Декстър в мрака

35.

Когато се върнахме в управлението, отдавна беше минало пет, така че въпреки киселите погледи на Дебора натоварих Коуди и Астор в скромния си автомобил и тръгнахме за вкъщи. Те кротуваха през повечето време, явно още бяха стреснати от срещата си със страшния човек. Но бяха жилави хлапета, което щедро се демонстрираше от факта, че изобщо можеха да говорят въпреки това, което им беше причинил биологичният им баща. Така че когато бяхме на десетина минути от къщи, Астор започна да се връща към нормалното.

— Иска ми се и ти да караш като сержант Деби — каза тя.

— Предпочитам да живея по-дълго — отвърнах.

— Защо нямаш сирена? — попита тя. — Не искаш ли?

— В лабораторията няма сирени. А и никога не съм искал. Предпочитам да не се набивам на очи.

Видях в огледалото как тя се намръщи.

— Това какво значи?

— Значи, че не искам да привличам внимание — казах. — Не искам хората да ме забелязват. Това е нещо, което двамата трябва да научите — добавих.

— Всички искат да ги забелязват — каза тя. — Само това правят. Правят разни неща, за да ги гледат.

— Вие двамата сте различни. Винаги ще сте различни и никога няма да сте като всички останали. — Тя дълго не каза нищо и аз хвърлих поглед в огледалото за задно виждане. Тя си гледаше в краката. — Това не е непременно лошо — добавих. — Каква друга дума има за нормален?

— Не знам — глухо каза тя.

— Обикновен — казах. — Наистина ли искаш да си обикновена?

— Не — каза тя, вече не толкова нещастно. — Но ако не сме обикновени, хората ще ни забелязват.

— Точно затова трябва да се научите да не се набивате на очи — казах, тайничко доволен от начина, по който разговорът се беше завъртял в подкрепа на тезата ми. — Трябва да се преструвате, че сте наистина нормални.

— Значи не трябва да казваме на никого, че сме различни — каза тя. — На никого.

— Точно така — потвърдих.

Тя погледна брат си и проведоха поредния от дългите си безмълвни разговори. Радвах се на тишината, карах през вечерното задръстване и се самосъжалявах.

След няколко минути Астор отново заговори:

— Значи не трябва да казваме на мама какво правихме днес?

— Можете да й разкажете за микроскопа.

— Но не и за другите неща? — попита Астор. — За страшния човек и за возенето със сержант Деби?

— Точно така — казах.

— Ама нали не трябва да лъжем. Особено собствената си майка.

— Затова няма да й казвате нищо. Няма нужда да знае неща, които ще я разтревожат прекалено много.

— Но тя ни обича — каза Астор. — Иска да сме щастливи.

— Да — казах аз. — Но тя трябва да си мисли, че сте щастливи по начин, който тя може да разбере. Иначе тя не може да е щастлива.

Настъпи продължително мълчание, преди Астор накрая да каже, точно преди да свием по нашата улица:

— Страшният човек има ли си майка?

— Почти сигурно — отвърнах.

Рита сигурно ни беше чакала пред вратата, защото докато паркирах, вратата се отвори и тя излезе да ни посрещне.

— Здрасти-здрасти — каза весело. — Какво научихте днес?

— Гледахме мръсотия — каза Коуди. — От обувката ми.

Рита примига.

— Така ли?

— Имаше и парче от пуканка — каза Астор. — И гледахме през микрофона и можехме да познаем къде сме ходили.

— Микроскопа — каза Коуди.

— Добре де. — Астор сви рамене. — Но можеш да познаеш и на кого е косъмът. И какъв е. Дали е от коза, или от килим.

— Леле — каза Рита, изглеждаше някак объркана и несигурна. — Явно сте си прекарали добре.

— Да — каза Коуди.

— Добре тогава — каза Рита. — Защо не почнете да си пишете домашните, а аз ще ви донеса по нещо за хапване?

— Добре — каза Астор и двамата с Коуди изтичаха по алеята и влязоха в къщата. Рита ги изгледа как изчезват вътре, после се обърна към мен, хвана ме под ръка и тръгнахме след тях.

— Значи мина добре? — попита ме тя. — Изглеждат много…

— Да — казах. — Мисля, че започват да разбират, че тези щуротии си имат последици.

— Не си им показал нищо страшно, нали?

— Не. Дори кръв не им показах.

— Добре — каза тя и облегна глава на рамото ми, което, предполагам, е част от цената, която трябва да платиш, когато ще се жениш за някого. Може просто да беше публично маркиране на територията и в този случай предполагам, че би трябвало да съм много доволен, че не беше решила да използва традиционния за животните метод. Изразяването на привързаност чрез физически контакт не го разбирам и ми беше малко неловко, но понеже знаех, че това е правилният човешки отговор, я прегърнах и влязохме след децата в къщата.

Съвсем сигурен съм, че не може да се нарече сън. Но през нощта звукът отново дойде в бедната ми очукана глава, музиката и пеенето и звънът на метал, които бях чувал преди, и чувството на топлина по лицето ми, и приливът на дивашка радост, надигаща се от специалното място в мен, което беше празно от толкова дълго. Събудих се пред входната врата с ръка на дръжката, облян в пот, доволен, удовлетворен и изобщо не така смутен, както би трябвало.

Естествено, знаех какво е ходене насън. Но от психологията през първи курс знаех също, че причините, поради които хората ходят насън, обикновено не са свързани с чуване на музика. Освен това на най-дълбокото ниво на съществото си знаех, че трябва да съм неспокоен, притеснен, разтреперан от тревога от нещата, които се случват в несъзнаващия ми мозък. Не им беше мястото там, не беше възможно да са там — и все пак бяха. А аз се радвах. Това беше най-плашещото от всичко.

