Декстър в мрака

13.

Всъщност не съм параноик. Не смятам, че съм заобиколен от тайнствени неприятели, които искат да ме хванат, измъчват и убият. Разбира се, много добре знам, че ако оставя маскировката ми да се свлече и се разкрия такъв, какъвто съм, цялото общество ще обедини сили и ще настоява за бавната ми и мъчителна смърт, но това не е параноя — това е спокоен ясен поглед към единодушната реалност и аз не се плаша от нея. Просто се опитвам да внимавам, за да не се случи.

Но много голяма част от вниманието ми винаги е била вслушването в тънкия шепот на Мрачния странник, а той все още беше странно срамежлив да сподели мислите си. Така че бях изправен пред нова и тревожна вътрешна тишина и това много ме изнервяше и пораждаше вълнички безпокойство. Всичко беше започнало с чувството, че ме наблюдават, дори че ме следят, при пещите. А после, докато се връщахме с колата в главното управление, не можех да се отърся от мисълта, че една кола като че ли ни преследва. Така ли беше? Имаше ли злокобни намерения? И ако имаше, към мен или към Дебора, или се бях уплашил от някой случаен шофьор от Маями?

Гледах колата в страничното огледало, бяла Тойота „Авалон“. Караше след нас чак докато Дебора не свърна в паркинга, и продължи, без да намали и без шофьорът да ни зяпа открито, но не можех да се отърва от смешната идея, че наистина ни преследва. И все пак нямаше как да съм сигурен, ако не ми кажеше Странникът, а той не ми казваше — само издаде някакво съскащо покашляне и ми се стори повече от глупаво да казвам на Дебора за това.

А вечерта, когато излязох и тръгнах към собствената си кола, за да се прибера у дома, отново изпитах същото усещане, че някой или нещо ме гледа — но това беше усещане. Не предупреждение, не вътрешен шепот от сенките, не тревожен плясък на невидими черни криле — усещане. Обаче ме изнервяше. Когато Странникът говори, аз слушам. Действам. Но сега нямаше думи, а само неспокойно въртене и нямах представа как да го разбирам. Така че при отсъствието на по-ясна идея, когато подкарах на юг към къщи, държах под око огледалото за задно виждане.

Това ли е да си човек? Да вървиш през живота с постоянното чувство, че си месо на кука, да се препъваш по пътечката, докато по петите ти душат тигри? Ако е така, това много обясняваше човешкото поведение. Бидейки хищник, аз добре познавах могъщото чувство да се разхождам под прикритие сред стадата потенциална плячка, да знам, че във всеки момент мога да отделя някой от стадото. Но без Странникът да говори с мен, аз не просто се смесвах, а всъщност ставах част от стадото, ставах уязвим. Ставах плячка и това не ми се нравеше. Правеше ме още по-бдителен.

И когато отбих от автострадата, бдителността ми забеляза бяла тойота „Авалон“, която ме следваше.

Разбира се, на света има много тойоти „Авалон“. Все пак японците изгубиха войната и това им дава право да доминират пазара на коли. И естествено много от тези авалони съвсем логично биха могли да се прибират вкъщи по същия оживен маршрут като мен. Логично погледнато, посоки колкото щеш и беше съвсем възможно бял авалон да върви във всяка една от тях. И не беше логично да приема, че някой би искал да ме преследва. Какво толкова съм направил? Искам да кажа, което някой би могъл да докаже?

Така че беше съвсем нелогично да чувствам, че някой ме следи, което не обяснява защо внезапно завих надясно, за да сляза от Ю Ес 1 и да подкарам по една странична улица.

Освен това не обясняваше защо белият авалон ме последва.

Колата се държеше на разстояние, както би направил всеки хищник, за да не подплаши набелязаната плячка — или както би направил всеки нормален човек, ако по съвпадение поема в същата посока. И така, със същата характерна липса на логика, аз отново завих, този път наляво по една малка улица с жилищни сгради.

След миг другата кола ме последва.

Както споменах, Храбрият Декстър не знае що е страх. Следователно ревящите удари на сърцето ми, пресъхването в устата ми и потта, лееща се от дланите ми, не бяха нищо повече от силно безпокойство.

