Декстър в мрака

7.

Съвсем естествено, Мани Борк живееше в Саут Бийч. Обитаваше последния етаж на една от новите многоетажни сгради, които изникват около Маями като гъби след проливен дъжд. Тази се издигаше на мястото на един пуст плаж, където някога Хари ни водеше с Дебс да търсим разни работи в пясъка в ранните съботни утрини. Намирахме стари спасителни пояси, загадъчни дървени отломки от някоя злощастна лодка, поплавъци от кошчета за омари, парчета рибарски мрежи и една вълнуваща сутрин едно крайно мъртво човешко тяло, което се носеше в прибоя. Това беше скъп спомен от детството ми и ми стана много неприятно, че някой е построил тази шибана лъскава кула на същото място.

На следващата сутрин в десет с Винс излязохме заедно от работа и отидохме с колата до ужасната нова сграда, която бе заела мястото на младежката ми радост. Качихме се с асансьора в мълчание; гледах как Винс нервничи и примигва. Защо беше нервен заради срещата с човек, който си вади хляба, като кълца черен дроб, не зная, но очевидно беше. По бузата му се търкулна капка пот и той преглътна конвулсивно, два пъти.

— Той прави обеди, Винс — казах му. — Не е опасен. Дори не може да ти вземе картата от библиотеката.

Винс ме погледна и отново преглътна.

— Има страшен характер — каза. — Понякога е много придирчив.

— Ами тогава — казах жизнерадостно — да намерим някой друг, по-разумен.

Той стисна зъби като човек, изправен пред разстрел, и поклати глава.

— Не — каза смело, — трябва да се справим с това. — И вратата на асансьора се отвори тъкмо на място. Той изправи рамене, кимна и каза: — Хайде.

Тръгнахме по коридора. Винс спря пред последната врата. Пое си дълбоко дъх, вдигна юмрук и след миг колебание потропа. След няколко секунди, през които не се случи нищо, ме погледна и примигна все още с ръка във въздуха.

— Може би… — каза.

Вратата се отвори.

— Здравей, Вик! — изчурулика съществото на вратата и Винс отвърна с изчервяване и изпелтечване.

— Аз само… здрасти. — После запристъпва от крак на крак и изломоти нещо, което звучеше като „Миии амии“ и направи крачка назад.

Представлението беше забележително и истински увлекателно и аз май не бях единственият, който му се наслаждаваше. Джуджето на вратата гледаше с усмивка, която подсказваше, че сигурно би му се понравило да е сред публиката на всякакво човешко страдание, и остави Винс да се гъне още няколко дълги секунди, преди най-сетне да каже:

— Ами влизайте де!

Мани Борк, ако това действително беше той, а не някаква странна холограма от Междузвездни войни, се извисяваше на цели метър и шейсет от подметките на везаните си сребърни ботуши с токове до върха на боядисаната си в оранжево глава. Косата му беше къса с изключение на черния бретон, който бе разделен по средата на челото му като лястовича опашка и висеше над огромните му очила с обсипани с изкуствени диаманти рамки. Облечен беше в дълга яркочервена роба и явно нищо друго и тя се развя около него, когато той отстъпи от вратата, за да ни пусне да влезем, а после с малки бързи крачки отиде до огромния панорамен прозорец с изглед към морето.

— Елате тук да си побъбрим — каза, като заобиколи един пиедестал, на който имаше огромен предмет, подобен на гигантска топка котешко повръщано, потопено в пластмаса и напръскано с фосфоресциращи графити. Поведе ни към някаква стъклена маса до прозореца, около която имаше четири неща, вероятно столове, но човек лесно можеше да ги сбърка с бронзови камилски седла със заварени крачета.

— Сядайте — каза и махна широко с ръка и аз се настаних на столоподобното нещо най-близо до прозореца. Винс се поколеба за момент, после седна до мен, а Мани скокна на стола точно срещу него. — Е — каза, — как си, Вик? Искаш ли кафенце? — И без да дочака отговор, обърна глава наляво и се провикна: — Едуардо!

До мен Винс си пое накъсано дъх, но преди да успее да направи нещо с него, Мани рязко се обърна и ме погледна.

— А ти трябва да си срамливият младоженец!

— Декстър Морган — представих се. — Но не съм особено срамлив.

— Е, Вик се справя достатъчно и за двамата — каза той. И както си му е редът, Винс услужливо стана толкова червен, колкото му позволяваше тенът му. Понеже все още бях повече от леко раздразнен, че съм подложен на това изпитание, реших да не му се притичам на помощ с някоя унищожителна забележка към Мани, нито дори да го поправям по въпроса за истинската идентичност на Винс като Винс, а не Вик. Сигурен бях, че му знае името и просто го тормози. И нямах нищо против — нека Винс се гърчи. Пада му се, че се обади на Рита през главата ми и ме вкара в това.

Едуардо се появи с поръчков сервиз за кафе „Фиестауеър“ в ярки цветове, подреден на чист пластмасов поднос. Беше як младеж, около два пъти по-едър от Мани, и изглежда също изгаряше от нетърпение да угоди на дребния трол. Остави пред Мани една жълта чаша, след което понечи да сложи синята пред Винс, но Мани го спря, като постави пръст на ръката му.