Музиката не беше желана в аудиторията на Декстър. Не я исках. Но тя беше дошла и беше звучала, бе ме направила свръхестествено щастлив против волята ми и после ме бе зарязала пред вратата; явно искаше да ме изкара навън и…

И какво? Ужасяваща мисъл, дошла право от гущерския ми мозък, но…

Нима беше случаен импулс, непредвидено движение на несъзнаващия ми ум, което ме беше изкарало от леглото и отвело по коридора до входната врата? Или нещо се опитваше да ме накара да отворя вратата и да изляза навън? Той беше казал на децата, че ще го намеря, когато му дойде времето — дошло ли му беше времето?

Нима някой искаше Декстър сам и в несвяст в нощта?

Прекрасна мисъл и ужасно се възгордях, че съм се сетил, защото това означаваше, че очевидно съм претърпял мозъчно увреждане и вече не могат да ме държат отговорен. За пореден път прокарвах нови пътеки на територията на глупостта. Беше невъзможна, идиотска, породена от стреса истерия. Никой не можеше да има толкова много време за пилеене: Декстър не беше достатъчно важен за друг, освен за самия Декстър. И за да го докажа, запалих външната лампа и отворих вратата.

През улицата, на двайсетина метра на запад, някаква кола запали и потегли.

Затворих вратата и превъртях ключа два пъти.

И сега беше мой ред да седна на кухненската маса, да сърбам кафе и да разсъждавам за тайнствата на живота.

Когато седнах, часовникът показваше 03:32 — и 06:00, когато влезе Рита.

— Декстър — каза тя със сънена изненада.

— От плът и кръв — казах и ми беше изключително трудно да поддържам изкуствено веселата си фасада.

— Какво има? — намръщи се тя.

— Нищо. Просто не можах да спя.

С наведена глава Рита се дотътри до кафеварката и си наля кафе. После седна срещу мен, отпи и каза:

— Декстър, съвсем нормално е да си резервиран.

— Разбира се — казах без никаква представа за какво говори. — Ако не резервираш, няма да ти дадат маса.

Тя поклати глава с уморена усмивка.

— Знаеш за какво говоря — каза, което не беше истина. — За сватбата.

В дъното на главата ми светна малка мъждива лампичка и едва се сдържах да не кажа „аха“. Сватбата, разбира се. Човешките женски са обсебени от мисълта за сватбите дори когато не са техните собствени. Всъщност, когато са техните собствени, мисълта за тях заема всеки миг от мислите им насън и в будно състояние. Рита виждаше всичко наоколо през сватбени очила. Ако не можех да спя, това беше заради лошите сънища, докарани от наближаващата сватба.

На мен пък не ми влияеше така. Имах много важни неща, за които да се тревожа — сватбата беше на автопилот. В някакъв момент щях да се покажа, щеше да се случи и щеше да се свърши. Очевидно не можех да поискам от Рита да сподели тази гледна точка, независимо колко разумна ми изглеждаше. Не, трябваше да измисля благовидна причина за безсънието си и едновременно да я уверя в ентусиазма си за чудесното предстоящо събитие.

Огледах стаята за подсказка и накрая зърнах нещо в двете кутии за обяд, сложени една върху друга до мивката. Добро начало: бръкнах дълбоко в останките на разкашкания си мозък и извадих единственото, което не беше съвсем мухлясало.

— Ами ако не съм достатъчно добър за Коуди и Астор? — казах. — Как мога да съм им баща, когато всъщност не съм? Ами ако просто не мога да се справя?

— О, Декстър — каза тя. — Ти си чудесен баща. Те много те обичат.

— Но — казах аз, мъчех се едновременно да звуча автентично и да намеря следващата реплика, — но сега са малки. Когато пораснат. Когато искат да знаят за истинския си баща…

— Те знаят всичко, което трябва, за онова копеле — отсече Рита. Това ме изненада — никога не я бях чувал да използва такъв език. И сигурно никога не го беше правила, защото се изчерви. — Ти си истинският им баща — каза тя. — Ти си мъжът, на когото искат да приличат, когото слушат и обичат. Ти си точно бащата, от когото имат нужда.

Предполагам, че това беше вярно поне отчасти, тъй като бях единственият, който можеше да ги научи на Пътя на Хари и други неща, които трябваше да знаят, въпреки че подозирах, че Рита няма предвид точно това. Но не ми се стори умно да повдигам въпроса, така че казах просто:

— Наистина искам да съм добър в това. Не бива да греша. Нито за миг.

— О, Декс — каза тя, — хората непрекъснато грешат. — Това беше светата истина. Много пъти бях забелязвал, че грешките са една от основните характеристики на вида. — Но продължаваме да се опитваме и накрая всичко се получава добре. Наистина. Ще бъдеш страхотен, ще видиш.

— Наистина ли мислиш така? — попитах съвсем леко засрамен от безобразния начин, по който си просех комплименти.

— Знам го — каза тя с патентованата си усмивка а ла Рита. Пресегна се през масата и ме стисна за ръката. — Няма да те оставя да се провалиш. Сега си мой.

Дръзко заявление, така да заплюе Прокламацията за еманципацията и да каже, че ме притежава. Но пък удобно слагаше край на един неудобен момент, така че го оставих без коментар.

— Добре — казах. — Хайде да закусваме.

Тя килна глава на една страна и ме погледна и разбрах, че трябва да съм изсвирил фалшива нота, но Рита просто примига няколко пъти и каза:

— Добре. — Стана и започна да прави закуската.

Другият беше дошъл до вратата през нощта и я беше затръшнал от ужас — нямаше как да сбърка това. Беше усетил страх. Беше чул зова, беше дошъл и го беше страх. Така че Гледащия нямаше съмнения.

Време беше.

Сега.