Декстър в мрака

24.

На следващия ден едва изпълзях от леглото и отидох на работа въпреки досадното чувство на тъпо отчаяние, което цъфтеше в мен като крехка градина от тръни. Усещах се обвит в мъгла тъпа болка, която болеше колкото да ми напомня, че и това е безсмислено и няма смисъл да преминавам през празните движения на закуската, дългото бавно шофиране до работата, никаква причина освен робството на навика. Но го направих — оставих мускулната памет да ме докара чак до стола пред бюрото ми, седнах, пуснах компютъра и оставих деня да ме понесе в сивата си неблагодарна работа.

Бях се провалил със Старзак. Вече не бях себе си и нямах представа кой или какво съм.

Когато се прибрах, Рита ме чакаше на вратата с изражение на нетърпеливо раздразнение.

— Трябва да решим за групата — каза ми. — Може вече да са заети.

— Добре — казах. Защо пък да не решим за групата? И това си беше важно.

— Събрах всички дискове оттам, където ги беше изтървал вчера — каза тя. — Подредих ги по цена.

— Ще ги прослушам след малко — казах и въпреки че Рита още изглеждаше ядосана, след малко рутината надделя и я успокои и тя се зае с готвенето и чистенето, докато аз изслушах куп рок банди да свирят „Танца на пилетата“ и „Илектрик Слайд“. Сигурен съм, че обикновено би било забавно като зъбобол, но тъй като не можех да се сетя за нищо друго, което да правя, се мъчих с купа дискове, докато отново не стана време за лягане.

В един през нощта музиката се върна при мен — и не говоря за „Танца на пилетата“. Бяха барабаните и тръбите и с тях дойде хор гласове и нахлу в съня ми, повдигна ме до небесата и се събудих на пода, а споменът ехтеше в главата ми.

Дълго лежах на пода, неспособен да оформя истински свързана мисъл какво значи това, но обзет от страх да не заспя, за да не се върне. Накрая все пак си легнах и предполагам, че съм спал, понеже като отворих очи, видях слънчевата светлина и чух долитащите от кухнята звуци.

Беше събота и Рита направи палачинки с боровинки, много приятно връщане в ежедневието. Коуди и Астор ентусиазирано се заеха със закуската. Във всяка нормална сутрин и аз не бих се въздържал. Но днес не беше нормална сутрин.

Трудно е да не оцениш какъв шок е Декстър да откаже храна. Имам много бърз метаболизъм и имам нужда от непрекъснато зареждане с гориво, за да поддържам прекрасното съоръжение, което съм, а палачинките на Рита напълно отговарят на високопробен безоловен. И все пак за пореден път зяпах трепкащата между чинията и устата ми вилица и не бях способен да събера необходимия ентусиазъм да завърша действието и да лапна храната.

Скоро останалите се наядоха, а аз блеех над половин чиния храна. Дори Рита забеляза, че в Царството на Декстър става нещо нередно.

— Нищо не яде — каза тя. — Да не си болен?

— Заради случая, по който работя, е — казах поне половината истина. — Не мога да спра да мисля за него.

— О — каза тя. — Сигурен ли си… искам да кажа, много ли е кървав?

— Не е заради това — казах и се запитах какво ли иска да чуе. — Просто е много… озадачаващ.

Рита кимна и каза:

— Понякога, когато спреш да мислиш за нещо за известно време, отговорът идва сам.

— Може би си права — отвърнах, което си беше живо насилване на истината.

— Ще си доядеш ли закуската?

Погледнах чинията с купчината недоядени палачинки и засъхнал сироп. Научно погледнато знаех, че все още са вкусни, но в момента изглеждаха апетитни колкото мокър стар вестник.

— Не.

Рита ме погледна разтревожено. Когато Декстър не си дояде закуската, сме в непозната територия.

— Защо не излезеш с лодката? — попита тя. — Това винаги ти помага да се отпуснеш. — Сложи ръка на челото ми с агресивна загриженост, а Коуди и Астор вдигнаха очи, на лицата им беше изписана надеждата да се повозят, и изведнъж ми се стори, че съм сред плаващи пясъци.

Станах — това беше прекалено. Дори не можех да отговоря на собствените си очаквания, а да ме карат да се разправям и с техните беше задушаващо. Не знаех дали е заради провала ми със Старзак, заради преследващата ме музика, или защото бях всмукан от семейния живот. Може би беше комбинация от всички тези неща, които ме дърпаха всяко със своето гравитационно поле и засмукваха парчетата във вихър от прилепчива нормалност, от която ми се искаше да крещя, а бях неспособен дори да скимтя. Просто трябваше да се махна оттук.

