Декстър в мрака

33.

Фучахме с Дебора през трафика с много, ама много превишена скорост. Опитвах се да намеря учтив начин да посоча, че отиваме да видим труп, който по всяка вероятност няма да избяга, така че ако обича да намали, но не можех да измисля никаква фраза, която да не я накара да пусне кормилото и да ме стисне за гушата.

Коуди и Астор бяха твърде малки да осъзнават, че са в смъртна опасност, а и като че ли им харесваше на задната седалка; те дори влизаха в духа на нещата и отвръщаха на поздравите на другите водачи, като вдигаха среден пръст, когато засичахме някого.

На Ю Ес 1 до Лежун бяха катастрофирали три коли, което за малко забави трафика и се наложи да намалим скоростта до пълзене. Тъй като повече не трябваше да задържам дъха си, за да потискам ужасените си крясъци, се опитах да разбера от Дебора точно какво бързаме да видим.

— Как е бил убит? — попитах.

— Като другите. Изгорен. И няма глава.

— Сигурна си, че е Кърт Уагнър?

— Дали мога да го докажа? Още не. Дали съм сигурна? Да, мама му стара.

— Защо?

— Намерили са колата му наблизо.

Бях сигурен, че нормално щях да знам точно защо някой си пада по глави, къде да ги намеря и защо. Но разбира се, сега, когато бях сам отвътре, нищо не беше нормално.

— В това няма смисъл, знаеш ли.

Дебора изръмжа и стовари длан върху волана.

— Да бе!

— Кърт трябва да е убил другите жертви — казах аз.

— А него кой го е убил? Командирът на скаутската му дружина ли? — Тя натисна клаксона и заобиколи задръстването в насрещното платно. Кривна пред един автобус, настъпи газта и профуча още петдесетина метра, докато не подминахме катастрофата. Аз се съсредоточих върху това да не забравям да дишам и разсъждавах, че всички така и така ще умрем някой ден, така че какво толкова, ако Дебора ни убие сега? Не беше ужасно утешително, но ме спираше да не се разпищя и да не се метна от прозореца на колата, докато Дебора не влезе в нашето си платно.

— Забавно беше — каза Астор. — Може ли пак?

Коуди кимна с ентусиазъм.

— И другия път може да пуснем сирената — каза Астор. — Защо не използваш сирената, сержант Деби?

— Не ми викай Деби — сопна се Дебора. — Просто не харесвам сирената.

— Защо? — настоя Астор.

Дебора издиша шумно и ме погледна с крайчеца на окото си.

— Резонен въпрос — казах.

— Вдига прекалено много шум — каза Дебора. — Сега ме оставете да карам, става ли?

— Добре — каза Астор, но не изглеждаше убедена.

Пътувахме в мълчание чак до Гранд авеню и аз се опитах сам да помисля над случая — за да измисля нещо полезно, естествено. Не измислих, но ми хрумна нещо, което си струваше да се спомене.

— Ами ако убийството на Кърт е просто съвпадение? — попитах.

— Дори ти не можеш да смяташ така — каза Дебора.

— Ако е бягал, може да се е опитал да си намери фалшиви документи от неправилните хора или да напусне нелегално страната. Има много зли типове, на които би могъл да налети при тези обстоятелства.

Не изглеждаше много вероятно, но Дебора все пак се замисли над думите ми: за няколко секунди дъвчеше долната си устна и разсеяно блъскаше по клаксона, докато изпреварваше микробуса на някакъв хотел.

— Не — каза накрая. — Той е изпечен, Декстър. Като първите две. Няма начин да имитират това.

За пореден път усетих леко надигане в черната пустота в мен, някога обитавана от Мрачния странник. Затворих очи и се опитах да намеря поне късче от доскоро постоянния си спътник, но нямаше нищо. Отворих очи точно навреме, за да видя как Дебора дава газ, за да изпревари едно яркочервено ферари.

— Хората четат вестници — казах. — Винаги има имитатори на убийства.

Тя помисли още малко и поклати глава.

— Не — каза накрая. — Не вярвам в съвпадения. Не и с нещо като това. Изпечени и обезглавени и да е съвпадение? Няма начин.

Надеждата винаги умира последна, но дори така трябваше да призная, че тя вероятно беше права. Обезглавяването и изгарянето наистина не са стандартни процедури за нормалния работещ убиец; повечето хора по-скоро просто ще ви треснат с нещо по главата, ще вържат за краката ви паве и ще ви метнат в залива.

