Декстър в мрака

22.

Догоних Дебора, докато тя вече обръщаше колата. За мое щастие спря, за да се метна вътре и да отидем до учебния отдел. Нямаше какво да ми каже през краткото пътуване, а и аз бях твърде притеснен от собствените си проблеми, за да ми пука.

След кратко търсене в списъците открихме, че в курсовете на Халпърн няма Тами.

— Вижте миналия семестър — каза Дебора. Направихме го. Отново нищо.

— Добре — каза тя намръщено. — Тогава вижте курсовете на Уилкинс.

Идеята беше чудесна и в доказателство на това веднага улучих — госпожица Конър посещаваше семинара на Уилкинс по ситуационна етика.

— Добре — каза Дебора. — Вземи й адреса.

Тами Конър живееше съвсем наблизо и Дебора бързо ни закара и паркира неправилно пред сградата. Слезе от колата и тръгна към входа още преди да успея да си отворя вратата, но я последвах колкото можех по-бързо.

Стаята беше на третия етаж. Дебора реши да взема стъпалата по две наведнъж вместо да се бави да натиска копчето на асансьора, и тъй като нямах достатъчно дъх, за да мрънкам, не мрънках. Стигнах тъкмо навреме да видя едно едро момиче с черна коса и очила да отваря вратата на стаята на Тами.

— Да? — каза момичето и свъси вежди.

Дебс й показа значката си и попита:

— Тами Конър?

Момичето ахна и вдигна ръка към гърлото си.

— Божичко, знаех си!

— Вие ли сте Тами Конър, госпожице?

— Не, не. Не съм, разбира се — каза момичето. — Аз съм Алисън, съквартирантката й.

— Знаете ли къде е Тами, Алисън?

Момичето всмука долната си устна, задъвка я и енергично заклати глава.

— Не.

— Откога я няма? — попита Дебора.

— От два дни.

— От два дни? — Дебора вдигна вежди. — Това обичайно ли е?

Вместо да си отгризе долната устна, Алисън продължи да я дъвче. Спря само колкото да каже бързо:

— Не би трябвало да казвам нищо.

Дебора я изгледа продължително.

— Мисля, че все пак ще трябва да кажеш нещо, Алисън. Смятаме, че Тами може сериозно да е загазила.

Това ми се стори доста мек начин да кажеш, че мислим, че е мъртва, но не реагирах, тъй като явно имаше огромен ефект върху Алисън.

— О! — каза тя и се разтрепери. — Знаех си, че ще стане така.

— Какво мислиш, че е станало? — попитах.

— Хванали са ги. Казвах й.

— Сигурен съм. Защо не кажеш и на нас?

— О — задърдори тя. — Има връзка с един преподавател. О, господи, тя ще ме убие, че ви казах!

Лично аз не мислех, че Тами вече може да убие когото и да било, но за всеки случай попитах:

— Тами носеше ли бижута?

Тя ме погледна, все едно съм луд.

— Бижута ли? — Повтори думата, сякаш беше на чужд език — арамейски вероятно.

— Да, точно така — казах насърчаващо. — Пръстени, гривни, нещо такова.

— Като платинената й гривна за глезен? — каза Алисън. Доста услужливо според мен.

— Да, точно като нея — казах аз. — По нея имаше ли някакви знаци?

— Ами да, името й — каза тя. — Боже, тя така ще ми се ядоса!

— Знаеш ли с кой преподавател е имала връзка, Алисън? — попита Дебора.

Алисън пак заклати глава.

— Наистина не бива да ви казвам.

— С професор Уилкинс ли? — попитах. Дебора ме изгледа гневно, но реакцията на Алисън беше много по-удовлетворителна.

— О, боже — възкликна тя. — Кълна се, че не съм го казвала.

С едно обаждане по мобилния получихме адреса на доктор Уилкинс в Коконът Гроув. Беше квартал Мурингс, което значеше, че или университетът плаща на преподавателите много повече отпреди, или че професор Уилкинс разполага с независими средства. Докато завивахме по улицата му, заваля следобедният дъжд, заплиска по платното на коси водни завеси, после отслабна до ръмеж, после отново се усили.

Лесно намерихме къщата. Номерът беше написан на жълтата висока два метра ограда. Алеята беше препречена от порта от ковано желязо. Дебора спря, слязохме и надникнахме през портата. Доста скромен дом — не повече от декар и половина и на цели 75 метра от водата, така че Уилкинс може да не беше чак толкова богат.

Докато търсехме начин да дадем знак, че сме дошли и че желаем да влезем, входната врата се отвори и излезе мъж с яркожълт дъждобран. Тръгна към паркираната на алеята кола, син лексус.

