Декстър в мрака

3.

И така, в нощ като много други, когато луната свири акорди от налудничава мелодия на щастливо кръвожадните си деца, аз й пригласях и се готвех за рискована лудория. Цялата работа бе свършена и сега за Декстър беше време за игра. Бих могъл само за секунди да събера простите си играчки и да изляза през вратата за срещата си с тръстово-фондовия калпазанин. Но разбира се, с наближаващата сватба вече нищо не беше просто. Дори почвах да се питам дали някога отново ще е просто.

Разбира се, аз строях идеална и почти непробиваема фасада от блестяща антисептична стомана и стъкло, която да зациментирам пред готическия ужас на Замъка на Декстър. Така че на драго сърце помагах за оттеглянето на Стария Декстър и следователно бях в процес на „консолидиране на животите ни“, както го наричаше Рита. В случая това означаваше да се изнеса от удобното си кътче на края на Коконът Гроув и да се нанеса по на юг в Ритината къща с три спални, тъй като това беше „разумната“ стъпка. Освен разумна, естествено, тя беше и чудовищно неудобна. С новия режим нямаше как да запазя нищо дори мъничко скрито, ако поисках. А аз исках, разбира се. Всяко самоотвержено отговорно чудовище има своите тайни и имаше неща, които не бих искал да видят дневна светлина в ръце различни от моите.

Като например известни проучвания на потенциални другарчета в игрите; а и малката дървена кутийка, много скъпа за мен, която съдържа четирийсет и едно предметни стъкла, в средата на всяко от които има по една капка засъхнала кръв и всяка капка представлява по един не съвсем човешки живот, свършил в моите ръце — целия албум на вътрешния ми живот. Защото аз не оставям наоколо да се търкалят големи купчини разлагаща се плът. Не съм някой мърляв небрежен бясно кълцащ звяр. Аз съм изключително подреден бясно кълцащ звяр. Винаги много внимавам да се отърва от остатъците и дори някой жесток неумолим враг да реши да ме изобличи като злото чудовище, което съм, ще се затрудни да каже какво всъщност представляват малките ми стъкълца.

И все пак обяснението за тях би могло да повдигне въпроси, които впоследствие да се окажат неудобни дори за любящата съпруга — а още повече за някой страховит отмъстител, посветил се пламенно на моето разрушение. Наскоро имаше един такъв, ченге от Маями, сержант Доукс. И въпреки че технически той още беше жив, бях започнал да мисля за него в минало време, понеже скорошното му злополучно приключение му беше струвало двете стъпала и двете ръце, както и езика. Определено не беше във форма да ме изправи пред заслужената справедливост. Но знаех достатъчно, за да знам, че щом има един като него, рано или късно ще се появи и друг.

И така уединението ми се виждаше важно — не че някога съм развявал личните си работи. Доколкото знаех, никой не беше поглеждал в моята малка кутийка със стъкълца. Но и никога не бях имал годеница, която да чисти вместо мен, нито пък две много любознателни деца, които да душат из нещата ми, за да се научат да приличат на Мрачния татко Декстър.

Рита като че ли оценяваше нуждата ми от малко лично пространство, ако не и причините за нея, и бе пожертвала стаята си за шиене, като я бе превърнала в нещо, което наричаше „кабинета на Декстър“. Впоследствие там щяха да стоят компютърът, не чак многобройните ми книги и дискове и вероятно малката ми палисандрова кутийка с предметни стъкла. Но как изобщо бих могъл да я оставя там? На Коуди и Астор бих могъл да я обясня сравнително лесно, но какво да кажа на Рита? Дали не трябваше да я скрия? Да построя таен проход зад фалшива библиотека, през който по вита стълба се слиза до мрачното ми леговище? Да я сложа под фалшивото дъно на кутия за тоалетни принадлежности? Това си беше проблем.

Досега бях избягвал нуждата да намеря решение, като я държах в своя апартамент. Но от друга страна, в кабинета си пазех няколко прости неща, като ножовете ми за филетиране и тиксото, които лесно можеха да се обяснят с любовта ми към риболова и климатиците. Решението можеше да ме споходи по-късно. Точно сега усещах как ледени пръсти лазят и гъделичкат гръбнака ми и изпитвах спешната нужда да спазя срещата си с един разглезен млад мъж.