И по всяка вероятност ние щяхме да видим трупа на човек, за когото бяхме сигурни, че е убиец, който беше убит по същия начин като жертвите си. Ако бях старият си весел аз, тази прекрасна ирония сигурно щеше да ми допадне, но в настоящото ми състояние това ми изглеждаше като поредното дразнещо оскърбление на почтения живот.

Дебора обаче не ми остави много време да разсъждавам и да се вкисвам — профуча през движението в центъра на Коконът Гроув и спря на един паркинг до Бейфронт Парк, където познатият цирк вече течеше. Имаше три спрели полицейски патрулки, а Камила Фиг снемаше отпечатъци от очуканото червено гео до един от паркометрите — предполагаемата кола на Кърт Уагнър.

Подадох се от прозореца и се огледах и дори без вътрешен глас да ми нашепва следи, веднага забелязах, че нещо в картинката не е наред.

— Къде е трупът? — попитах Дебора.

Тя — вече вървеше към входа на яхтклуба — отвърна:

— На острова.

Примигах и слязох от колата. По неясна за мен самия причина мисълта за трупа на острова ме караше да настръхвам, но когато потърсих отговор във водата, само следобедният бриз повя през пиниите на бариерните острови на Динър Кий право в празнината в мен.

Дебора ме смушка с лакът и каза:

— Хайде.

Погледнах Коуди и Астор, които току-що бяха успели да се справят със сложните колани и се изнизваха от колата.

— Стойте тук — казах им. — Ще се върна след малко.

— Къде отиваш? — попита Астор.

— Трябва да отида на един от ей онези острови.

— При убития ли? — попита тя.

— Да — отвърнах.

Тя погледна Коуди, после пак мен, и каза:

— Искаме да дойдем.

— В никакъв случай. Достатъчно неприятности си имах миналия път. Ако ви дам да видите още някой труп, майка ви мене ще ме направи на труп.

Коуди реши, че е много смешно, засмя се тихичко и поклати глава.

Чух вик и погледнах през входа към яхтклуба. Дебора вече беше на дока и се канеше да се качи в една от полицейските лодки. Махна ми с ръка и извика:

— Декстър!

Астор тропна с крак, за да привлече вниманието ми, и аз пак я погледнах.

— Трябва да останете тук — казах, — а аз трябва да тръгвам.

— Ама, Декстър, искаме да се возим на лодката — каза тя.

— Не може — казах. — Но ако слушате, през уикенда ще ви повозя на моята.

— За да видим труп? — каза Астор.

— Не — казах. — Известно време няма да гледаме трупове.

— Ама ти обеща! — каза тя.

— Декстър! — изкрещя Дебора. Аз й махнах, което май не беше реакцията, която искаше тя, защото гневно ме подкани с жест.

— Астор, трябва да тръгвам. Стойте тук. Ще поговорим после.

— Винаги после — измърмори тя.

Докато влизах през входа, спрях и попитах униформения полицай там — едър мъжага с черна коса и много ниско чело:

— Ще можеш ли да ми наглеждаш децата?

Той ме зяпна.

— Аз какво, да не съм детска градина?

— Само за няколко минути. Те са много възпитани.

— Слушай, приятелче — каза той, но преди да успее да довърши изречението си, въздухът се раздвижи и Дебора се озова до нас.

— Дявол да го вземе, Декстър! — изруга тя. — Качвай си задника на лодката!

— Съжалявам — казах. — Трябва да намеря някой да гледа децата.

Дебора изскърца със зъби. После хвърли поглед на едрото ченге и прочете табелката с името му.

— Съчински — каза, — гледай шибаните деца.

— О, стига де, сержант — каза той. — За бога.

— Стой при децата, по дяволите! Може да научиш нещо. Декстър, качвай се в проклетата лодка, веднага!

Обърнах се покорно и забързах към проклетата лодка. Дебора ме изпревари и когато се качих, вече се беше настанила, а полицаят, който управляваше лодката, ни насочи към един от по-малките острови, като криволичеше между яхтите на пристана.

