Декстър в мрака

32.

Сун Дзъ, много умен човек, макар и отдавна мъртъв, е написал книга, озаглавена „Изкуството на войната“, и едно от мъдрите му наблюдения в книгата е, че всеки път, когато се случи нещо ужасно, има начин да го обърнеш в своя полза, ако просто се вгледаш както трябва. Това не е ню ейдж калифорнийско позитивно мислене, което настоява, че ако животът ти дава лимони, винаги можеш да си направиш лимонов пай. По-скоро е страшно практичен съвет, който върши работа много повече, отколкото си мисли човек.

В момента например проблемът ми беше как да продължа да обучавам Коуди и Астор в Кодекса на Хари, след като майка им ги беше хванала. И в търсене на решението си спомних стария Сун Дзъ и се опитах да си представя какво би направил той. Разбира се, той е бил военачалник, така че сигурно би атакувал по левия фланг с кавалерията или нещо подобно, но принципите вероятно бяха същите.

Така че докато водех Коуди и Астор при ридаещата им майка, търсех на сляпо в ума на Декстър някаква малка частица от идея, която старият китайски военачалник би одобрил. И когато тримата се източихме и спряхме пред подсмърчащата Рита, идеята се появи и аз я грабнах.

— Рита — казах спокойно, — мисля, че мога да спра това, преди да излезе от контрол.

— Ти нали чу — вече е излязло от контрол — каза тя и направи пауза, за да подсмръкне силно.

— Имам идея — казах. — Искам да ги доведеш в работата ми утре веднага след училище.

— Но това… не започна ли всичко това, защото…

— Гледала ли си оная телевизионна програма, „Изплашени“?

Тя ме зяпна за миг, пак подсмръкна и погледна децата.

И затова в три и половина на следващия ден Коуди и Астор се редуваха да надничат в микроскопа в полицейската лаборатория.

— И това е косъм? — попита Астор.

— Точно така — казах аз.

— Изглежда гадно!

— Повечето от човешкото тяло е гадно, особено през микроскоп — казах й. — Виж този до него.

Настъпи прилежна пауза, нарушена само веднъж, когато Коуди я дръпна за ръката, а тя го бутна настрана и каза:

— Престани, Коуди.

— Какво виждаш? — попитах я.

— Не са еднакви — каза тя.

— Не са — казах. — Първият е твой. Вторият е мой.

Тя погледа още малко, после се изправи и каза:

— Вижда се, различни са.

— Става още по-интересно — казах. — Коуди, дай ми обувката си.

Коуди послушно седна на пода и събу лявата си маратонка. Даде ми я и аз му подадох ръка.

— Ела — казах му. Помогнах му да стане и той заподскача на един крак с мен до най-близката маса. Сложих го на един висок стол и вдигнах обувката така, че да види подметката. — Това е твоята обувка — казах. — Чиста или мръсна?

Той внимателно я разгледа и каза:

— Чиста.

— Така си мислиш — казах. — Виж сега. — Прокарах малка бяла четка по подметката на обувката му, като внимателно остъргах почти невидимата мръсотия измежду грайферите в едно блюдо на Петри. Преместих една малка проба от нея на предметно стъкълце и го отнесох при микроскопа. Астор веднага се намести да гледа, но Коуди бързо доскача и каза:

— Мой ред е. Обувката си е моя.

Тя ме погледна и аз кимнах и потвърдих:

— Обувката си е негова. Ти ще погледнеш след това. — Тя очевидно прие, че е справедливо, понеже отстъпи и остави Коуди да се покатери на високия стол. Погледнах в микроскопа, за да го фокусирам, и видях, че стъклото оправдава най-големите ми надежди.

— Аха — казах и му направих място. — Кажи ми какво виждаш, млади джедай.

Коуди се мръщи над микроскопа няколко минути, докато нетърпеливото подскачане на Астор не стана толкова разсейващо, че и двамата я погледнахме.

