабнах раницата си и хукнах навън. По това време полицията вече се бе отказала да търси Пакстън. Трагедиите сред белите бедняци привличат нищожен интерес, малко по-голям от тези сред малцинствата. Двамата с Джен се явихме пред съда два пъти, когато се опитаха да ни включат в системата за временно настаняване на непълнолетни, но в крайна сметка прецениха, че сме достатъчно големи, за да живеем сами.

В бележката си Джен пишеше, че е открила Пакстън и ще наблюдава мястото цяла нощ, за да види дали ще се появи. Изминах пеша трите километра и открих малката й тойота в мръсна уличка зад къща, построена през шейсетте. Двайсетина минути по-късно мръсникът излезе в задния двор и запали цигара.

— Това е къщата на майка му. Живее при нея — прошепна Джен, докато се криехме зад арматурното табло на колата й. — Да повикаме ли ченгетата?

— Не — отвърнах аз и изложих плана си.

План, който отново щеше да промени живота ни.

Петнайсет минути по-късно приключих с душа, подсуших се и се опитах да прогоня стегнатото тяло на Али от мислите си. Облякох риза и джинси, след което вчесах разрошената си брада и непокорната си коса.

През това време Али лежеше на леглото и четеше. Когато излязох с накуцване от банята, тя седна.

— Бре, бре! Изглеждаш почти като човек.

Държеше в ръце книга на Хагард, един от романите, които бях прочел поне двайсет пъти.

— Благодаря — отвърнах аз. — Какво означава тази рокля?

— Върнахме се в цивилизацията. Така се обличат хората, които се хранят в истински ресторанти, а не в „Макдоналдс“.

След продължително обсъждане избрахме грил ресторант с изглед към реката. Али предпочиташе мексиканска кухня, но след като й обясних къде съм бил последните три години и каква храна съм бил принуден да ям, отстъпи. Тръгнахме пеша, за да пораздвижим схванатите от дългия престой в колата мускули. Не бяхме изминали и една пресечка, когато тя забеляза накуцването ми, което бе станало още по-отчетливо.

— Ще стигнеш ли?

— Добре съм.

Положих усилия да вървя нормално, но зле излекуваните сухожилия около коляното се отпуснаха едва след като изминахме два-три километра.

— Днес ли се случи? Докато отвличаше и убиваше хора? — попита тя.

Опитваше се да го прикрие, но забелязах едва доловими признаци на тревога. За пръв път проявяваше загриженост към мен.

— Стара история. Кракът ми се схваща, ако не се движа дълго време.

— Как стана? — попита тя, когато свихме зад ъгъла и тръгнахме по крайбрежната алея, която следваше извивките на реката.

Бучащите бързеи, ромолящите плитчини и уханието на мъх, изпълнило въздуха, оправиха настроението ми, затова реших да й кажа истината.

— Бях в Африка, работех като ловен водач. Ранен бивол ме прободе в крака, клиентите се разбягаха и ме зарязаха в безсъзнание. Останах да лежа през целия ден. През нощта една хиена дойде и ме захапа, но дойдох на себе си и я застрелях. Двама селяни се натъкнаха на мен на следващия ден, а местната медицинска сестра заши раната и спря инфекцията. Извадих късмет.

— Не ми изглежда да си извадил късмет.

Али продължаваше да ме наблюдава с известно опасение, но и с още нещо. Интерес? Приближавахме ресторанта и щом долових аромата на печено месо и подправки, устата ми се изпълни със слюнка.

— Запазих крака си — отвърнах с неловка усмивка.

Когато влязохме в ресторанта, чийто интериор залагаше изцяло на огледала и дървена ламперия, поръчах най-голямата пържола в менюто. Али се спря на китайски спагети с тофу. Каквото и да беше това.

По мълчаливо съгласие поддържахме лек, неангажиращ разговор и се впуснахме в игра, чиято цел бе да си представим какво ли работят хората около нас. Али се оказа по-добра от мен. Забелязваше дребни, но важни подробности, свързани с бижутата или дрехите на посетителите, дори с начина, по който сгъваха салфетките си, и създаваше уникални истории, основани именно на подобни детайли.

— Ти печелиш — заявих аз. — Историите ти са по-добри, а и забелязваш неща, които дори Шерлок Холмс би пропуснал.

— Доста време си прекарал далече от цивилизацията, Бар — напомни ми тя. — Забавляват те елементарни неща.

— Точно обратното. Много съм придирчив даже.

Думите ми увиснаха във въздуха, останали без отговор. Секунди по-късно извадих петдесетачка от джоба си и я хвърлих на масата.

— Какво, няма ли десерт? — попита Али с престорено възмущение.

— Не. Трябва да вървим. Да се наспим, да се събудим отпочинали и да потеглим отново. Джен е някъде в планините и трябва да я измъкна от мястото, където я държат, каквото и да е то.

— О, боже!

Али присви очи и се вгледа някъде така напрегнато, сякаш се взираше в собствените си мисли.

— Какво има?

— Сетих се нещо… когато ме хванаха в депото за отпадъци.

— Нали каза, че са те ударили по главата и са те заключили в някакъв склад.

— Така беше. Бях замаяна и не чувах добре. Натикаха ме в склад, който се затваряше с метална ролетка. Но чух двама от онези типове да разговарят отвън. Единият не спираше да обяснява за Алвис. Спомена нещо за някакво момиче, което упоил и държал… трябвало му за нещо… за да влезе някъде.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Едва сега се сетих. Може да съм била контузена по това време, но се кълна, че помня думите му. Когато спомена, че трябва да я измъкнеш, тогава се сетих, че те искат да се вмъкнат някъде.

— Сигурна ли си, че ставаше въпрос за Джен?

— Разбира се, че не. Но се връзва, нали? Мисля, че това е добра новина.

— Защо реши така?

— Ако Ланс се нуждае от Джен, всичко е наред… поне за известно време.

— Но докога?

Усетих, че свивам юмруци и ги отпускам. Исках да направя нещо. Али се пресегна и ме докосна нежно по ръката.

— Бар, тази вечер не може да предприемем нищо. На сутринта ще оправя джипа и ще тръгнем към Ледвил. А сега мисля да пийна още едно.

— Не знам… — отвърнах, тъй като не се бях отказал напълно от идеята да открадна кола и да потегля веднага към Ледвил.

— Хайде, Бар! Още едно питие! После ще се приберем в мотела и ще се наспим, става ли?

Погледът ми се плъзна по тънките презрамки, които придържаха малката черна рокля на раменете й. Изглеждаха доста фини, ефирни дори, сякаш, ако Али се извърнеше рязко, роклята можеше да се свлече на пода.

— Добре — отстъпих аз, — но само още едно.