И така, отидох в кабинета си, за да намеря тъмносиния найлонов спортен сак, който пазех за официални случаи, за да сложа в него ножа и тиксото. Извадих го от гардероба, на езика ми се трупаше остър вкус на очакване, и прибрах празничните си играчки: нова ролка тиксо, остър нож, ръкавици, копринената маска и кълбо найлоново въже за спешни случаи. Всичко беше готово. Усещах как вените ми блестят от стоманено вълнение, дивата музика се надигаше в главата ми, ревът на пулса на Странника ме тласкаше напред, навън, нататък. Обърнах се да изляза…

И се сблъсках с две сериозни деца, които ме гледаха с очакване.

— Той иска да дойде — каза Астор и Коуди кимна; гледаше ме с големите си немигащи очи.

Аз искрено вярвам, че хората, които ме познават, биха казали, че имам дар слово и остър ум, но докато прослушвах отново наум думите на Астор и се опитвах отново и отново да ги накарам да значат нещо друго, всичко, което успях да изкарам, беше един доста човешки звук, нещо като:

— Ъъъъ к’вооо?

— С теб — търпеливо каза Астор, все едно говореше с някоя малоумна камериерка. — Коуди иска да дойде с теб тази вечер.

В ретроспекция лесно се вижда, че рано или късно този проблем щеше да се появи. А за да бъда напълно откровен пред себе си, което според мен е много важно, аз го очаквах — само че по-късно. Не сега. Не на ръба на моята Нощ на нуждата. Не когато всяко косъмче на врата ми се беше наежило и скърцаше от чистия и настоятелен импулс да се плъзне в нощта в хладен бяс от неръждаема стомана…

Ситуацията явно се нуждаеше от сериозни размишления, но всичките ми нерви крещяха да изскоча през прозореца и да се изгубя в нощта — но децата бяха тук и аз някак си поех дълбоко дъх и ги прецених.

Острата и лъскава тенекиена душа на Декстър Отмъстителя бе изкована от толкова жестока травма в детството, че напълно я бях блокирал. Тя ме бе превърнала в това, което съм, и съм сигурен, че бих хленчил и бих се чувствал нещастен заради нея, ако бях способен да чувствам изобщо. А те двамата — Коуди и Астор — бяха белязани по същия начин, бити и малтретирани от буйстващия си пристрастен към наркотиците баща, докато също не се бяха отвърнали от слънчевата светлина и близалките. Както бе разбрал мъдрият ми пастрок, докато ме отглеждаше, нямаше начин това да бъде заличено, нямаше начин змията да се върне в яйцето.

Но можеше да се обучи. Хари ме беше обучил, беше ме оформил в нещо, което преследваше само другите мрачни хищници, другите чудовища и вампири, които се обличаха в човешка кожа и дебнеха плячка из града. Изпитвах неизличимата нужда да убивам, неизменна и извечна, но Хари ме беше научил да намирам и да се разпореждам само с онези, които според строгите му полицейски стандарти наистина заслужаваха това.

Когато открих, че Коуди е устроен по същия начин, си обещах да продължа Традицията на Хари, да предам на момчето това, което бях научил, да го отгледам за Мрачна справедливост. Но това беше цяла галактика от усложнения, обяснения и наставления — на Хари му бе отнело почти десет години да ги натъпче в мен, преди да ми позволи да си играя с нещо по-сложно от бездомни животни. С Коуди дори не бях започнал — и макар от това да се чувствах като учител джедай, не бе възможно да започна сега. Знаех, че някой ден на Коуди ще му се наложи да се примири, че е като мен, и наистина исках да му помогна — но не тази вечер. Не и когато луната ме викаше така игриво точно пред прозореца и ме дърпаше като закачен за мозъка ми нежен товарен локомотив.

— Аз не… ъъъъ… — Отворих уста с намерение да отрека всичко. Но те ме гледаха с такова умилително изражение на студена увереност, че спрях. — Не — казах накрая. — Прекалено е малък.

Те си размениха един бърз поглед, само толкова, но в него имаше цял разговор.

— Казах му, че така ще кажеш — каза Астор.

— Познала си — казах аз.

— Но, Декстър — каза тя, — ти каза, че ще ни покажеш разни неща.

— Ще ви покажа — казах, усещах сенчестите пръсти бавно да пълзят нагоре по гръбнака ми и да ме бутат, да ме подтикват към вратата, — но не сега.

— Кога? — попита Астор.

Погледнах ги и почувствах възстранна комбинация от диво нетърпение да изляза и да режа, смесено с импулса да увия и двамата в меко одеяло и да убивам всичко, което се приближи до тях. А по краищата се промъкваше — само за да допълни смесицата — желанието да фрасна малките им дебели глави една в друга.

