Декстър в мрака

9.

Аз не сънувам. Сигурен съм, че в някакъв момент по време на нормалния ми сън трябва да има образи и безсмислени откъси, които да преминават през подсъзнанието ми. Чувал съм, че се случвало на всички. Но май никога не помня сънищата си, ако изобщо сънувам, което съм чувал, че не се случвало на никого. Така че приемам, че не сънувам.

И затова беше нещо като шок да се озова посред нощ сгушен в обятията на Рита, да крещя нещо, което не мога да чуя добре — само ехото от собствения ми задавен глас се връщаше към мен през мекия като памук мрак, хладната ръка на Рита беше на челото ми, а гласът й шепнеше:

— Тук съм, миличък, няма да те оставя.

— Благодаря — казах пресипнало. Покашлях се и седнах.

— Сънуваше кошмар — каза тя.

— Наистина ли? Какъв? — Все още не помнех нищо, освен виковете си и някакво смътно усещане за опасност, което се натрупваше в мен и само в мен.

— Не знам — каза Рита. — Викаше: „Върни се! Не ме оставяй“. — Тя се покашля. — Декстър, знам, че си малко стресиран заради сватбата…

— Не съм — казах.

— Но искам да ти кажа нещо. Никога няма да те оставя. — Посегна към ръката ми. — Това завинаги е с мен, юначе. Няма да те пусна. — Легна на една страна и сложи глава на рамото ми. — Успокой се. Никога няма да те оставя, Декстър.

Макар да нямам опит със сънищата, бях съвсем сигурен, че подсъзнанието ми не се притеснява особено, че Рита ще ме изостави. Искам да кажа, че не ми беше хрумвало, че ще го направи, което всъщност изобщо не беше белег за доверие от моя страна. Просто не се бях замислял по въпроса. Като начало наистина нямах представа защо иска да е с мен, така че всяко хипотетично напускане беше също толкова загадъчно.

Не, това беше подсъзнанието ми. Ако то викаше от болка пред опасността да бъде напуснато, много добре знаех какво се бои да не загуби — Мрачния странник. Скъпият ми приятел, вечния ми спътник в пътуването ми през страданията и острите удоволствия на живота. Това беше страхът зад съня: да изгубя нещото, което беше такава част от мен, че всъщност ме определяше за цял живот.

Когато се беше сврял в убежището си на местопрестъплението в университета, това явно ме беше разтърсило силно, повече, отколкото бях осъзнал тогава. Внезапната и много страховита поява на 65% от сержант Доукс носеше усещането за опасност, а останалото беше лесно. Подсъзнанието ми се беше включило и беше стъкмило сън по темата. Съвсем ясно — като по учебник по психология, нищо тревожно.

Тогава защо продължавах да се тревожа?

Защото преди Странникът дори не беше трепвал и аз все още не знаех защо бе решил да го направи сега. Права ли беше Рита за стреса от наближаващата сватба? Или в двете обезглавени тела до университетското езеро наистина имаше нещо, което просто бе подплашило Тъмата и тя бе избягала от мен?

Не знаех и понеже изглеждаше, че идеите на Рита да ме утеши започват да приемат по-активен обрат, май не се очертаваше скоро да разбера.

— Ела, бебчо — прошепна Рита.

А няма къде да бягаш в легло Персон и половина, нали?

На сутринта Дебора направо се беше побъркала заради липсващите глави на двата трупа. До пресата някак си беше стигнала информация, че отделът търси две изгубени глави. Все пак бяхме в Маями и наистина бих си помислил, че една липсваща глава би довела до по-малко репортажи от задръстване по I-95, но нещо във факта, че главите бяха две и че очевидно принадлежаха на млади жени, създаваше доста вълнение. Капитан Матюс знаеше стойността на това да те споменават в пресата, но дори на него не му харесваше истеричната нотка, която се прикачи към тази история.

Така че всички ни натискаха отгоре — капитанът натискаше Дебора, която не загуби време да го предаде надолу, тоест на нас. Винс Масуока беше убеден, че може да даде на Дебора ключа за ситуацията, като открие коя необичайна религиозна секта е отговорна. Това го накара да пъхне глава в офиса ми сутринта — без никакво предупреждение, — да ме дари с най-добрата си фалшива усмивка и да каже твърдо и отчетливо, малко на срички:

— Кондомбле.

— Как не те е срам? — казах. — Не му е времето за такъв език.

— Ха — каза той с ужасния си изкуствен смях. — Но съм сигурен, че е. Кондомбле е като сантерия, но е бразилско.

— Винс, нямам причини да се съмнявам в думите ти. Въпросът ми е за какво говориш, по дяволите?

Той направи две крачки в стаята, някак си подскачаше, все едно тялото му искаше да отлети и той едва го удържаше.

— В някои от ритуалите си използват животински глави — заяви гордо. — Видях го в интернет.