Дебора се провикна:

— Професоре? Професор Уилкинс?

Мъжът ни погледна изпод качулката на дъждобрана.

— Да?

— Може ли да поговорим за момент, ако обичате? — каза Дебора.

Той бавно тръгна към нас, килнал глава на една страна.

— Зависи. Кои сте вие?

Дебора бръкна в джоба за значката си и професор Уилкинс предпазливо спря — сигурно се притесни, че ще извади ръчна граната.

— Ние сме полицията — успокоих го.

— Така ли? — каза той и се обърна към мен с крива усмивка, която застина, когато ме видя, потрепна и после се превърна в много посредствена фалшива усмивка. Понеже съм експерт по престорените емоции и изражения, нямах никакви съмнения — моята скромна особа някак си го беше стреснала и той го прикриваше, като се преструваше, че се усмихва. Но защо? Ако беше виновен, сигурно мисълта за полиция пред портата щеше да е по-лоша от Декстър пред портата. Професорът погледна Дебора и каза:

— А, да, видяхме се пред кабинета ми.

— Точно така — каза Дебора и най-сетне измъкна значката си.

— Съжалявам, дълго ли ще отнеме? Малко бързам — каза той.

— Само два-три въпроса, професоре — каза Дебора. — Ще отнеме не повече от минутка.

— Е — каза той, като местеше поглед от значката към лицето ми и обратно. — Добре. — Отвори портата и я задържа. — Ще влезете ли?

Въпреки че вече бяхме мокри до кости, ми се стори добра идея да се скрием от дъжда, така че тръгнахме след Уилкинс и влязохме в къщата.

Интериорът беше в едновремешен класически богаташки стил. Не бях виждал такъв от дете, когато Маями Вайс се превърна в доминиращ декоративен модел в областта. Но това беше стара школа, навяваше спомени за времето, когато местността се казвала Нът Гроув заради разпуснатия си бохемски вкус.

Подовете бяха от червеникавокафяви плочки, достатъчно лъскави, че да се обръснеш над тях. Имаше място за разговори, състоящо се от кожен диван и два подхождащи му стола от дясната страна до един голям панорамен прозорец. До прозореца имаше бар с голям остъклен шкаф за вино с контролирана температура; на стената до него висеше абстрактна картина на голо тяло.

Уилкинс ни поведе покрай две саксии към дивана, но на няколко крачки пред него се разколеба.

— О — каза, докато сваляше качулката на дъждобрана си, — май сме малко мокри за кожените мебели. Може ли да ви предложа високи столчета? — И махна към бара.

Погледнах Дебора. Тя сви рамене и каза:

— Можем да стоим и прави. Ще отнеме само минутка.

— Добре — каза Уилкинс. Скръсти ръце и й се усмихна. — Какво е толкова важно, че пращат дама като вас в такова време?

Дебора леко се изчерви — дали от раздразнение, или от друго, не зная. После попита:

— Кога Тами Конър ви стана любовница?

Доволното изражение на Уилкинс се стопи и за миг на лицето му се изписа нещо много студено и неприятно.

— Откъде чухте това?

Виждах, че Дебора се опитва да го изкара от равновесие, и понеже това е сред специалитетите ми, аз също се включих:

— Ще се наложи ли да продадете тази къща, ако не получите щатното място?

Очите му се стрелнаха към моите и в погледа му нямаше нищо приятно.

— Трябваше да се сетя. Казал ви го е Халпърн, нали? Наклеветил ме е.

— Тами Конър — повтори Дебора.

Уилкинс пак я погледна и с видимо усилие възвърна спокойната си усмивка.

— Съжалявам. Не мога да свикна, че вие сте коравото ченге. Предполагам, че тази техника при вас е доста успешна.

— Засега не е — обадих се. — Не отговорихте на нито един от въпросите ни.

Той кимна.

— Добре. А каза ли ви Халпърн, че влезе с взлом в кабинета ми? Намерих го да се крие под бюрото ми. Бог знае какво е правил там.

— Защо мислите, че е влязъл с взлом в кабинета ви? — попита Дебора.

Уилкинс вдигна рамене.

— Каза, че съм бил саботирал научния му труд.

— А вие саботирате ли го?

Той я погледна, после за един неприятен миг погледна и мен, после пак Дебора.

— Полицай — каза той, — наистина се опитвам да ви сътруднича. Но вие ме обвинявате в толкова много различни неща, че не съм сигурен на кое да отговоря.

— Затова ли досега не отговорихте на нито едно? — попитах.

