Декстър в мрака

39.

Сградата беше приблизително с размерите на голяма маямска крайбрежна къща. Минах внимателно през дългото антре, което завършваше с врата подобна на тази, на която току-що си бях играл на бутанка. Приближих се на пръсти и долепих ухо. Не чух нищо, но вратата беше толкова дебела, че това също не означаваше нищо.

Сложих ръка на дръжката и бавно я натиснах. Не беше заключено и отворих.

Надникнах предпазливо в пролуката и не видях нищо тревожно освен малко мебели, които май бяха от истинска кожа — отбелязах си наум да докладвам на организацията за защита на животните. Стаята беше много елегантна и когато отворих по-широко, видях в дъното много хубав махагонов бар.

Но много по-интересна беше витрината с трофеи до бара. Простираше се покрай стената цели двайсет стъпки и зад стъклото, едва забележими, видях цели редове с нещо като подредени керамични глави на бикове. Всяка блестеше под собствена малка лампичка. Не ги преброих, но трябва да бяха повече от сто. И преди да успея да вляза в стаята, чух глас — студен и сух, доколкото може да бъде, без да спре да е човешки.

— Трофеи. — Подскочих и насочих пистолета към звука. — Мемориална стена, посветена на бога. Всяка глава представлява душа, която сме изпратили при него. — Един възрастен мъж седеше и просто ме гледаше, но когато аз го погледнах, ударът беше почти физически. — Правим нова за всяко жертвоприношение — каза той. — Влизай, Декстър.

Не изглеждаше много заплашителен. Всъщност беше почти незабележим, потънал в едно от кожените кресла. Стана бавно с предпазливостта на стар човек и обърна към мен лицето си, което беше хладно и гладко като речен камък.

— Чакахме те — каза той, въпреки че доколкото виждах, беше сам в стаята, ако не се брояха мебелите. — Заповядай.

Наистина не знаех дали е заради това, което каза, или заради начина, по който го каза — или нещо съвсем друго. Във всеки случай, когато ме погледна, внезапно ми се стори, че в стаята не достига въздух. Целият луд устрем на бягството ми сякаш се източи от мен като кръв и се събра на локва около глезените ми и през мен премина огромна дрънчаща пустота, все едно на света съществуваше единствено безсмислена болка, а той беше нейният повелител.

— Създаде ни доста неприятности — каза спокойно той.

— Това поне е някаква утеха — казах аз. Пресилено и дори на мен ми прозвуча слабовато, но старецът изглеждаше малко раздразнен. Пристъпи към мен и открих, че се опитвам да се дръпна. — Между другото — казах с надеждата да не ми проличи, че се чувствам, сякаш се разтапям, — кои сте тези вие?

Той наклони глава на една страна.

— Мисля, че знаеш. Ти определено доста дълго ни разглежда. — Направи още една крачка към мен и коленете ми леко се разтрепериха. — Но в името на приятния разговор, ние сме последователите на Молох. Наследниците на цар Соломон. Три хиляди години поддържахме култа към бога жив и пазехме традициите и силата му.

— Продължаваш да говориш в първо множествено — казах аз.

Той кимна и от това движение ме заболя.

— Тук има и други. Но ние сме, както съм сигурен, че знаеш, Молох. Той съществува в мен.

— Значи вие сте убили момичетата? И ме преследвахте? — казах и признавам, че се изненадах как този старец е направил всичко това.

Той дори се усмихна, но в усмивката му нямаше хумор и това не ме накара да се почувствам по-добре.

— Не съм го направил лично, не. Бяха Гледащите.

— Искаш да кажеш, че то може да излиза от теб?

— Разбира се — каза той. — Молох може да се движи между нас, както пожелае. Той не е един човек, не е в един човек. Той е бог. Излиза и влиза в мен и някои други за специални задачи. Да гледа.

— Е, чудесно е, че си има хоби — казах. Не бях сигурен накъде отива разговорът нито дали безценният ми живот няма да приключи, така че зададох първия въпрос, който изскочи в ума ми: — Тогава защо оставихте телата при университета?

— Защото искахме да те намерим, естествено.

Думите му ме накараха да замръзна.

— Ти привлече вниманието ни, Декстър — продължи той, — но трябваше да сме сигурни. Трябваше да те наблюдаваме, за да видим дали ще разпознаеш ритуала ни и дали ще откликнеш на Гледащия. И, разбира се, беше удобно да подведем полицията да се насочи към Халпърн.

Не знаех откъде да започна.

— Той не е един от вас, така ли? — попитах.

— О, не — мило отвърна старецът. — Когато го освободят, ще се присъедини към другите тук. — И кимна към пълната с глави на бикове витрина за трофеи.

— Значи наистина не е убил момичетата?

— Напротив — каза той. — Бил е убеден отвътре от едно от Децата на Молох. — Наклони глава на една страна. — Сигурен съм, че точно ти можеш да го разбереш, нали?

Можех, разбира се. Но не получавах отговор на основните въпроси.

— Може ли да се върнем на това как съм привлякъл вниманието ви? — попитах вежливо, като си мислех за всичките си усилия да не се набивам на очи.