— Стига толкова — каза тя. — Сега е мой ред.

— След минутка — казах аз и се обърнах към Коуди. — Кажи ми какво видя.

Той поклати глава.

— Мръсотия.

— Добре — казах аз. — Сега аз ще ти кажа. — Погледнах отново и казах. — Първо, животински косми, вероятно от котка.

— Значи от оная котка — каза Астор.

— Освен това има малко пръст с високо съдържание на азот — вероятно пръст за саксии, каквато се използва за домашните растения. — Говорех, без да вдигам поглед. — Къде заведохте котката? В гаража ли? Където майка ви си пресажда цветята?

— Да — каза той.

— Аха. И аз така си помислих. О, вижте тук. Това е синтетично влакно от нечий килим. Синьо е. — Погледнах Коуди и вдигнах вежда. — Какъв цвят е килимът в стаята ти, Коуди?

— Син — каза той с ококорени очи.

— Мда. Ако исках да стане по-интересно, щях да го сравня с парче, което съм взел от твоята стая. После щях да те изпържа. Щях да мога да докажа, че ти си бил с котката. — Отново погледнах в окуляра. — Божичко, някой наскоро е ял пица — О, има и малко парченце от пуканка. Помните ли киното миналата седмица?

— Декстър, искам да видя — изхленчи Астор. — Мой ред е.

— Добре — казах и я сложих на един стол до този на Коуди, така че и тя да погледне в микроскопа.

— Не виждам пуканки — веднага каза тя.

— Това кръглото кафеникавото в ъгъла — казах. Тя помълча минута, после вдигна очи към мен.

— Не може наистина да познаеш всичко това само като гледаш с микроскопа.

Радвам се да призная, че се фуках, но това беше целта на занятието, така че бях подготвен. Взех една папка, която си бях приготвил, и я отворих върху масата.

— Мога и още как — казах. — А мога и много повече. Гледайте. — Отворих на една страница, на която имаше снимки на различни животински косми, внимателно подбрани, за да покажат огромното разнообразие. — Това е котешки косъм — казах. — Съвсем различен е от този на козата, виждате ли? — Обърнах страницата. — И нишки от килим. Изобщо не приличат на нишките от риза или от кърпа за прах.

Двамата се приближиха и заразглеждаха папката, прелистваха десетината страници, които бях събрал, за да им покажа, че наистина мога да позная всичко. Бяха внимателно подредени, за да представят съдебната медицина като малко по-всевиждаща и по-всемогъща от магьосника от Оз, разбира се. В интерес на истината действително можем да правим повечето от нещата, които им показах. То всъщност не ни помага особено да хванем лошите, но защо да им казвам това и да развалям вълшебния следобед?

— Погледнете пак през микроскопа — казах след няколко минути. — Вижте какво още ще откриете. — Те го направиха с готовност и известно време бяха доста доволни.

Когато накрая вдигнаха погледи към мен, аз им отвърнах с жизнерадостна усмивка и казах:

— И всичко това от чиста обувка. — Затворих книгата и гледах как двамата се замислиха над думите ми. — И то само с микроскопа — казах и кимнах към стаята и многото лъскави уреди. — Представете си какво можем да разберем, ако използваме всички тези чудесни неща.

— Да, но може да сме били боси — каза Астор.

Кимнах, все едно в думите й имаше смисъл.

— Да, може. Тогава бих могъл да направя нещо такова. Дай си ръката.

Астор ме изгледа за няколко секунди, все едно я беше страх, че ще й отсека ръката, но после бавно ми я подаде. Аз я хванах, бръкнах под ноктите й с нокторезачката, която държа в джоба си, и казах:

— Чакай да видиш какво имаш тук.

— Но аз си измих ръцете — каза Астор.

— Няма значение. — Сложих малко парченце от намереното върху друго предметно стъкло и го наместих под микроскопа. — Ето.

ТРОП.

