Декстър в мрака

11.

Казваше се Джесика Ортега. Студентка първа година, настанена в една от близките жилищни сгради. Взехме номера на стаята от Кърт и Дебора остави Анхел да чака при пещите друга кола на управлението.

Не ми беше ясно защо ги наричат жилищни сгради, а не общежития. Може би защото в наши дни много приличат на хотели. Нямаше обрасли с бръшлян стени, скриващи пусти коридори, фоайето беше пълно със стъкло и саксии с растения, а коридорите бяха застлани с мокет, бяха чисти и изглеждаха нови.

Спряхме пред вратата на стаята на Джесика. На нивото на очите имаше малка спретната картичка с надпис „Ариел Голдман и Джесика Ортега“. Отдолу с по-малки букви пишеше „Вход срещу успокоителни“. Някой беше подчертал думата вход и беше надраскал отдолу „Да бе“.

Дебора вдигна вежда.

— Купонджийки?

— И такива трябват — казах.

Тя изсумтя и почука. Никой не отговори и Дебс изчака цели три секунди, преди да почука отново, много по-силно.

Чух зад мен да се отваря врата, обърнах се и видях тънко като сламка момиче с къса руса коса и очила.

— Няма ги — каза то с явно неодобрение. — От няколко дни. За първи път е тихо от цял семестър.

— Знаете ли къде са? — попита Дебора.

Момичето извъртя очи и каза:

— Сигурно някъде има купон с много бира.

— Кога ги видяхте за последен път? — попита Дебора.

Момичето сви рамене.

— Тия двете не ги виждаш, чуваш ги. Силна музика и смях по цели нощи, ясно? Адски дразнещо за човек, който все пак учи и ходи на лекции. — Поклати глава и меката й коса се развя покрай лицето й. — Все пак.

— Та кога за последно сте ги чували? — попитах аз.

Тя ме погледна.

— Вие да не сте ченгета? Какво са направили този път?

— Какво са направили миналия път? — попита Дебс.

Момичето въздъхна.

— Глоби за паркиране. Много. Веднъж шофиране в нетрезво състояние. Ей, не искам да ги портя.

— Бихте ли казали, че за тях е необичайно да изчезват така? — попитах.

— Необичайно е да се появяват на лекции. Не знам как си взимат изпитите. Е — тя се ухили, — мога да отгатна как си ги взимат, но… — Сви рамене. Не сподели догадката си с нас, ако не се броеше усмивчицата.

— Какви лекции посещавате заедно? — попита Дебора.

Момичето пак вдигна рамене и поклати глава.

— Ще трябва да проверите в учебния отдел.

Учебният отдел не беше ужасно далеч, особено с крачката, която наложи Дебора. Успявах да не изоставам и все пак да ми достига дъх да й задам един-два остри въпроса:

— Защо е важно на какви часове ходят заедно?

Дебора махна нетърпеливо.

— Ако това момиче е право, Джесика и съквартирантката й…

— Ариел Голдман — казах.

— Да. Та ако разменят секс срещу добри оценки, искам да поговоря с преподавателите им.

На пръв поглед в това имаше смисъл. Сексът е един от най-честите мотиви за убийство, което някак не се връзва с факта, че често се говори, че бил свързан с любовта. Но имаше нещичко, което не се връзваше.

— Защо му е на някой преподавател да ги пече и да им реже главите по този начин? Защо просто да не ги удуши и да хвърли труповете в някой контейнер?

Дебора поклати глава.

— Не е важно как го е направил. Въпросът е дали го е направил.

— Добре — казах. — И колко сме сигурни, че жертвите са тези двете?

— Достатъчно сигурни, че да говорим с преподавателите им — каза тя. — Все е някакво начало.

Стигнахме в учебния отдел и щом Дебс размаха значката си, ни пуснаха веднага. Но минаха цели трийсет минути, през които Дебора крачеше и си мърмореше, а аз преглеждах компютърните записи. Всъщност Джесика и Ариел посещаваха доста еднакви лекции и отпечатах имената, номерата на кабинетите и домашните адреси на преподавателите. Дебора хвърли поглед на списъка, кимна и каза:

— Тези двамата — Вукович и Халпърн, в момента имат приемен час. Можем да започнем с тях.