Чувството обаче не ми се понрави. Вече не бях Рицарят с меча. Острието и доспехите ми бяха в някое подземие на замъка, а аз бях на бойното поле без тях, изведнъж станал крехка и вкусна жертва, и по някаква неизвестна причина бях сигурен, че нещо е уловило дирята ми с дебнещите си ноздри.

Отново завих надясно — и видях знака „без изход“ чак когато го подминах.

Бях завил в задънена улица. Бях в капан.

По някаква причина намалих и зачаках другата кола. Сигурно просто исках да съм сигурен, че белият авалон наистина е след мен. След мен беше. Продължих към края на улицата, където платното се разширяваше в малък кръг за обръщане. На алеята пред къщата в края на улицата нямаше спрели коли. Паркирах и изключих двигателя, зачаках, удивен от блъскането на сърцето си и неспособността ми да направя друго освен да седя и да чакам неизбежните зъби и нокти на това, което ме преследваше.

Бялата кола се приближи, стигна обръщалото, намали и тръгна към мен…

И ме подмина — зави, върна се по улицата и се изгуби в залеза на Маями.

Гледах как си отива и когато задните светлини изчезнаха зад ъгъла, внезапно си спомних как се диша. Възползвах се от това преоткрито знание и ми стана по-добре. Когато възстанових кислородното си съдържание и дойдох на себе си, се почувствах страшно глупав. Какво все пак беше станало? Някаква кола май ме следваше. После изчезна. Имаше милион причини да върви по същия път като мен, повечето обобщени от една дума — съвпадение. А после, докато бедният Разтреперан Декстър се потеше на седалката, какво направи голямата лоша кола? Подмина го. Не спря, за да гледа, да ръмжи или да хвърли ръчна граната. Просто ме подмина и ме остави в локвата на собствения ми абсурден страх.

Някой потропа по прозореца и аз си ударих главата в тавана на купето.

Обърнах се да погледна. Мъж на средна възраст с мустаци и дълбоки белези от акне се беше навел и ме гледаше. Не го бях забелязал досега — поредното доказателство, че бях сам и беззащитен.

Свалих прозореца.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита човекът.

— Не, благодаря — отговорих, донякъде озадачен каква ли помощ би могъл да ми предложи. Но той не ме остави да гадая, а каза:

— На моята алея сте.

— О — отвърнах и ми хрумна, че сигурно е така и че трябва да дам някакво обяснение. — Търсех Вини — казах. Не беше брилянтно, но предвид обстоятелствата вършеше работа.

— Сбъркали сте — каза мъжът с някакъв злобничък триумф, който почти ме ободри отново.

— Съжалявам — казах. Вдигнах стъклото и излязох на заден ход от алеята, а мъжът стоеше и ме гледаше как се отдалечавам, по всяка вероятност за да се увери, че няма изведнъж да изскоча от колата и да го нападна с мачете. След няколко секунди бях обратно в кръвожадния хаос на Ю Ес 1. И докато рутинното насилие на уличното движение ме загръщаше като топло одеяло, почувствах как отново бавно потъвам в себе си. У дома, зад напуканите стени на Замъка на Декстър с празното мазе и всичко останало.

Никога не се бях чувствал толкова глупаво — тоест чувствах се толкова близо до това да съм истинско човешко същество, колкото беше възможно в моя случай. Какво си мислех? В интерес на истината изобщо не бях мислил, просто бях реагирал на странния спазъм на паника. Всичко беше прекалено нелепо, прекалено явно човешко и смехотворно, стига да бях истински човек, който наистина да може да се смее. Е, добре. Поне наистина бях нелеп.

Последните няколко мили измислях обидни епитети за себе си заради боязливата ми преувеличена реакция и когато спрях пред къщата на Рита, бях напълно затънал в самозлоупотреба, от което ми стана много по-добре. Слязох от колата с нещо съвсем близко до истинска усмивка на лицето, усмивка, породена от радостта ми от истинската идиотия на Декстър Тъпака. И когато се отдалечих на крачка от колата, полуизвърнат към входа, по улицата бавно мина някаква кола.

Бял авалон, естествено.

Ако на света има нещо като справедливост, то това със сигурност беше един от моментите, които тя беше уредила специално за мен. Защото много пъти се бях наслаждавал на гледката на човек, застанал със зяпнала уста, напълно изваден от строя от изненада и страх, а сега Декстър беше в същата глупава поза. Замръзнал на място, неспособен да се помръдна дори за да си избърша лигата, гледах как колата бавно минава покрай мен и единствената мисъл, която минаваше през главата ми, беше, че сигурно изглеждам адски тъпо.

