Декстър в мрака

16.

Последваха ме.

Музеят беше пълен с групи любопитни граждани в търсене на знание — или на тоалетна, очевидно. Повечето бяха на възраст между две и десет години и май на седем деца се падаше по около един възрастен. Движеха се като голямо цветно ято папагали, пикираха напред и назад сред експонатите със силно крякане, което въпреки че беше на най-малко три езика, звучеше еднакво. Международният език на децата.

Коуди и Астор изглеждаха леко стреснати от тълпата и стояха близо до мен. Приятен контраст с духа на самостоятелните приключения, който, изглежда, ги ръководеше през останалото време, и аз се опитах да се възползвам от това, като веднага ги заведох при пираните.

— Как ви изглеждат? — попитах.

— Много лоши — нежно каза Коуди, загледан немигащо в многобройните зъби на изложената пираня.

— Това са пирани — каза Астор. — Могат да изядат цяла крава.

— Ако плувате и видите пирани, какво ще направите? — попитах.

— Ще ги убия — каза Коуди.

— Прекалено са много — каза Астор. — Трябва да избягаш от тях и да не се доближаваш.

— Значи всеки път, когато видите тези зли на вид риби, вие или ще се опитате да ги убиете, или да избягате от тях? — попитах. И двамата кимнаха. — Ако рибите бяха по-умни, като хората, какво щяха да направят?

— Щяха да носят маскировка — изкиска се Астор.

— Точно така — казах и дори Коуди се усмихна. — Каква маскировка бихте препоръчали? Перука и брада?

— Декстъъър — каза Астор. — Те са риби. Рибите нямат бради.

— О — казах, — значи все пак ще искат да приличат на риби?

— Разбира се — каза тя, все едно бях прекалено глупав да разбирам такива елементарни неща.

— Какви риби? Големи? Като акулите?

— Нормални — каза Коуди. Сестра му го погледна за миг и кимна.

— Каквито наоколо има много — каза тя. — Нещо, което няма да подплаши това, което искат да изядат.

— Аха — казах аз.

Двамата загледаха мълчаливо рибите. Коуди схвана пръв. Намръщи се и ме погледна. Усмихнах се насърчаващо. Той прошепна нещо на Астор, която изглеждаше стресната. Отвори уста да каже нещо, но спря.

— О! — каза само.

— Да — казах аз. — О!

Тя погледна Коуди. Пак не казаха нищо на глас, но се проведе цял разговор. Разбира се, оставих ги, докато не вдигнаха очи към мен.

— Какво можем да научим от пираните? — попитах.

— Да не изглеждаме свирепи — каза Коуди.

— Да изглеждаме като нещо нормално — неохотно каза Астор. — Ама рибите не са хора, Декстър.

— Правилно — казах. — Защото хората оцеляват, като разпознават нещата, които изглеждат опасни. Рибите ги хващат. Ние не искаме да ни хванат. — Те ме изгледаха сериозно, после пак погледнаха рибите. — Та какво друго научихме днес? — попитах след малко.

— Да не ни хващат — каза Астор.

Въздъхнах. Поне беше начало, макар да имаше още много работа.

— Хайде — казах, — да видим другите експонати.

Всъщност не бях много запознат с музея, може би защото доскоро не бях имал деца, които да влача тук. Така че определено импровизирах и търсех неща, които могат да ги насочат да мислят и да учат правилните неща. Пираните си бяха чист късмет, признавам — просто ги бях мярнал и гигантският ми мозък беше излязъл с правилния урок. Намирането на следващото щастливо съвпадение не беше толкова лесно и половин час се влачихме унило сред убийствената тълпа деца и ужасните им родители, докато не стигнахме при лъвовете.

Свирепата външност и репутация отново се оказаха неустоими за Коуди и Астор и те се заковаха пред тях. Препарирани лъвове, разбира се, май му казват диорама, но привлякоха вниманието им. Мъжкият стоеше гордо над трупа на една антилопа с отворена уста и блеснали зъби. До него имаше две лъвици и едно лъвче. Към експоната имаше обяснение от две страници и някъде на средата на втората намерих каквото ми трябваше.

— Добре — казах ведро. — Не се ли радваме, че не сме лъвове?

— Не — каза Коуди.

— Тук пише — продължих аз, — че когато мъжкият лъв поема лъвското семейство…

— Казва се прайд, Декстър — каза Астор. — Има го в „Цар Лъв“.

— Добре — казах. — Когато нов татко лъв поеме прайда, той убива всички малки.

— Това е ужасно — каза Астор.

Усмихнах се, за да й покажа острите си зъби.

— Не е, напълно естествено е. За да предпази своите и да се погрижи неговите малки да управляват кокошарника. Много хищници правят така.

— Това какво общо има с нас? — попита Астор. — Ти няма да ни убиеш, когато се ожениш за мама, нали?

— Не, разбира се — казах. — Сега вие сте моите малки.

— Какво тогава? — попита тя.

Отворих уста да й обясня и почувствах как ми излиза въздухът. Устата ми увисна отворена, но не можех да кажа нищо, защото мозъкът ми се завъртя от една толкова странна мисъл, че дори не си направих труда да я отрека. Много хищници правят така, чух се да казвам. За да запазят своите.