Това ли е то бащинството?

Цялата повърхност на тялото ми смъдеше от студения огън на нуждата ми да изляза, да започна, да направя това, което дори не бива да се споменава, но вместо това поех дълбоко дъх и приех неутрално изражение.

— Утре сте на училище — казах. — Време е да лягате.

Те ме изгледаха, сякаш ги бях предал, и сигурно си беше така, защото бях сменил правилата и се направих на Татко Декстър, а те си мислеха, че говорят с Демона Декстър. И все пак беше вярно. Не можеш да мъкнеш малки деца на среднощно изкормване и да очакваш на следващия ден да си помнят уроците. На мен самия ми беше достатъчно тежко да ходя на работа сутрин след някое от малките ми приключения, а аз се ползвах с предимството на всичкото кубинско кафе, което си пожелаех. Освен това те наистина бяха още прекалено малки.

— Държиш се като голям — каза Астор с унищожителен десетгодишен сарказъм.

— Ами аз съм голям — казах. — И се опитвам да се държа правилно. — Мислех го наистина, въпреки че го казах през стиснати зъби, за да удържа напиращата нужда, но това изобщо не смекчи еднаквите погледи на студено презрение, които получих от тях.

— Мислехме, че си различен — каза тя.

— Не мога да си представя как бих могъл да съм още по-различен и все пак да изглеждам като човек — отвърнах.

— Не е честно — каза Коуди; улових погледа му и видях един мъничък тъмен звяр да надига глава и да реве срещу мен.

— Да, не е честно — казах. — В живота нищо не е честно. „Честно“ е лоша дума и ще съм ви благодарен, ако не я използвате в разговорите си с мен.

Коуди ме изгледа твърдо за миг — поглед на разочарована пресметливост, какъвто никога не бях виждал от него, и не знаех дали искам да го перна, или да му дам бисквитка.

— Не е честно — повтори той.

— Виж — казах, — аз разбирам от тези неща. И това е първият урок. Нормалните деца си лягат навреме, когато на другия ден са на училище.

— Не нормалните — каза той и издаде долната си устна толкова напред, че можеше да си сложи там всичките учебници.

— Именно — казах му. — Точно затова винаги трябва да изглеждаш нормално, да се държиш нормално, да караш всички останали да си мислят, че си нормален. А другото, което трябва да правиш, е да правиш точно каквото ти кажа, или аз просто не играя. — Той не изглеждаше много убеден, но се разколебаваше. — Коуди — казах, — трябва да ми вярваш и трябва да го направиш по моя начин.

— Трябва — повтори той.

— Да. Трябва.

Той ме гледа един много дълъг миг, а после се обърна към сестра си, която на свой ред го погледна. Истинско чудо на субвокалната комуникация: знаех, че провеждат дълъг и много сложен разговор, но те не издадоха и звук. Накрая Астор пак се обърна към мен и каза:

— Трябва да обещаеш.

— Добре — казах. — Обещавам.

— Че ще започнеш да ни учиш — каза тя и Коуди кимна. — Скоро.

Поех дълбоко дъх. И преди никога не бях имал шансове да отида в, според мен, доста хипотетичния рай. Но да продължа и да се съглася да превърна тези необработени малки чудовища в спретнати добре обучени малки чудовища — е, наистина се надявах, че съм прав за хипотетичната част.

— Обещавам — повторих. Те се спогледаха, погледнаха ме и излязоха.

И аз останах с пълен с играчки сак, належаща среща и някак съсухрено чувство за неотложност.

Семейството за всички ли е такова? Как оцеляват семействата тогава? Защо хората раждат по повече от едно дете и защо раждат изобщо? Имах си важна и удовлетворителна цел и изведнъж ме изненада нещо, пред което не се е изправяла никоя нормална футболна майка, и почти не можех да си спомня какво си мислех само преди секунди. Дори с нетърпеливото ръмжене от страна на Мрачния странник — странно приглушено, сякаш леко смутено — ми отне няколко мига да се стегна и да се превърна от Зашеметения татко Декстър пак в Хладния отмъстител. Трудно ми беше да си върна леденото острие на готовност и опасност: всъщност ми беше трудно да се сетя и къде съм си сложил ключовете за колата.

Намерих ги някак си, излязох със залитане от кабинета си и след като смотолевих някаква прочувствена измишльотина на Рита, най-сетне се измъкнах през вратата и се вмъкнах в нощта.