Мъжът ме погледна, все едно съм изключително тъп, и каза:

— Ти уби Алегзандър Маколи.

Резетата в отслабената стоманена ключалка на мозъка на Декстър паднаха.

— Зандър е бил един от вас?

Той леко поклати глава.

— Второстепенен помощник. Снабдяваше ни с материал за обредите.

— Водел ви е пияниците, а вие сте ги убивали.

Той сви рамене.

— Правим жертвоприношения, Декстър, не убийства. Във всеки случай, когато ти взе Зандър, ние те проследихме и открихме какво си.

— Какво съм? — изтърсих аз. Беше ободряващо да си мисля, че стоя лице в лице с някой, който може да отговори на въпроса, който бях обмислял през повечето от щастливия си кълцащ живот. Но после устата ми пресъхна и докато чаках отговора му, в мен разцъфна усещане, което страшно приличаше на истински страх.

Погледът на стареца стана остър.

— Ти си отклонение — каза той. — Нещо, което не би трябвало да съществува.

Ще си призная, че е имало моменти, когато бих се съгласил с тази мисъл, но точно сега не беше един от тях.

— Не искам да съм груб, но на мен ми харесва да съществувам.

— Това вече не е твой избор — каза той. — В теб има нещо, което представлява заплаха за нас. Смятаме да се отървем от него и от теб.

— Всъщност — казах аз, сигурен, че говори за Мрачния ми странник, — това нещо вече го няма.

— Знам — каза той малко по-сприхаво, — но отначало е дошло при теб заради силно травмиращо преживяване. То е настроено спрямо теб. Но също така е копеле на Молох и това настройва теб към нас. — Размаха пръст пред лицето ми. — Затова можеше да чуеш музиката. Чрез връзката, направена през твоя Гледащ. И скоро, когато ти причиним достатъчно страдание, то ще се върне при теб като нощна пеперуда при светлината.

Това изобщо не ми хареса и виждах, че разговорът бързо се изплъзва от ръцете ми, но си спомних тъкмо навреме, че имам пистолет. Насочих го към стареца и се изправих в целия си разтреперан ръст.

— Искам си децата — казах.

Той не изглеждаше особено притеснен от насоченото към пъпа му оръжие, прекалено самоуверено според мен. Носеше на кръста си голям гаден на вид нож, но не посегна към него.

— Децата вече не са твоя грижа. Сега принадлежат на Молох. Молох обича вкуса на деца.

— Къде са?

Той махна презрително с ръка.

— Тук, на Торо Кий са, но вече не можеш да спреш ритуала.

Торо Кий беше далеч от континента и напълно частен. Но въпреки че обикновено е голямо удоволствие да научиш къде си, този път това повдигна доста неприятни въпроси — например къде са Коуди и Астор и как ще предотвратя животът, както го познавах, да свърши моментално?

— Ако не възразяваш — казах и размърдах пистолета, за да схване какво имам предвид, — мисля да ги взема и да си ходим вкъщи.

Той не помръдна. Само ме гледаше и в очите му почти виждах огромните черни криле, пляскащи в стаята, и преди да успея да натисна спусъка, да си поема дъх или да мигна, барабаните започнаха да се надигат настойчиво в ритъма, който вече беше впечатан в мен, и тръбите извисиха глас в такт, повеждайки хора от гласове към щастието, и аз се заковах на място.

Зрението ми изглеждаше нормално и другите ми сетива бяха непокътнати, но не можех да чуя нищо друго освен музиката и не можех да направя друго освен това, което музиката ме караше да направя. А тя ми казваше, че истинското щастие ме очаква пред тази стая. Казваше ми да отида и да загреба от него, да изпълня ръцете и сърцето си с вечно блаженство, с радост до края на всички неща, и аз видях как се обръщам към вратата и краката ми ме повеждат към щастливата ми съдба.

Когато се доближих до вратата, тя рязко се отвори и влезе професор Уилкинс. Той също носеше пистолет и почти не ме погледна. Кимна на стареца и каза:

— Готови сме.

Едва го чух през дивия прилив на чувства и надигащата се музика и с желание продължих към вратата.

Накъде дълбоко под всичко това пискливото гласче на Декстър крещеше, че нещата не са както трябва, и искаше да променя посоката. Но беше толкова тъничко, а музиката беше така силна, по-голяма от всичко в този безкрайно прекрасен свят, че всъщност нямах колебания за това, което щях да направя.

Пристъпих към вратата в ритъма на вездесъщата музика, смътно осъзнавайки, че старецът върви до мен, но без всъщност да се интересувам от това или от нещо друго. Все още държах пистолета — те не си правеха труда да ми го вземат и на мен не ми хрумваше да го използвам. Нищо друго нямаше значение — само да следвам музиката.