— Едуардо — каза с копринен глас и момчето замръзна. — Жълто? Не помним ли? Синята чаша е на Мани.

Едуардо направо се сгъна на две, докато даваше на заден ход, едва не изпусна подноса в бързината да махне оскърбителната жълта чаша и да я смени с подходящата синя.

— Благодаря, Едуардо — каза Мани и Едуардо спря за миг, явно за да види дали Мани наистина иска да каже това, или е направил още нещо не както трябва. Но Мани само го потупа по ръката и каза: — Сега сервирай на гостите ни, ако обичаш. — Едуардо кимна и обиколи масата.

Оказа се, че аз получих жълтата чаша, което не ми пречеше, макар че се питах дали това значи, че не ме харесват. След като наля кафето, Едуардо припна към кухнята и се върна с малка чиния, в която имаше пастелитос. И макар че всъщност не бяха с формата на задните части Дженифър Лопес, като нищо можеха и да са. Приличаха на малки пълни с крем бодливи свинчета — тъмнокафяви бучки с наежени бодли, които или бяха от шоколад, или бяха взети от морска анемона. Средата беше открита и в нея се виждаше оранжево петно от нещо с вид на крем карамел, а върху всяко петно имаше мазка зелено, синьо или кафяво.

Едуардо постави чинията в средата на масата и известно време всички просто я гледахме. Мани сякаш им се любуваше, а Винс явно изпитваше някакво религиозно благоговение, тъй като преглътна още няколко пъти и издаде звук, който може би беше ахване. От своя страна, аз не бях сигурен дали трябва да ги ядем тия неща, или да ги използваме в някакъв странен кървав ацтекски ритуал, така че просто ги разглеждах и се надявах да открия някакво указание.

Накрая Винс ми го даде, като ахна:

— Господи!

Мани кимна.

— Прекрасни са, нали? Но са толкова старомодни — от миналата година. — Взе едно, със синичко отгоре, и го загледа със сдържана привързаност. — Цветовата гама наистина се изтърка, а и онзи ужасен хотел до Индиан Крийк започна да ги копира. И все пак… — Сви рамене и го лапна. С радост видях, че не му причини силен кръвоизлив. — Човек се привързва към малките си номерца. — Обърна се към Едуардо и му намигна. — Може би понякога се привързва малко прекалено. — Едуардо пребледня и избяга в кухнята, а Мани се обърна към нас с широка крокодилска усмивка. — Опитайте.

— Страх ме е да ги захапя — каза Винс. — Толкова са съвършени.

— А мен ме е страх, че и те могат да ме захапят — казах аз.

Мани показа няколко дузини зъби.

— Ако можех да ги науча на това — каза той, — никога нямаше да съм самотен. — Побутна чинията към мен и добави: — Давай.

— Тези ли ще сервирате на сватбата ми? — попитах, понеже си мислех, че вероятно все някой трябва да открие някаква цел във всичко това.

Винс здравата ме сръчка с лакът, но явно беше прекалено късно. Очите на Мани се бяха свили до малки цепки, макар че впечатляващите му изкуствени зъби все още бяха на показ.

— Аз не сервирам — каза. — Аз представям. И представям каквото аз реша, че е най-добре.

— Не би ли трябвало да имам някаква предварителна представа какво може да е представеното? — попитах. — Все пак, да предположим, че булката е алергична към желе от рукола със сос уасаби?

Мани стисна юмруци толкова силно, че чух как кокалчетата му изпукаха. За миг ме прониза тръпка на надежда, че може би съм се отървал от уредника на обеди с остроумието си. Но Мани се успокои и се разсмя.

— Приятелят ти ми харесва, Вик. Много е смел.

Винс удостои и двама ни с усмивка и отново започна да диша, а Мани взе да драска нещо в някакъв тефтер и се получи така, че великият Мани Борк се съгласи да направи храната за сватбата ми на специална цена с намаление за само 250 долара на куверт.

Стори ми се малко скъпичко. Но в края на краищата бях изрично инструктиран да не се тревожа за парите. Сигурен бях, че Рита ще намери начин да се справи, може би като покани само двама-трима души. При всяко положение нямах много време да се тревожа за простите финанси, понеже почти в същия миг телефонът ми поде веселата си погребална мелодийка и когато вдигнах, чух Дебора да казва, без дори да се опита да отговори на ведрото ми „ало“:

— Трябваш ми веднага.

— Страшно съм зает с едни много важни канапета — отвърнах. — Можеш ли да ми заемеш двайсетина хиляди долара?

Тя издаде гърлен звук и каза:

— Нямам време за простотии, Декстър. Двайсет и четирите часа започват след двайсет минути и ми трябваш на място. — В Убийства беше обичайно да се свикват всички, заети по даден случай, двайсет и четири часа след започването на работата, за да се уверят, че всичко е организирано и съгласувано. И Дебс явно мислеше, че аз имам някаква тънка догадка — много мило наистина, но невярно. Изглежда, Мрачният странник все още беше в почивка и не мислех, че ярката светлина на проникновението ще ме облее в скоро време.

— Дебс, наистина нямам никакви идеи по въпроса.

— Просто си домъкни задника тук — каза тя и затвори.