Дадена дума

26

Час преди слънцето да се покаже зад планинските върхове на изток, двамата със Зики стояхме зад огромна канара, опрели лакти на студения гранит и насочили биноклите си към лабораторията за производство на метамфетамин. Звездите, луната и сивкавата светлина на изток ни позволяваха да огледаме добре мястото.

То заемаше част от дълга тясна долина с площ от десетина декара, оградена с бодлива тел. В центъра на парцела се издигаше метален хангар с полукръгла цилиндрична форма, заобиколен от фургони — като онези, които използват по строежите, — разположени покрай оградата. Между нас и хангара се намираше голям зелен фургон. Прозорецът му светеше. До входа бяха паркирани два бели камиона. Всичко изглеждаше толкова чуждо и грозно, колкото и мините, които някога бяха прорязвали тези планини. Не се виждаше никаква растителност.

В момента цареше тишина, но преди малко тук кипеше оживена дейност. Десетина мъже в тактически униформи, въоръжени с черни автомати, застанаха на пост край портата, за да пропуснат шест камиона, които влязоха в базата. След като ги натовариха, шестима от охранителите тръгнаха с камионите. Това означаваше, че охраната на периметъра е поверена на останалите четирима.

Наблюдавахме безмълвно. Посочих светлината, която се процеждаше през покрития с мръсотия прозорец на зеления фургон. Зики кимна.

Тримата бяхме свършили доста работа тази сутрин. Станахме рано, облякохме се в мрака, оседлахме конете и тръгнахме по пътеката, озарена от студената лунна светлина. Час по-късно пристигнахме на това място, разположено високо на север над долината, което използвахме като наблюдателен пункт. Зики каза, че е идвал тук и преди и нямало начин да ни забележат отдолу. Али седеше зад нас, между дърветата, и наблюдаваше конете.

— Липсва ти, нали? — прошепна Зики.

Свалих бинокъла, наместих пушката на рамо и се усмихнах. Студеният вятър погали брадата ми. Изправих се и кимнах.

— Малко.

Бях започнал да разсъждавам върху това предишната вечер, докато лежах под боровете в чистия нощен въздух. Колко пъти за тези петнайсет години, през които бях скитал по света, бях скачал от сън и грабвал автомата, готов да се втурна през глава в поредната опасност? Вълнението, което ми носеше подобна мисия, подобен… лов, никога не ми омръзваше. Онова, което не ми липсваше, онова, от което се опитвах да се избавя, бе случващото се в края на лова. От него сънувах кошмари.

— Така си и помислих — каза Зики. — Мога да ти уредя няколко поръчки, да се върнеш в играта.

Кимнах и казах това, което искаше да чуе:

— Ще си помисля.

Вдигнах отново бинокъла и го насочих към мъжете зад оградата. Двама патрулираха край портала. Друг наблюдаваше задния периметър. Четвъртият влезе в хангара. Всичките имаха вид на военни. Вероятно приятелчета на Ланс от Ирак. Информацията на Зики се оказа невярна. Мястото бе строго охранявано. Проникването нямаше да се окаже толкова лесно, колкото бяхме очаквали.

— Трудна работа — отбелязах аз.

Зики сви рамене.

— Не съм идвал тук от месец-два. Знаят, че издирваш сестра си, затова са увеличили охраната. Все още можем да успеем. А там вътре просто трябва да намериш нещо, което да осмисли участието ми.

Кимнах делово, сякаш помощта ми за решаването на финансовите проблеми на Зики бе неотменна част от плана. Прецених, че ще имаме нужда от допълнителни оръжия за целта. Казах му да държи мястото под око и се изкачих по склона, за да взема раницата си.

Али се бе стреснала леко сутринта, когато споделих с нея плана си, който не бе никакъв план. Както и да е, тя бе решила, че измъкването на Джен няма да е съпроводено с кой знае какъв риск. Нямах представа откъде е останала с това впечатление. След като се опита да ме разубеди — напразно — от директна атака срещу базата, тя се съгласи да стои при конете с думите, че те били „единствените разумни, здравомислещи същества в тези планини“. Подпрях пушката си на едно дърво до нея и й казах да я използва, ако загинем и мъжете долу се втурнат по склона. Когато изрекох думата „загинем“, тя ме нарече глупак, след което отиде да поговори с конете. Взех раницата си и се върнах при Зики.

Докато се спускахме долу, чух ръмженето на автомобилен двигател, последвано от подрънкването на портала. Видях и стопове, които проблеснаха за миг по пътя.

— Какво беше това? — попитах аз, когато настигнах Зики.

— Ровърът потегли нанякъде. Да се надяваме, че в него е бил само Алвис, но, в интерес на истината, би могъл да отведе сестра ти някъде. Ще разберем едва когато слезем долу.

— Не ние — казах аз и затършувах в раницата си. — Можеш ли да се справиш с някой от тези типове от тук, в тъмното?

Зики се засмя тихо, когато сглобих трите части на новия си лък.

— Синко — отвърна той, — по-често ловувам в мрака, отколкото пазарувам в магазина.

— Добре — казах аз и привързах новия си колчан със стрели към колана. Пъхнах пистолета в джоба си, извадих малък комплект за касоразбивачи и метнах раницата на гръб. — Ще трябва да го направим тихо. Мъжете долу са професионалисти. Ще се промъкна и ще взема Джен, ако е там, след което изчезваме. Ти трябва да подсигуриш изтеглянето ни.

— Какво означава това, по дяволите?

— Че трябва да прикриваш задника ми, докато тичам нагоре по склона. Надявам се, с Джен.

Зики изсумтя и кимна.

— Мога да се справя. А ти сигурен ли си, че ще свалиш наемниците с това индианско оръжие?

— Всичко ще бъде наред, стига да не ме простреляш случайно — отвърнах аз, оправих колана и стегнах ремъците на раницата.

— Ако те прострелям — отвърна Зики и се подсмихна, — няма да е случайно.

Окуражаващи думи, помислих си аз и заслизах по склона.

С всяка предпазлива стъпка, която изминавах, осъзнавах, че Зики ме държи на мушка. Решеше ли да натисне спусъка, слизането ми щеше да приключи много бързо.

Не го ли направеше и успеех ли да се добера до оградата, без да получа куршум в гърба или да привлека вниманието на охраната, без да падна и да си счупя глезен, тогава щеше да започне истинското предизвикателство.

Съотношението бе четирима срещу един. Най-малко. А не бях стрелял с лък поне от четири години.