Наистина е малко мелодраматично да кажа, че всички замръзнахме, но така си беше — замръзнахме. Двамата погледнаха мен, аз погледнах тях и забравихме да дишаме.

ТРОП.

Звукът приближаваше и ми беше много трудно да си спомня, че сме на сигурно място в полицейското управление.

— Декстър — каза Астор с леко треперлив гласец.

— В полицейското управление сме — казах аз. — На сигурно място.

Троп.

Спря, много наблизо. Настръхнах и се обърнах към вратата; тя бавно се отвори.

Сержант Доукс. Стоеше на прага и гледаше гневно, което май вече беше постоянното му изражение.

— Ии — каза той и звукът, който се изтърколи от лишената му от език уста, беше почти толкова тревожен, колкото появата му.

— Да, аз — казах. — Радвам се, че ме помниш. — Той изтропа още една крачка в стаята и Астор се смъкна от стола и се сви до прозорците, колкото можеше по-далеч от вратата. Доукс спря и я погледна. После очите му се обърнаха към Коуди, който се плъзна от своя стол и застана, без да мига, лице в лице с Доукс.

Доукс гледаше Коуди, Коуди отвръщаше на погледа му и Доукс направи нещо, което мога да нарека единствено поемане на дъх а ла Дарт Вейдър. После завъртя глава обратно към мен и изтропа още една стъпка по-наблизо, като едва не загуби равновесие.

— Ии — повтори и изсъска: — Веха!

— Веха? — попитах наистина озадачен, не се опитвах да го провокирам. Все пак, ако искаше да тропа наоколо и да плаши децата, поне можеше да си носи бележник и молив.

Такава тактичност обаче явно му беше чужда. Вдиша като Дарт Вейдър още веднъж и бавно посочи Коуди със стоманения си нокът.

— Момхе! — повтори, устните му бяха разтегнати.

— Говори за мен — каза Коуди. Обърнах се към него, изненадан, че говори пред Доукс, който сякаш беше излязъл от някой кошмар. Но Коуди, разбира се, не сънуваше кошмари. Той просто гледаше Доукс.

— Какво за теб, Коуди? — попитах.

— Той видя сянката ми — каза Коуди.

Сержант Доукс направи още една олюляваща се крачка към мен. Десният му нокът изщрака, все едно беше решил по своя воля да ме нападне.

— Ии. Оо. Хе.

Ставаше ясно, че иска да каже нещо, но беше още по-ясно, че е по-добре да си гледа гневно и безмълвно, понеже изобщо не разбирах гукащите звуци, които излизаха от осакатената му уста.

Изгъргори още нещо, което беше така ясно заклеймяване на всичко, което представляваше Декстър, че най-накрая разбрах, че ме обвинява за нещо.

— Какво искаш да кажеш? Нищо не съм направил.

— Момхе — каза той и посочи Коуди.

— Да, точно така. — Признавам, че нарочно се правех, че не разбирам, че казва „момче“, защото нямаше език, но всичко си има граници. На Доукс трябваше да му е болезнено ясно, че опитите му за вокална комуникация нямат никакъв успех, но въпреки това той настояваше. Нямаше ли капка чувство за благоприличие?

За късмет на всички бяхме прекъснати от трополене в коридора и Дебора се втурна в стаята.

— Декстър! — Спря, когато погледът й обхвана безумната сцена: Доукс, насочил нокът към мен, свитата до прозореца Астор и Коуди, който взимаше от масата скалпел, за да го използва срещу Доукс. — Какво става тук, по дяволите? — изруга Дебора. — Доукс?

Той много бавно свали ръка, но не свали очи от мен.

— Търсех те, Декстър. Къде беше? — попита тя.

Бях толкова благодарен на своевременната й поява, че не изтъкнах колко глупав въпрос е това.

— Ами тук бях, образовах децата. А ти къде беше?

— На път за Динър Кий — каза тя. — Намерили са трупа на Кърт Уагнър.