Каквото и да ме беше направило хищник, домът му беше в Мрачния странник. И сега нещо беше подплашило Странника. Възможно ли беше…

Кое? Нов татко Странник да заплашва моя Странник? През живота си се бях натъквал на много хора, над които надвисваха сенки на нещо подобно на моето, и никога не беше ставало нищо, освен взаимно разпознаване и малко недоловимо за слуха ръмжене. Това беше твърде глупаво даже да го мисли човек — Странниците нямаха татковци.

Нали?

— Декстър — каза Астор. — Плашиш ни.

Признавам, че плашех и себе си. Мисълта, че Странникът би могъл да има родител, който го преследва със смъртоносни намерения, беше ужасяващо глупава — но пък в крайна сметка откъде изобщо се беше взел Странникът? Сигурен бях, че е нещо повече от налудничава измислица на разстроения ми мозък. Не бях шизофреник — и двамата бяхме сигурни в това. Фактът, че сега го нямаше, доказваше, че той има независимо съществувание.

А това означаваше, че Странникът е дошъл отнякъде. Че е съществувал преди мен. Имаше източник, родител или нещо подобно.

— Земята вика Декстър! — каза Астор и осъзнах, че продължавам да стоя пред тях замръзнал в неприличната си смешна зяпнала поза на педантично зомби.

— О — казах тъпо, — замислих се нещо.

— Много ли болеше? — попита тя.

Затворих уста и я погледнах. Тя стоеше пред мен с изражение на десетгодишно отвращение от това колко тъпи могат да са възрастните и този път бях съгласен с нея. Винаги бях приемал Странника за даденост — до такава степен, че всъщност никога не се бях питал откъде е дошъл или как се е родил. Бях самодоволен, глупаво съгласен да споделям пространството с него, просто се радвах да съм себе си, а не някой друг, по-празен простосмъртен, а сега, когато малко самопознание би могло да спаси нещата, бях онемял от страх. Защо досега не се бях замислял за тези неща? И защо трябваше първият път да е точно сега, в присъствието на едно саркастично дете? Трябваше да посветя на въпроса известно време и размисъл — но, разбира се, не му беше нито времето, нито мястото.

— Съжалявам — казах. — Да идем да видим планетариума.

— Нали щеше да ни кажеш защо са важни лъвовете? — каза тя.

В интерес на истината вече не помнех защо бяха важни лъвовете. Но за късмет на имиджа ми мобилният ми телефон започна да дрънчи, преди да успея да си призная.

— Момент само — казах и извадих телефона от калъфа. Погледнах го и видях, че е Дебора. Все пак семейството си е семейство, така че вдигнах.

— Намерили са главите — каза тя.

Трябваше ми секунда да се сетя за какво говори, но Дебора съскаше в ухото ми и осъзнах, че се налага някакъв отговор.

— Главите? На двете тела в университета ли? — попитах.

Дебора издаде вбесен съсък:

— За бога, Декс, колко хора без глави има в града бе!

— Е, в кметството… — казах.

— Докарай си задника тук, Декстър. Трябваш ми.

— Но, Дебора, събота е и аз съм в…

— Веднага — каза тя и затвори.

Погледнах Коуди и Астор и се замислих какво да правя. Ако ги откарах у дома, щеше да мине поне час, докато стигна до Дебс, а и щяхме да изгубим безценното си съботно време заедно. От друга страна, дори аз знаех, че да водиш деца на сцена на убийство може да се сметне за леко ексцентрично.

Но щеше да е и образователно. Те трябваше да се впечатлят колко старателни са полицаите, когато изникнат трупове, и това беше много добра възможност. Като теглих чертата, въпреки че милата ми сестричка би могла да реагира бомбастично, реших, че ще е най-добре просто да се натоварим в колата и да ги закарам на първото им криминално разследване.

— Добре — казах, докато прибирах телефона. — Трябва да тръгваме.

— Къде? — попита Коуди.

— Да помогнем на сестра ми — казах. — Ще запомните ли какво научихме днес?

— Да, ама това е само музей — каза Астор. — Не е това, което искаме да научим.

— Напротив, това е — казах. — И трябва да ми вярвате и да действате по моя начин, иначе няма да ви уча. — Наведох се, за да ги погледна в очите. — Ама хич.

Астор свъси вежди.

— Декстъъър.

— Говоря сериозно. Трябва да е по моя начин.

За пореден път двамата с Коуди се спогледаха. След миг той кимна и тя пак се обърна към мен и каза:

— Добре. Обещаваме.

— Ще чакаме — каза Коуди.

— Разбираме — каза Астор. — Кога може да започнем яките работи?

— Когато аз кажа — казах. — Но сега трябва да тръгваме.

Тя веднага пак се превърна в хапливо десетгодишно момиче.

— Къде да тръгваме?

— Трябва да отида на работа — казах. — И ще ви взема с мен.

— Да видим труп? — попита тя с надежда.

Поклатих глава и казах:

— Само главата.

Тя погледна Коуди и поклати своята глава.

— На мама няма да й хареса.

— Ако искате, може да чакате в колата.

— Да тръгваме — каза Коуди, най-дългото му изречение за целия ден.

Тръгнахме.