— Сериозно? — попитах. — А в интернет пише ли, че това бразилско чудо пече човеци, реже им главите и слага на мястото им керамични бичи глави?

Винс лекичко посърна.

— Не — призна и вдигна вежди с надежда. — Но използват животни.

— Как ги използват, Винс?

— Ами — почна той и огледа малката ми стая, вероятно за нова насока на разговора. — Понякога те, нали разбираш, принасят части като жертва на боговете, а останалото изяждат.

— Винс, да не би да намекваш, че някой е изял липсващите глави?

— Не — каза той и се нацупи почти както биха се нацупили Коуди и Астор. — Но е възможно.

— Би било доста хрупкаво, нали?

— Добре де — каза той, вече страхотно се цупеше. — Просто се опитвам да помогна. — И излезе без дори намек за изкуствена усмивка.

Но хаосът тепърва започваше. Както показваше нежеланото ми пътуване в сънищата, бях под достатъчно напрежение и без беснеещата ми сестра. Но след броени минути малкият ми оазис на покой отново беше пръснат на парчета, този път от Дебора, която дофуча в офиса ми, все едно я гонеха пчели убийци.

— Тръгвай — изръмжа ми.

— Къде? — попитах, съвсем резонен въпрос според мен, но все едно я бях помолил да си обръсне косата и да си боядиса главата синя.

— Тръгвай веднага! — каза тя, така че станах и я последвах и се качихме в колата й на паркинга.

— Кълна се в бог — пенеше се тя, докато набиваше колата си в трафика, — никога не съм виждала Матюс толкова вбесен. И сега аз съм виновна! — Прасна клаксона, за да подчертае думите си, и се мушна пред някакъв ван с надпис „Социален патронаж Палмвю“ отстрани. — И всичко, защото някой нещастник е издрънкал за главите на вестниците.

— Ами, Дебс — казах с цялото разумно успокоение, което успях да събера, — сигурен съм, че главите ще се намерят.

— Много си прав — каза тя и се размина на косъм с някакъв дебелак на колело с огромни дисаги, пълни със стар метал. — Защото ще открия от кой култ е тоя кучи син и ще го закова.

Спрях се насред утешението. Явно скъпата ми малоумна сестричка също като Винс се беше вкопчила в идеята, че като намери подходящата алтернативна религия, ще получи убиеца.

— Добре — казах. — И къде смяташ да го търсиш?

Тя плъзна колата по Бискейн Булевард, спря на някакъв паркинг и слезе, без да отговори. Така че аз търпеливо я последвах в Центъра за вътрешно усъвършенстване, светилище за всички прекрасно полезни неща, в които има думи като „холистичен“, „билков“ или „аура“.

Центърът беше малка запусната постройка в район на Бискейн Булевард, който вероятно по силата на някакъв договор бе запазена територия за проститутки и наркодилъри. На витрината на магазина имаше огромни решетки, както и на вратата, която беше заключена. Дебора заблъска по нея и след малко тя издаде дразнещо бръмчене. Дебора я натисна и накрая вратата щракна и се отвори.

Влязохме. Заля ме задушлив облак гадно сладникав тамян и усетих, че вътрешното ми усъвършенстване е започнало с пълен ремонт на дробовете ми. Едва виждах през дима някакъв голям жълт транспарант на едната стена, на който пишеше „Всички сме едно“. Не пишеше едно какво. Звучеше нежна музика — звуци на човек, който се бори със свръхдоза успокоителни, като от време на време дрънка с поне няколко звънчета. Някъде ромолеше водопад и съм сигурен, че ако имах дух, той щеше да се извиси, но понеже нямах, всичко ми се стори малко дразнещо.

Но разбира се, не бяхме дошли за удоволствие нито дори за вътрешно усъвършенстване. А сержант Сестра ми, естествено, винаги беше строго професионална. Отиде с решителна стъпка до тезгяха, където стоеше жена на средна възраст с дълга шарена рокля, сякаш ушита от стара опаковъчна хартия. Прошарената й коса стърчеше в някаква безредна бъркотия, а самата жена се мръщеше. Разбира се, можеше да е блажено мръщене вследствие на просветление.

— С какво мога да ви помогна? — каза тя със стържещ глас, който сякаш подсказваше, че на нас вече не може да ни се помогне.

Дебора вдигна значката си. Преди да успее да отвори уста, жената се пресегна и я изскубна от ръката й.

— Добре, сержант Морган — каза жената и метна значката на тезгяха. — Изглежда истинска.

— Не можехте ли просто да прочетете аурата й и да го разберете? — обадих се.

Изглежда, и двете не бяха готови да оценят подобаващо забележката ми, така че свих рамене и заслушах как Дебора започна изтощителния си разпит.

— Бих искала да ви задам няколко въпроса, ако обичате — каза Дебора и се наведе да си вземе значката.

