Декстър в мрака

37.

Знам много добре, че светът не е хубаво място. Има безброй ужасни неща, които могат да се случат, особено на деца: могат да бъдат отведени от непознат или от приятел на семейството, или от разведен баща; могат да се изгубят и да изчезнат, да паднат в кладенец, да се удавят в басейна на съседа — а когато наближава ураган, има още повече възможности. Списъкът се ограничава само от въображението им, а Коуди и Астор бяха добре снабдени с въображение.

Но когато Рита ми каза, че ги няма, дори не си помислих за кладенци, пътни злополуки и банди мотористи. Знаех какво е станало с Коуди и Астор, знаех го със студена твърда увереност, която беше по-ясна и сигурна от всичко, което Странникът ми бе нашепвал някога. В главата ми избухна една мисъл и аз не я поставих под въпрос.

За половин секунда, колкото му отне да регистрира думите на Рита, мозъкът ми се изпълни с малки картини: преследващите ме коли, нощните посетители, които тропаха по вратите и прозорците, страшният човек, който бе оставил картичката си на децата, и най-убедително, сухата забележка на професор Келър: „Молох обичал човешки жертвоприношения. Особено деца“.

Не знаех защо Молох иска точно моите деца, но знаех без никакво съмнение, че той, тя или то ги беше хванало. И знаех, че това не е хубаво за Коуди и Астор.

Тръгнах към къщи, без да губя време, запровирах се през трафика като кореняк жител на Маями, какъвто съм, и само след няколко минути изскочих от колата. Рита стоеше под дъжда на края на алеята и приличаше на малко сиротно мишле.

— Декстър — каза Рита, в гласа й бе събран цял свят от пустота. — Моля те, Декстър, намери ги!

— Заключи къщата — казах — и ела с мен.

Тя ме погледна, все едно й бях казал да остави децата и да иде на боулинг.

— Веднага — казах аз. — Знам къде са, но ни трябва помощ.

Рита се обърна и хукна към къщата, а аз извадих мобилния си и набрах.

— Какво има? — попита Дебора.

— Трябва да ми помогнеш.

Настъпи кратка пауза, а после излайване на невесел смях.

— Боже — каза тя, — идва ураган, лошите са се окопали и само чакат да спре токът, а ти искаш да ти помогна.

— Коуди и Астор са изчезнали — казах. — Молох ги е хванал.

— Декстър… — каза тя.

— Трябва да ги намеря бързо и трябва да ми помогнеш.

— Ела тук — каза тя.

Докато прибирах телефона, Рита прецапа през вече събралите се на тротоара локви.

— Заключих — каза. — Но, Декстър, какво ще стане, ако се върнат, а нас ни няма?

— Няма да се върнат — казах. — Не и ако ние не ги доведем. — Това очевидно не беше успокоителната забележка, на която Рита се надяваше, и тя захапа юмрук, сякаш едва се сдържаше да не извика. — Качвай се в колата, Рита — казах. Отворих й вратата и тя ме погледна над полусмлените си кокалчета. — Хайде — казах и тя най-сетне се качи. Седнах на волана, запалих и изкарах колата от алеята.

— Ти каза… — запъна се Рита и с облекчение забелязах, че е извадила юмрука от устата си, — че знаеш къде са.

— Да — казах и без да поглеждам, завих по Ю Ес 1 и дадох газ през оредяващия трафик.

— Къде? — попита тя.

— Знам кой ги е хванал — казах. — А Дебора ще ни помогне да открием къде са.

— Божичко, Декстър — каза Рита и тихичко заплака. Дори да не карах, нямаше да знам какво да направя или да кажа, така че просто се съсредоточих върху това да стигнем до управлението живи.

В една много удобна стая иззвъня телефон. Не издаде непристойно чуруликане или салса мелодия, или дори фрагмент от Бетовен като модерните телефони. Не, иззвъня с прост старовремски звук, както би трябвало да звъни всеки нормален телефон.

И този консервативен звук пасваше на стаята, която беше елегантна по много успокоителен начин. В нея имаше кожен диван и две подходящи кресла, всички изтъркани точно толкова, че да създават чувството за любим чифт обувки. Телефонът стоеше на ниска масичка от тъмен махагон в единия край на стаята до бара, направен от същото дърво.

Като цяло, стаята носеше отпуснатата и безвременна атмосфера на много стар и добре установен клуб за господа, с изключение на един детайл: стената между бара и дивана беше заета от голям дървен шкаф с витрина, който приличаше на нещо средно между витрина за трофеи и рафт за редки книги. Но вместо лавици шкафът беше оборудван със стотици облицовани с филц ниши. Малко повече от половината съдържаха керамични глави на бик с размерите на човешки череп.

Един възрастен мъж влезе в стаята, без да бърза, но и без внимателната колебливост на крехката напреднала възраст. В походката му имаше увереност, каквато обикновено се среща само у много по-млади мъже. Косата му беше бяла и гъста, лицето — гладко, сякаш полирано от пустинен вятър. Отиде до телефона, все едно беше съвсем сигурен, че този, който звъни, няма да затвори, докато не вдигне, и изглежда, беше прав, понеже когато посегна към слушалката, телефонът все още звънеше.