Уилкинс ме игнорира.

— Ако можете да ми кажете как научният труд на Халпърн и Тами Конър са свързани, ще се радвам да ви помогна с каквото мога. Иначе трябва да тръгвам.

Дебора ме погледна — дали за съвет, или защото й беше писнало да гледа Уилкинс, не разбрах, така че отвърнах с най-доброто си повдигане на рамене и тя пак погледна Уилкинс и каза:

— Тами Конър е мъртва.

— О, боже — каза Уилкинс. — Как е станало?

— По същия начин като с Ариел Голдман — каза Дебс.

— А вие сте познавали и двете — добавих услужливо.

— Сигурно десетки хора са познавали и двете. Включително Джери Халпърн — каза той.

— Професор Халпърн ли е убил Тами Конър, професор Уилкинс? — попита Дебора. — От ареста?

Той сви рамене.

— Казах само, че и той ги познаваше.

— И той ли имаше връзка с нея? — попитах.

Уилкинс се ухили.

— Вероятно не. Не и с Тами, във всеки случай.

— Какво означава това, професоре? — попита Дебора.

Уилкинс сви рамене.

— Просто слухове, нали знаете. Децата приказват. Някои мислят, че Халпърн е гей.

— По-малко конкуренция за вас — казах аз. — Като с Тами Конър.

Уилкинс ме изгледа намръщено и съм сигурен, че ако бях второкурсник, щях да умра от страх.

— Трябва да решите дали съм убил студентките си, или съм ги чукал — каза той.

— Защо не и двете?

— Вие били ли сте в колеж? — попита той.

— Случвало ми се е — отвърнах.

— Тогава трябва да знаете, че определен тип момичета преследват сексуално преподавателите си. Тами беше над осемнайсет, а аз не съм женен.

— Не е ли малко неетично да правиш секс със студентка? — попитах.

— Бивша студентка — рязко отвърна той. — Срещах се с нея след курса миналия семестър. Няма закон против срещите с бивши студентки. Особено ако те ти се мятат на врата.

— Хубав улов — казах.

— Саботирахте ли научния труд на професор Халпърн? — попита Дебора.

Уилкинс я погледна и отново се усмихна. Чудесно беше да гледам някой добър почти колкото мен в бързото превключване на емоциите.

— Детектив, вие виждате ли някакъв модел тук? Вижте, Джери Халпърн е прекрасен човек, но… не е съвсем стабилен. И покрай всичкото това напрежение напоследък просто е решил, че аз сам-самичък съм направил цяла конспирация, за да го прецакам. — Вдигна рамене и се подсмихна. — Не мисля, че съм чак толкова добър. Поне не в конспирациите.

— Значи смятате, че Халпърн е убил Тами Конърс и другите? — попита Дебора.

— Не съм казал такова нещо. Но пък той е психарят. Не аз. — Направи крачка към вратата и вдигна вежда към Дебора. — А сега, ако не възразявате, наистина трябва да тръгвам.

Дебора му подаде визитката си.

— Благодаря ви за отделеното време, професоре. Ако се сетите за нещо, което може да ни е от полза, моля, обадете ми се.

— Разбира се — каза той, дари я с разтапяща усмивка и сложи ръка на рамото й. Тя успя да не трепне. — Много ми е неприятно да ви изхвърлям под дъжда, но…

Дебора се измъкна — с голямо желание според мен — изпод ръката му и тръгна към вратата. Аз тръгнах след нея. Уилкинс ни изпрати, качи се в колата си, излезе на заден ход по алеята и потегли. Дебс стоеше под дъжда и го гледаше как се отдалечава, с което съм сигурен, че искаше да го изнерви достатъчно, че да скочи от колата и да си признае, но предвид времето ми се струваше, че се престарава. Качих се в колата и я изчаках.

Когато синият лексус се скри от поглед, Дебора най-сетне седна до мен и каза:

— От тоя тръпки ме побиват.

— Мислиш ли, че той е убиецът? — попитах. Странно чувство за мен: да не знам и да се питам дали някой друг е прозрял зад маската на хищника.

Тя раздразнено поклати глава. От косата й се разхвърчаха капки и почти всичките ме уцелиха.

— Мисля, че е мръсна гадина. Ти как мислиш?

— Убеден съм, че си права.

— Не се притесни да признае за връзката си с Тами Конър — каза тя. — Тогава защо лъже, че е била в курса му миналия семестър?

— Просто рефлекс? Защото се бори за щатно място?

Тя забарабани с пръсти по кормилото, после решително запали мотора и каза:

— Ще го проследим.