Разбира се, щях да изглеждам още по-тъпо, ако човекът в бялата кола, който и да беше, не просто беше минал бавно, но за щастие на многобройните хора, които ме познават и обичат — поне двама, като броя себе си, — колата ме подмина, без да спре. Стори ми се, че мярнах лице, което ме гледа от шофьорското място. После ускори, като леко свърна към средата на платното, така че светлината за миг се отрази в сребърната бича глава на емблемата на „Тойота“, и колата изчезна.

А аз не можех да измисля какво друго да направя, освен да си затворя устата, да се почеша по тила и да вляза в къщата.

Чу се тих, но много дълбок и мощен барабанен бой и бликна радост, родена от облекчението и предвкусването на това, което щеше да се случи. Зазвучаха рогове и вече наближаваше, щеше да дойде само след секунди и после всичко щеше да започне и най-накрая да се случи отново и докато радостта се извисяваше в мелодия, която се издигна и сякаш зазвуча отвсякъде, почувствах как краката ми ме водят натам, където гласовете обещаваха блаженство, изпълваха всичко с онази радост, която беше на пътя, с онова завладяващо задоволство, което щеше да ни издигне в екстаз…

Събудих се с разтуптяно сърце и чувство на облекчение, което със сигурност не беше оправдано и което изобщо не разбирах. Защото това не беше просто облекчението на глътка вода, когато си жаден, или на почивката, когато си уморен, макар че беше и тези неща.

Но — вече съвсем озадачаващо и дълбоко тревожно — това не беше и облекчението, което идва след някоя от срещите ми за игра с лошите: облекчението, което казва, че си удовлетворил дълбоките копнежи на най-вътрешното си аз и вече може да се отпуснеш и известно време да си доволен.

И не можеше да е. Невъзможно беше да съм изпитвал това най-лично и интимно чувство, докато съм спал.

Погледнах часовника до леглото: пет минути след полунощ, не беше време Декстър да е буден, не и в нощ, в която бе планирал само да спи.

От другата страна на леглото Рита похъркваше тихо и потрепваше лекичко като куче, което сънува, че гони заек.

А от моята страна на леглото — един ужасно объркан Декстър. Нещо беше дошло в лишената ми от сънища нощ и беше развълнувало спокойното море на бездушния ми сън. Не знаех какво е това нещо, но по някаква неясна причина то ме беше направило много щастлив и това изобщо не ми харесваше. Огряното ми от лунна светлина хоби ме правеше щастлив по моя собствен лишен от емоции начин, и това бе всичко. Нищо друго никога не се допускаше в това кътче на тъмното мазе на Декстър. Така исках да бъде. Вътре си имах собствено добре охранявано местенце, мое си и залостено, където изпитвах своята си особена радост — само и единствено през онези нощи. Нищо друго нямаше смисъл за мен.

Какво бе нахлуло, какво бе разбило вратата и бе наводнило мазето с това неканено и нежелано чувство? Какво въобще би могло да се промъкне вътре с такава съкрушителна лекота?

Лежах, решен да заспя отново и да си докажа, че все още аз командвам нещата, че не е станало нищо и че определено няма да стане отново. Това беше Страната на Декстър и аз бях кралят. Нищо друго не можеше да влиза тук. Затворих очи и се обърнах за потвърждение към авторитетния глас в мен, към безспорния господар на сенчестите кътчета на всичко, което съм аз, Мрачния странник, и зачаках той да се съгласи, да изсъска успокоително, да сложи на мястото им дразнещата музика и нейния гейзер от чувства, вън от тъмнината, вън. И зачаках да каже нещо, каквото и да е, но той не го направи.

Сръгах го с много остра и раздразнена мисъл, помислих си: „Събуди се! Покажи си зъбите!“

И той не каза нищо.

Разбързах се във всички ъгълчета на себе си, виках с нарастваща тревога, виках Странника, но мястото му беше празно, изметено, стая под наем. Беше изчезнал, все едно никога не го е имало.

На мястото, където беше преди, все още чувах ехото на музиката да отеква от твърдите стени на необзаведения апартамент и да се губи във внезапна, много болезнена празнина.

Мрачният странник си беше отишъл.