Декстър в мрака

31.

Като много малък веднъж гледах един вариететен номер по телевизията. Някакъв човек слагаше куп чинии на върховете на гъвкави пръчки и ги задържаше във въздуха, като разлюшкваше пръчките, за да върти чиниите. И ако се забавеше или обърнеше гръб, дори за миг, някоя от чиниите се люшваше и се разбиваше на земята, а след това и останалите.

Страхотна метафора за живота, нали? Всички ние опитваме да задържим чиниите си да се въртят във въздуха и когато ги вдигнем, не можем да откъснем очи от тях и трябва да се бъхтим неуморно. Само че в живота някой непрекъснато добавя още чинии, крие пръчките и променя закона за гравитацията, когато не гледаш. Така че всеки път, когато си мислиш, че всичките ти чинии се въртят добре, изведнъж чуваш зад себе си неприятен трясък и цял ред чинии, които дори не си подозирал, че имаш, започват да падат на земята.

Глупаво бях приел, че трагичната смърт на Мани Борк ме е освободила от една чиния, за която да се безпокоя, тъй като сега можех да продължа с храната за сватбата така, както трябваше, за по 65 долара за студени мезета и хладилник с безалкохолни. Можех да се съсредоточа върху много истинския и важен проблем да се съвзема. И така, убеден, че на домашния фронт всичко е спокойно, аз за миг се обърнах и бях възнаграден със забележителен трясък зад гърба ми.

Метафоричната чиния се строши, когато се прибрах у Рита след работа. Беше толкова тихо, че реших, че няма никого, но един бърз поглед ми разкри нещо много по-обезпокоително. Коуди и Астор седяха неподвижно на дивана, а Рита стоеше зад тях с изражение, което без проблем можеше да пресече мляко.

— Декстър — каза тя и в гласа й прозвуча тръбата на Второто пришествие, — трябва да поговорим.

— Разбира се — казах и се олюлях от изражението й; дори само мисълта да отговоря весело се разпадна на прах и се разнесе от ледения вятър.

— Тези деца — каза Рита. Явно това беше цялата мисъл, защото тя просто гледаше гневно и не каза нищо повече.

Но аз, разбира се, знаех за кои деца говори, така че кимнах подканващо.

— Да?

— Ооох — изохка тя.

Е, щом на Рита й отнемаше толкова време да оформи изречение, беше ясно защо в къщата е толкова тихо. Явно изгубеното изкуство на разговора се нуждаеше от малко насърчаване от Дипломатичния Декстър, ако искахме да чуем повече от седем думи, преди да стане време за вечеря. Така че се хвърлих с главата напред с всеизвестната ми храброст.

— Рита — казах аз, — някакъв проблем ли има?

— Ооох — изохка тя отново, което не беше обнадеждаващо.

Всъщност човек не може да направи кой знае какво с едносрични думи дори ако е даровит в разговорите като мен. И понеже Рита явно не помагаше, погледнах Коуди и Астор, които не бяха помръднали, откакто бях влязъл.

— Добре — казах. — Вие двамата можете ли да ми кажете какво й е на майка ви?

Те размениха един от фамозните си погледи и се обърнаха към мен.

— Не искахме — каза Астор. — Беше случайно.

Не беше много, но поне беше изречение. Две всъщност.

— Много се радвам да го чуя — казах. — Кое беше случайно?

— Хванаха ни — каза Коуди и Астор го смушка с лакът.

— Не искахме — натърти тя и Коуди се обърна да я погледне, преди да си спомни какво се бяха уговорили: тя го изгледа ядосано и той мигна веднъж, преди бавно да кимне към мен и да каже:

— Случайно.

Хубаво беше, че партийната линия беше сплотена зад обединен фронт, но все още не разбирах за какво говорим, а говорехме за него вече от няколко минути — времето е сериозен фактор, когато моментът за вечеря наближава, а Декстър се нуждае от редовно захранване.

— Само това казват — каза Рита. — А то изобщо не е достатъчно. Не разбирам как е възможно да вържете котката на семейство Вилега случайно.

— Тя не умря — каза Астор с най-тихото гласче, с което я бях чувал да говори.