— За какво? — попита жената. Намръщи се още повече и Дебора й се намръщи в отговор, и всичко заприлича на някое мило старомодно уестърнско състезание по мръщене, при което победителката щеше да получи лечение с ботокс, за да замрази лицето си в постоянно навъсена гримаса.

— Станаха убийства — каза Дебора и жената вдигна рамене и попита:

— К’во общо имам аз с това?

Възхитих се на начина й на мислене, но все пак трябваше от време на време да играя за своя отбор.

— Защото всички сме едно — казах. — Това е основата на цялата полицейска работа.

Тя бързо обърна намръщената си физиономия към мен и примига по много агресивен начин.

— Ти пък кой си? — попита. — Дай си значката!

— Аз съм й подкреплението — казах. — В случай че я нападне лоша карма.

Жената изсумтя, но поне не ме застреля.

— Ченгетата в тоя град са плувнали в лоша карма. Бях на срещата на зоната за свободна търговия на Америките и ви знам колко струвате.

— Може — каза Дебора. — Но другата страна е още по-лоша, така че може ли просто да отговорите на няколко въпроса?

Жената отново погледна Дебора, без да спира да се мръщи, и сви рамене.

— Ми добре — каза. — Но не виждам как мога да ви помогна. И ще се обадя на адвоката си, ако вземете да биете нанякъде.

— Добре — каза Дебора. — Търсим следа към човек, който може да е свързан с местна алтернативна религиозна група, която си пада по бикове.

За момент си помислих, че жената се кани да се усмихне, но тя се овладя навреме.

— Бикове? Господи, че кой не си пада по бикове? Чак до Шумер, Крит, всички места от старата люлка на цивилизацията. Много хора са ги почитали. Все пак — освен огромните си членове — те са много силни.

Ако смяташе, че ще смути Дебора, значи не знаеше толкова за ченгетата в Маями, колкото си мислеше. На сестра ми дори окото й не трепна.

— Знаете ли за някоя определена група, която може да е местна?

— Не — каза жената. — К’ва група?

— Кондомбле? — казах, за миг благодарен на Винс за думичката. — Пало майомбе или дори уика?

— А, испанските работи. За тях трябва да идете при Елегуа на Осма улица. Не знам за тях. Продаваме разни работи на уика, но няма да ви кажа нищо без заповед. Както и да е, те не се занимават с бикове. — Изсумтя сърдито. — Само стоят голи из блатата и чакат да им дойде силата.

— Има ли други? — не се отказваше Дебора.

Жената поклати глава.

— Не знам. Все пак знам за повечето групи в града, но не се сещам за нищо такова. — Вдигна рамене. — Може би друидите. Скоро имат някакво пролетно събитие. Те са правели човешки жертвоприношения.

Дебора се намръщи още повече.

— Кога?

Този път жената наистина се усмихна, съвсем малко, с едното ъгълче на устата.

— Преди две хиляди години. Малко си закъсняла, Шерлок.

— Сещате ли се за още нещо, което може да ни е от полза? — попита Дебора.

Жената поклати глава.

— За какво да ви е от полза? Може да е някой луд, който е чел Алистър Кроули и живее в кравеферма. Откъде да знам?

Дебора я изгледа за миг, сякаш опитваше да прецени дали е достатъчно дръзка, че да я арестува, но явно реши, че не е.

— Благодаря за отделеното време — каза и подхвърли визитката си на тезгяха. — Ако се сетите за нещо, моля ви, обадете се.

— Ясно де — каза жената, без дори да погледне картичката. Дебора я изгледа свирепо още миг и излее. Жената впери поглед в мен и аз се усмихнах.

— Наистина обичам зеленчуци — казах. После направих знака на мира с пръсти и излязох след сестра си.

— Тъпа идея — каза Дебора, докато с бърза крачка се връщахме към колата.

— Е, не бих казал — казах. И си беше така, не бих го казал. Разбира се, идеята наистина беше тъпа, но ако го кажех, щях да си докарам злобен удар с юмрук по ръката от Дебора. — Ако не друго, поне елиминирахме няколко вероятности.

— Да бе — каза тя кисело. — Знаем, че вероятно не са били шайка голи педали, освен ако не са го направили преди две хиляди години.

Имаше право, но аз смятам за мое задължение да помагам на хората около мен да запазят положителна нагласа.

— Пак е напредък — казах. — Ще ходим ли и до Осма улица? Ще ти превеждам. — Въпреки че е родом от Маями, Дебс по някаква прищявка бе настояла да учи френски в училище и едва успяваше да си поръча обяд на испански.

Тя поклати глава.

— Загуба на време. Ще кажа на Анхел да поразпита, но доникъде няма да стигнем.

И беше права. Анхел се върна късно следобед с много хубава свещ, на която имаше молитва към свети Юда на испански, но освен това пътуването му до Осма улица беше загуба на време, точно както бе предсказала Дебора.

Нямахме нищо, освен два трупа без глави и много лошо предчувствие.

Това щеше да се промени.