— Имам малко работа — казах и те ме погледнаха засегнато и изненадано.

— О — каза Рита. — Каква работа?

— За сватбата — изтърсих без никаква представа какво ще кажа след това, доверявах се сляпо на импулса. И за мое щастие поне едно нещо се нареди добре, защото си спомних разговора си с изчервяващия се раболепен Винс Масуока. — Трябва да говоря с уредника на храната.

Рита светна.

— Ще се виждаш с Мани Борк? О… Това наистина е…

— Да, наистина — уверих я. — Няма да се бавя. — Така че в разумното за събота сутрин време от десет без петнайсет се сбогувах сърдечно с мръсните чинии и домакинската работа и се качих в колата си. По улиците беше необичайно спокойно и докато карах към Саут Бийч, не видях никакво насилие или престъпление, което беше все едно да видя сняг в курорта Фонтенбло. Заради последните събития държах под око огледалото за задно виждане. За минута ми се стори, че някаква подобна на джип червена кола ме преследва, но после намалих и тя ме задмина. Движението беше спокойно и в десет и петнайсет стигнах, хванах асансьора и почуках на вратата на Мани Борк.

Последва много дълъг момент на тишина и почуках още веднъж, този път с повече ентусиазъм. Тъкмо се канех да опитам наистина събуждащ салют по вратата, когато тя се отвори и крайно замаяният и почти гол Мани Борк запримигва насреща ми.

— Леле божке! — изграчи. — Колко е часът?

— Десет и петнайсет — казах ведро. — Направо си е време за обяд.

Може би не се беше събудил съвсем, а може би смяташе, че е толкова смешно, че си струва да го повтори, така че го направи:

— Леле божке!

— Може ли да вляза? — попитах учтиво и той примига още няколко пъти, след което отвори вратата докрай и каза:

— Дано да има причина.

Последвах го покрай ужасното арт нещо в антрето и до кокошарника до прозореца. Той се метна на своето столче, а аз седнах срещу него.

— Трябва да поговорим за сватбата ми — казах. Той поклати много сърдито глава и изписка:

— Франки! — Отговор не последва и той се опря на тънката си ръчичка и забарабани с другата по масата. — Тая малка кучка… По дяволите… Франки! — провикна се в нещо като много високо мучене.

След миг откъм вътрешността на апартамента долетя тътрене и след още миг се появи млад мъж, който вървешком загръщаше халата си и приглаждаше провисналата си кестенява коса. Спря пред Мани.

— Здрасти — каза. — Да де. Добро утро.

— Донеси кафе, много бързо — каза Мани, без да го поглежда.

— Ъхъ — каза Франки. — Хубаво де. Окей. — Поколеба се половин секунда, достатъчно да даде на Мани време да размаха миниатюрния си юмрук и да изписка:

— Веднага, по дяволите!

Франки преглътна и хукна към кухнята, а Мани отново подпря своята извисяваща се четирийсеткилограмова раздразнителност на юмрука си и затвори очи с въздишка, сякаш изтормозен от безчетни орди наистина тъпи демони.

Понеже беше очебийно, че няма да говорим преди кафето, с удоволствие се загледах през прозореца. На хоризонта имаше три големи товарни кораба, които пуфкаха кълбета дим, а по-близо до брега — доста лодки и яхти, вариращи от мултимилионни играчки, поели към Бахамите, до групичка сърфисти близо до плажа. Яркожълт каяк се отдалечаваше от брега, явно за да посрещне товарните кораби. Слънцето грееше, чайки хвърчаха да търсят боклуци и аз чаках Мани да получи кафепреливането си.

Откъм кухнята се чу страхотен трясък и приглушеното „Мамка му!“ на Франки. Мани стисна очи, все едно можеше да се изолира от цялата агония, че е заобиколен от ужасяваща глупост. Само след минути Франки пристигна със сервиза за кафе, сребърен почти безформен чайник и три ниски каменни чаши, поставени върху прозрачен поднос във формата на палитра.

С треперещи ръце сложи пред Мани една чашка и я напълни. Мани отпи мъничка глътка, въздъхна тежко без никакво чувство на облекчение и най-сетне отвори очи.

— Добре — каза, обърна се към Франки и добави: — Върви да почистиш ужасната мръсотия и ако после настъпя някое стъкло, кълна се в бога, ще те изкормя. — Франки запреплита крака към кухнята, а Мани отпи още една микроскопична глътка, преди да обърне мътния си гневен взор към мен.