— А за какво бяха градинарските ножици? — попита Рита.

— Не сме ги използвали — каза Астор.

— Но щяхте, нали? — каза Рита.

Две малки глави се завъртяха да ме погледнат и след миг главата на Рита направи същото.

Сигурен съм, че беше напълно неволно, но в ума ми започна да се оформя картина на станалото и тя не беше кротък натюрморт. Явно малчуганите се бяха впуснали в независимо проучване без мен. И още по-лошо, виждах, че по някакъв начин това е мой проблем: децата очакваха да ги измъкна, а Рита явно беше готова да дръпне затвора и да открие огън по мен. Разбира се, че беше несправедливо — единственото, което бях направил досега, беше да се прибера от работа. Но както бях забелязал в не един случай, животът е несправедлив и няма бюро за оплаквания, така че спокойно можем да приемаме нещата каквито са, да почистваме бъркотията и да продължаваме напред.

Което и се опитах да направя, колкото и безполезно да предполагах, че ще е.

— Сигурен съм, че има много добро обяснение — казах и лицето на Астор веднага светна, тя закима енергично и настоя доволно:

— Беше случайно.

— Никой не връзва котка, не я залепя с тиксо на масата и не застава над нея с градинарски ножици случайно! — каза Рита.

Честно казано, нещата ставаха малко сложни. От една страна, много се радвах най-накрая да получа такава ясна картина на проблема. Но от друга, май се бяхме отклонили в област, която беше леко неудобна за обяснение и нямаше как да не усетя, че за Рита вероятно ще е по-добре, ако остане в неведение по тези въпроси.

Мислех, че съм бил ясен с Астор и Коуди, че не бива да летят сами, докато не съм им обяснил как работят крилата им. Но те очевидно бяха избрали да не разбират и въпреки че понасяха доста удовлетворителни последствия за постъпката си, пак беше моя работа да ги измъкна. Ако не можех да ги накарам да разберат, че това в никакъв случай не бива да се повтаря — и че не бива да се отклоняват от пътя на Хари, когато ги поведа по него, — с радост бих ги оставил да се пържат неопределено дълго.

— Знаете ли, че това, което сте направили, е лошо? — попитах.

Те кимнаха в унисон.

— Знаете ли защо е лошо?

Астор — изглеждаше много несигурна — хвърли поглед на Коуди и изтърси:

— Защото ни хванаха!

— Ето, виждаш ли? — каза Рита; в гласа й се промъкна истерия.

— Астор — казах. Гледах я много внимателно и без да й намигам. — Не е сега моментът за смешки.

— Радвам се, че някой намира това за смешно — каза Рита. — За мен изобщо не е.

— Рита — казах с цялото успокоително спокойствие, което можех да събера, и после, с хитрината, която бях развил през годините практика на външно нормален възрастен, добавих: — Мисля, че това може да е един от онези моменти, за които говореше преподобният Гилс, тоест моментите, когато трябва да ги напътствам.

— Декстър, те току-що… умът ми не го побира, а ти… — почна тя и въпреки че почти плачеше, се зарадвах, че старият й речев модел се е завърнал. Също толкова на място в главата ми изникна сцена от един стар филм и разбрах точно какво би трябвало да направи едно истинско човешко същество.

Отидох при Рита и с най-доброто си сериозно изражение сложих ръка на рамото й.

— Рита — казах и бях много горд колко тържествено и мъжествено прозвуча гласът ми, — ти си много близо до това и емоциите замъгляват преценката ти. Тези двамата се нуждаят от твърдост и аз мога да им я дам. Все пак — казах, когато репликата ми дойде, и се зарадвах, че не съм пропуснал нищо, — сега аз трябва да съм им баща.

Трябваше да се сетя, че това ще катурне Рита от дока и ще я пльосне в езерото от сълзи, и така стана, защото щом го казах, устните й се разтрепериха, гневът изчезна от лицето й и по бузите й шурнаха потоци.

— Добре — изхлипа тя, — моля те… просто поговори с тях. — Подсмръкна силно и бързо излезе от стаята.

Оставих драматичното излизане на Рита да достигне до съзнанието на двамата разбойници, преди да отида пред дивана и да ги погледна.