Старецът ме заобиколи и отвори вратата. Лъхна ме горещ вятър — и видях пред себе си бога, самия бог, източника на музиката, източника на всичко, огромния и прекрасен фонтан на екстаз с рога на бик. Извисяваше се над всичко, огромната му бронзова глава беше висока двайсет стъпки, могъщите му ръце бяха протегнати към мен, в отворения му търбух гореше прекрасен пламък. Сърцето ми се изпълни и аз пристъпих към него, без да забелязвам шепата хора, които стояха и гледаха, въпреки че Астор беше сред тях. Когато ме видя, очите й се ококориха и устата й се раздвижи, но не чувах какво казва.

И мъничкият Декстър дълбоко в мен запищя по-силно, но само колкото да го чуя, не да му се подчиня. Тръгнах към бога, виждах блясъка на огъня в него, гледах пламъците в корема му да трептят и да подскачат на вятъра, който шибаше наоколо. И когато се приближих и застанах пред откритата пещ в търбуха му, спрях и зачаках. Не знаех какво чакам, но знаех, че ще се случи и че ще ме отведе към прелестната вечност, така че чаках.

Появи се Старзак — бе стиснал Коуди за ръка и го влачеше към нас, а Астор се мъчеше да се отскубне от пазача, който я държеше. Но това нямаше значение, защото богът беше тук и протегнатите му ръце се спускаха, за да ме прегърнат и да ме стиснат в топлата си прекрасна хватка. Потреперих от радост, вече не чувах пронизителния безсмислен гласец на Декстър, чувах само гласа на бога, който ме зовеше от музиката.

И вятърът раздуха огъня и Астор се блъсна в мен, бутна ме към едната страна на статуята и огромната топлина, извираща от корема на бога. Изправих се след миг раздразнение и отново загледах чудото на ръцете на бога, които се спускаха надолу; пазачът бутна Астор напред, за да сподели бронзовата прегръдка, и ми замириса на нещо горящо и по краката ми проблесна болка. Погледнах надолу и видях, че панталоните ми горят.

Болката от огъня по краката ми ме прониза с писъка на стотици хиляди гневни неврони и паяжините моментално се разчистиха. Изведнъж музиката се превърна просто в шум от високоговорител и Коуди и Астор стояха до мен в огромна опасност. Сякаш в язовирната стена се беше отворила дупка и Декстър започваше да нахлува обратно през нея. Обърнах се към пазача и го изблъсках от Астор. Той ме погледна с тъпа изненада и се прекатури, но докато падаше, ме сграбчи за ръката и ме повлече със себе си на земята. Поне падна далеч от Астор и ударът изби ножа от ръката му. Ножът отскочи към мен, аз го грабнах и го забих докрай в слънчевия му сплит.

Болката в краката ми се усили и бързо се заех да изгася разтапящия се панталон, като се търкалях и го плясках, докато не спря да гори. И макар да беше много хубаво, че вече не горя, това остави на Старзак и Уилкинс няколко секунди да се хвърлят към мен. Взех пистолета от земята и скочих на крака да ги посрещна.

Преди много време Хари ме беше научил да стрелям. Почти чувах гласа му, докато заемах позиция за стрелба, издишах и спокойно натиснах спусъка. Прицелваш се в центъра и стреляш два пъти. Старзак падна. Преместваш мерника към Уилкинс и повтаряш. И после на земята имаше две тела и настана ужасна бъркотия, когато останалите зрители хукнаха да се крият, а аз стоях до бога, сам, на място, което изведнъж беше притихнало, с изключение на шума на вятъра. Обърнах се, за да видя защо.

Старецът беше хванал Астор и я държеше за врата с хватка много по-силна, отколкото даваше вид крехкото му тяло. Приближи я до отворената пещ.

— Хвърли пистолета — каза той — или тя ще изгори.

Нямах причина да се съмнявам, че ще изпълни заканата си, и не виждах как да го спра. Всичко живо освен нас се бе изпокрило.

— Ако оставя пистолета — казах и се надявах, че доводът ми е разумен, — откъде да знам, че пак няма да я хвърлиш в огъня?

Той се озъби и това ми причини спазъм на агония.

— Не съм убиец — каза той. — Трябва да се направи както трябва, иначе е просто убийство.

— Не виждам разлика — казах аз.

— Няма как. Ти си отклонение.

— Откъде да знам, че няма да ни убиеш?

— Ти си този, когото трябва да дам на огъня — каза той. — Пусни оръжието и можеш да спасиш момичето.

— Не си много убедителен — казах. Просто печелех време.

— Няма нужда да бъда — каза той. — Това не е безизходно положение — на острова има още хора и те скоро ще дойдат. Не можеш да ги застреляш всичките. И богът е още тук. Но след като явно се нуждаеш от убеждаване, какво ще кажеш, ако резна момиченцето няколко пъти и оставя потокът кръв да те убеди? — Посегна към кръста си, но не откри нищо и свъси вежди. — Ножът ми… — каза и после озадаченото му изражение разцъфна в истинско смайване. Отвори уста, без да отрони и звук, просто я държеше отворена, все едно щеше да запее някоя ария.

А след това се свлече на колене, лицето му се разкриви и той падна по очи, и видях стърчащия от гърба му нож — и също така и Коуди, който стоеше зад него и се усмихваше, докато гледаше как старецът пада; после вдигна поглед към мен.

— Нали ти казах, че съм готов?