— Да — каза той и гласът му също беше много по-млад и по-силен, отколкото би трябвало. Докато слушаше, взе някакъв нож от масата до телефона. Беше от древен бронз. Дръжката беше извита във формата на бича глава, очите бяха украсени с два големи рубина, а острието беше обточено със златни букви, които много приличаха на МЛК. Също като възрастния мъж ножът беше много по-стар, отколкото изглеждаше, и много по-здрав. Докато слушаше, мъжът лениво прокара пръст по острието и на палеца му разцъфна кървава линия. Това сякаш не му направи впечатление. Той остави ножа.

— Добре — каза. — Доведете ги тук. — Слуша още малко, докато небрежно облизваше кръвта от палеца си. — Не — каза и облиза долната си устна. — Другите вече се събират. Бурята няма да повлияе на Молох или хората му. За три хиляди години сме виждали много по-лоши неща, а още сме тук.

Отново послуша за миг, преди да прекъсне събеседника си със съвсем лека нотка на нетърпение:

— Не. Без забавяне. Нека Гледащия ми го доведе. Време е.

Затвори телефона и остана за миг неподвижен. После пак взе ножа и на гладкото му старо лице се появи изражение.

Почти усмивка.

Вятърът и дъждът блъскаха свирепо, но не постоянно, и повечето жители на Маями се бяха махнали от пътищата и попълваха застрахователни формуляри за планираните щети, така че движението не беше претоварено. Един особено силен порив на вятъра ни свали от скоростната лента, но иначе пътуването беше бързо.

Дебора ни чакаше на входа.

— Елате в моя офис и ми кажете какво знаете.

Тръгнахме след нея към асансьора и се качихме.

„Офис“ беше малко пресилено за мястото, където работеше Дебора. Беше кутийка в помещение с още много такива. В тясното пространство бяха натъпкани бюро, стол и два сгъваеми стола за гости, където се настанихме ние.

— Добре — каза тя. — Какво стана?

— Те… Пратих ги на двора — каза Рита. — Да си съберат играчките и нещата. Заради урагана.

Дебора кимна и я подкани:

— И?

— Аз влязох вътре, за да прибера покупките — каза Рита. — И когато излязох, тях ги нямаше. Беше само за няколко минути, но те… — Рита скри лицето си с ръце и се разхлипа.

— Видя ли някой да се приближава към тях? — попита Дебора. — Странни коли в квартала? Каквото и да е?

Рита поклати глава.

— Не, нищо. Просто бяха изчезнали.

Дебора ме погледна.

— Стига бе, Декстър! Това ли е? Цялата работа? Откъде знаеш, че не играят на Нинтендо у съседите?

— Стига, Дебора — казах. — Ако си се уморила от работа, кажи ни веднага. Иначе стига глупости. Знаеш не по-зле от мен, че…

— Нищо не знам, нито пък ти — отсече тя.

— Значи не си внимавала — казах и открих, че тонът ми става по-остър, за да подхожда на нейния, което беше изненадващо. Емоции? Аз? — Визитката, която е оставил на Коуди, ни казва всичко, от което имаме нужда.

— Освен къде, защо и кой — озъби се тя. — И още чакам някакви проникновения по въпроса.

Въпреки че бях напълно подготвен да й се озъбя и аз, нямаше за какво да се зъбя. Тя беше права. Просто защото Коуди и Астор ги нямаше, това не значеше, че внезапно сме се сдобили с нова информация, която да ни отведе до убиеца. Значеше само, че залозите са се вдигнали значително и че времето ни изтича.

— Ами Уилкинс? — попитах.

Тя махна с ръка.

— Гледат го.

— Като миналия път ли?

— Моля ви — прекъсна ни Рита, в гласа й се промъкваше истерична нотка. — За какво говорите? Няма ли как просто да… — Гласът й се изгуби в нов пристъп на хлипане и Дебора премести поглед от нея към мен. — Моля ви — хлипаше Рита.

Гласът й изтъня, отекна в мен и сякаш добави последното късче болка в празната замаяност вътре в мен, която се сля с далечната музика.

Станах.

Усетих как леко се олюлявам и чух Дебора да ме вика, а после музиката дойде, тиха, но настойчива, сякаш винаги беше била там и просто бе чакала момента, когато можех да я чуя, без да се разсейвам, и докато насочвах вниманието си към боя на барабаните, тя ме повика, повика ме, както знаех, че ме вика от самото начало, но сега по-настойчиво; надигаше се все по-близо до крайния екстаз и ми казваше да тръгна, да вървя, да отида при нея.

И помня, че бях много щастлив, понеже времето най-сетне бе дошло, и въпреки че чувах Рита и Дебора да ми говорят нещо, то едва ли беше ужасно важно, не и след като музиката ме зовеше и обещанието за идеално щастие най-сетне беше тук. Така че им се усмихнах и май дори казах:

— Извинете. — И излязох от стаята, без да ме е грижа за озадачените им физиономии. Излязох и от сградата и отидох на паркинга, откъдето идваше музиката.

Там ме чакаше кола, което ме направи още по-щастлив, и аз забързах към нея, движех крака под прекрасния поток на музиката и когато стигнах до колата, задната врата се отвори и после не си спомням нищо.