— Е — казах, — какво стана с Разбираме, Обещаваме, Ще чакаме?

— Много се бавиш — каза Астор. — Не сме направили нищо освен този път, а ти не си винаги прав и мислим, че не трябва да чакаме повече.

— Аз съм готов — каза Коуди.

— Така ли? — казах. — Тогава сигурно майка ви е най-великият детектив на света, защото ти си готов, а тя все пак те е хванала.

— Декстъъъър — провлече Астор.

— Не, Астор, сега ще мълчиш и ще ме слушаш. — Изгледах я с най-сериозната си физиономия и за миг ми се стори, че тя ще каже още нещо, но после в нашата дневна се случи чудо: Астор не си отвори устата.

— Добре — казах. — От самото начало казвам, че трябва да го правите по моя начин. Няма нужда да смятате, че винаги съм прав. Аз винаги съм прав. — Астор издаде някакъв звук, но не каза нищо. — Трябва да правите каквото кажа аз. Или няма да ви помагам и ще свършите в затвора. Няма друг начин. Ясно?

Напълно възможно беше те да не знаят как да реагират на този нов тон и тази нова роля. Вече не бях Декстър, с когото си играеха, а нещо много различно — Декстър мрачният възпитател, когото не бяха виждали. Спогледаха се неуверено, така че ги натиснах още малко.

— Хванаха ви — казах. — Какво става, когато ви хванат?

— Таймаут? — попита неуверено Коуди.

— Аха — казах. — Ами ако сте на трийсет?

Вероятно за първи път през живота си Астор не знаеше как да отговори, а Коуди вече беше изчерпал квотата си от две срички. Спогледаха се, после забиха погледи в земята.

— Със сестра ми сержант Дебора по цял ден ловим хора, които правят такива неща — казах. — И когато ги хванем, те отиват в затвора. — Усмихнах се на Астор. — Таймаут за възрастни. Но много по-лошо. Седиш в стаичка малка колкото банята ни, затворен ден и нощ. Пишкаш в една дупка на пода. Ядеш плесенясали боклуци и е пълно с плъхове и много хлебарки.

— Знаем какво е затвор, Декстър — каза тя.

— Така ли? Тогава защо толкова бързате да отидете там? А знаете ли кой е Стария Спарки?

Астор отново сведе поглед; Коуди още не беше вдигнал очи.

— Стария Спарки е електрическият стол. Ако ви хванат, ви връзват с каиши за Стария Спарки, слагат едни жици на главите ви и ви изпържват като бекон. Забавно ли ви звучи?

Те поклатиха глави: не.

— Така че най-първият урок е да не ви хващат — казах. — Помните ли пираните? — Те кимнаха. — Те изглеждат свирепи и хората знаят, че са опасни.

— Ама, Декстър, ние не изглеждаме свирепи — каза Астор.

— Да, не изглеждате — казах. — И не искате. Ние трябва да сме хора, не пирани. Но идеята е същата — да изглеждате като нещо, което не сте. Защото когато стане нещо, всички първо търсят точно тях — свирепите хора. Трябва да изглеждате като сладки, симпатични, нормални деца.

— Може ли да се гримирам? — попита Астор.

— Когато пораснеш — отвърнах.

— Това казваш за всичко! — Тя се намуси.

— И за всичко говоря сериозно — казах. — Този път са ви хванали, защото сте действали сами и не сте знаели какво правите. Не сте знаели какво правите, защото не ме послушахте.

Реших, че мъчението е продължило достатъчно, и седнах на дивана между тях.

— Повече няма да правите нищо без мен, нали? И този път, когато обещаете, по-добре да е сериозно.

Двамата бавно вдигнаха погледи към мен и кимнаха.

— Обещаваме — тихо каза Астор, а Коуди — дори още по-тихо — повтори:

— Обещавам.

— Добре тогава — казах. Хванах ръцете им в тържествено ръкостискане. — А сега да се извиним на майка ви. — Те скочиха, грейнали от облекчение, че ужасното изпитание е свършило, а аз излязох с тях, по-самодоволен, отколкото си спомнях да съм бил някога.

Може би все пак в това с бащинството има нещо.