За пореден път излязохме в задушния ден на разходка из университетското градче.

— Хубаво е да се върнеш в училище, нали? — казах във вечно безплодното си усилие да поддържам приятен разговор.

— Хубаво ще е, ако успеем да идентифицираме труповете със сигурност и може би да се приближим малко към сгащването на оня, който го е направил — изсумтя Дебора.

Не смятах, че идентифицирането на телата наистина ще ни приближи до идентифицирането на убиеца, но и друг път съм бъркал. Във всеки случай полицейската работа се захранва от рутина и консерватизъм и една от гордите традиции в занаята ни е, че е добре да знаеш името на мъртвеца. Така че с готовност се изтътрузих след Дебора до сградата с кабинетите, където ни очакваха двамата професори.

Кабинетът на професор Халпърн беше на приземния етаж, точно до главния вход, и преди външната врата да успее да се затвори, Дебс вече тропаше по неговата. Никой не отговори. Дебора натисна дръжката. Беше заключено, така че тя отново задумка по вратата със същата липса на резултат.

По коридора се зададе мъж, спря пред съседния кабинет и ни изгледа с вдигнати вежди.

— Джери Халпърн ли търсите? Днес май го няма.

— Знаете ли къде е? — каза Дебора.

Той се усмихна.

— Вкъщи, предполагам. В апартамента си, щом го няма тук. Защо?

Дебс извади значката си и му я показа. Той май не се впечатли.

— Разбирам — каза. — Това има ли нещо общо с двата трупа в университетското градче?

— Има ли някаква причина да мислите, че има нещо общо? — попита Дебора.

— Не — каза той. — Не бих казал.

Дебора го погледна и зачака, но той не каза нищо повече.

— Мога ли да ви попитам за името ви? — попита тя накрая.

— Аз съм доктор Уилкинс — каза той и кимна към вратата, пред която стоеше. — Това е моят кабинет.

— Доктор Уилкинс, бихте ли ми казали какво значи забележката ви относно професор Халпърн? — попита Дебора.

Уилкинс сви устни.

— Ами — почна колебливо, — Джери е симпатяга, но ако това е разследване на убийство… — Млъкна за миг. Дебора мълчеше. — Ами — продължи той, — май миналата сряда чух суматоха в кабинета му. — Поклати глава. — Стените не са кой знае колко дебели.

— Каква суматоха? — попита Дебора.

— Викове — каза той. — Може би боричкане. Както и да е, надникнах през вратата и видях една студентка, младо момиче, да излиза от кабинета на Халпърн и да бяга. Тя беше… ами блузата й беше скъсана.

— Случайно разпознахте ли въпросното младо момиче? — попита Дебора.

— Да — каза Уилкинс. — Беше в един от курсовете ми миналия семестър. Казва се Ариел Голдман. Красиво момиче, но не особено добра студентка.

Дебора ми хвърли бърз поглед и аз кимнах насърчаващо.

— Смятате ли, че Халпърн се е опитвал да насили Ариел Голдман? — попита Дебора.

Уилкинс наклони глава на една страна и разпери ръце.

— Не мога да го твърдя. Но така изглеждаше.

Дебора го погледна, но той нямаше какво да добави, така че тя кимна и каза:

— Благодаря, доктор Уилкинс. Много ни помогнахте.

— Надявам се — каза той и се обърна да отвори вратата и да влезе в кабинета си. Дебс вече гледаше разпечатката от учебния план.

— Халпърн живее само на една миля — каза и тръгна към изхода. И отново трябваше да я гоня.

— От коя теория се отказваме? — попитах. — Че Ариел се е опитвала да прелъсти Халпърн, или че той се е опитвал да я изнасили?

— От нищо не се отказваме — каза тя. — Не и докато не говорим с Халпърн.