— Искаш да говорим за сватбата ти — каза, сякаш не можеше да повярва.

— Точно така — отвърнах.

Той поклати глава.

— Хубавец като теб. Защо ти е да се жениш?

— Заради данъчните облекчения — отвърнах. — Може ли да поговорим за менюто?

— В събота призори? Не — каза той. — Това е ужасен, безсмислен, примитивен ритуал. — Предположих, че говори за сватбата, а не за менюто, въпреки че с Мани човек не можеше да е сигурен. — Истински се ужасявам, че някой би се подложил на това по своя воля. Но — каза той и махна снизходително с ръка — поне ми дава възможност да експериментирам.

— Чудех се дали не може да експериментираш малко по-евтино.

— Възможно е — каза той и за първи път показа зъбите си, но това можеше да се нарече усмивка само ако се съгласиш, че измъчването на животни е забавно, — но няма да стане.

— Защо?

— Защото вече съм решил какво искам да правя и ти не можеш да направиш нищо, за да ме спреш.

В интерес на истината имаше няколко неща, за които се сещах, за да го спра, но нито едно от тях — колкото и да бяха приятни — нямаше да мине пред строгите правила на Кодекса на Хари, така че не можех да ги направя.

— Дори любезното призоваване към здравия разум ли няма да има ефект? — попитах с надежда.

Той ми се ухили злобно.

— Колко любезно по-точно?

— Ами мислех да кажа „моля“ и да се усмихвам много — отвърнах.

— Не стига — каза той. — Изобщо.

— Винс каза, че предполагаш около петстотин долара на куверт.

— Не предполагам — озъби се той. — И не искам да броя шибаните ти стотинки.

— Разбира се — казах с цел да го поуспокоя. — Нали не са твои стотинки.

— Приятелката ти подписа шибания договор — каза той. — Мога да ти взема колкото си поискам.

— Все трябва да има нещо, което мога да направя, за да посваля цената — казах с надежда.

Озъбването се отпусна до патентованата му злобна усмивка и той каза:

— Не и на този стол.

— Тогава какво мога да направя?

— Ако питаш какво можеш да направиш, за да си променя решението — нищо. Нищичко. Хората се редят на опашка да ме наемат — зает съм за две години напред и ти правя огромна услуга. — Злобната усмивка се разшири в нещо почти свръхестествено. — Така че се приготви за чудо. И много тежка сметка.

Станах. Това джудже очевидно нямаше да се огъне и не можех да направя нищо по въпроса. Наистина исках да кажа нещо от сорта на „Още не съм казал последната си дума“, но и в това нямаше особен смисъл. Така че просто му се усмихнах и казах:

— Добре. — И излязох. Докато вратата се затваряше след мен, го чух как вече крещи на Франки:

— Размърдай си тлъстия задник, за бога, и разкарай тая помия от шибания ми под!

Докато вървях към асансьора, усетих леден стоманен пръст да докосва врата ми и само за миг почувствах слабо гадене, сякаш Мрачният странник беше потопил палеца на крака си във водата и се беше дръпнал, разбрал, че е прекалено студена. Заковах се на място и бавно се огледах.

Нищо. В другия край на коридора някакъв мъж тъкмо взимаше вестника си от пода при вратата. Иначе коридорът пустееше. Затворих за миг очи. „Какво?“ — попитах. Но нямаше отговор. Все още бях сам. И освен ако някой не ме гледаше през шпионката на някоя врата, тревогата беше фалшива. По-скоро пожелателно мислене.

Влязох в асансьора.

Когато вратата на асансьора се плъзна и се затвори, Гледащия се изправи. Все още държеше вестника, който беше взел от изтривалката. Беше добро прикритие и можеше пак да му свърши работа. Загледа се по коридора и се запита какво му е толкова интересното на онзи апартамент, но всъщност нямаше значение. Щеше да разбере. Щеше да разбере какво е правил другият.

Преброи бавно до десет и тръгна спокойно към апартамента, в който беше ходил другият. Щеше да му отнеме само миг да разбере защо е ходил там. А после…

Гледащия нямаше истинска представа какво минава през главата на другия в момента, но не ставаше достатъчно бързо. Време беше за истински тласък, за нещо, което да откъсне другия от пасивността му. Усети необичайно игриво туптене да избликва през тъмния облак на силата и чу пърхането на тъмни криле.