От външната страна на яхтеното пристанище на Динър Кий има няколко островчета, които предлагат защита от вятъра и вълните, едно от нещата, които го правят такова добро място за пристан. Разбира се, то е добро само при обикновени обстоятелства, както доказваха и самите острови. Бяха осеяни с разбити лодки и друг морски боклук, натрупан от множеството урагани напоследък, и от време на време на тях се заселваше по някой скитник и си строеше колиба от разбитите части от лодки.

Отивахме на един от по-малките острови. На брега под налудничав ъгъл лежеше половин десетметрова спортна риболовна лодка, а пиниите по-навътре на плажа бяха окичени с парчета стиропор, парцали и тънки ивици найлонови пликове и торби за боклук. Като се изключи това, всичко си беше както го бяха оставили коренните жители на Америка — мирно парче земя, покрито с австралийски пинии, кондоми и кутийки от бира.

С изключение, разбира се, на трупа на Кърт Уагнър, който най-вероятно не беше оставен от коренните жители. Лежеше в средата на острова на една полянка и също като другите беше положен в официална поза със скръстени на гърдите ръце и долепени един до друг крака. Трупът беше обезглавен и без дрехи, овъглен от горенето, съвсем като другите — но този път имаше малко допълнение. Около врата му имаше кожена ивица с калаен медальон горе-долу с размера на яйце. Наведох се, за да го видя по-добре — беше глава на бик.

За пореден път усетих странно прищракване в празнотата, сякаш някаква част от мен разбираше, че това е важно, но не знаеше защо и как да го изрази — не и сама, не без Странника.

Винс Масуока клечеше до трупа и изследваше някакъв фас. Дебора коленичи до него. Обиколих ги веднъж, като ги гледах от различни ъгли — натюрморт с ченгета. Вероятно се надявах да намеря малка, но значима следа. Може би шофьорската книжка на убиеца или подписано самопризнание. Но нямаше нищо такова — само пясък, белязан от безброй нозе и от вятъра.

Клекнах до Дебора и попитах:

— Търсихте татуировката, нали?

— Най-първото — каза Винс и с облечената си в гумена ръкавица ръка леко повдигна трупа. Тя си беше там, покрита с малко пясък, но видима, само най-горният край беше отрязан и вероятно останал на липсващата глава.

— Той е — каза Дебора. — Татуировката, колата на пристанището — той е, Декстър. И ми се ще да знаех какво, по дяволите, значи тази татуировка.

— На арамейски е — споделих.

— Откъде знаеш, дявол да те вземе?

— Проучвах — казах. — Виж. — Взех една клечка от пясъка и посочих с нея. Част от първата буква липсваше, отрязана с главата, но останалото се виждаше ясно и съвпадаше с езиковия ми урок. — Това е М, поне остатъкът. После Л и К.

— Какво значи, по дяволите? — попита Дебора.

— Молох — казах и почувствах малка ирационална тръпка само от това, че бях изрекъл името тук посред бял ден. Опитах се да се отърся от нея, но чувството на тревога остана. — В арамейския няма гласни. Така че МЛК значи Молох.

— Или мляко — каза Дебора.

— Да бе, Дебс, ако мислиш, че нашият убиец би си татуирал „мляко“ на врата, май трябва да подремнеш.

— Но ако Уагнър е Молох, кой тогава го е убил?

— Уагнър убива другите — казах; мъчех се с всички сили да говоря замислено и уверено едновременно, трудна задача. — А после… ъъъ…

— Да, и аз до „ъъъ“ бях стигнала.

— И наблюдавате Уилкинс?

— Разбира се, че наблюдаваме Уилкинс!

Отново погледнах трупа, но по него нямаше нищо, което да ми подскаже повече от това, което знаех, а то беше почти нищо. Не можех да накарам ума ми да спре да се върти в кръг: ако Уагнър е бил Молох, а сега Уагнър е мъртъв, убит от Молох…

Станах. Зави ми се свят, все едно ме удари светкавица, а в далечината чух ужасната музика да започва да гърми в следобеда и в този миг не се съмнявах, че някъде наблизо богът ме зове — самият истински бог, а не някой откачен шегаджия.

Тръснах глава, за да заглуша музиката, и едва не паднах. Усетих как някаква ръка ме хвана, за да ме задържи на крака, но дали беше Дебс, Винс или самият Молох, не можех да разбера. Много далеч някакъв глас викаше името ми, пееше го, интонацията се издигаше в до болка познатия ритъм на онази музика. Затворих очи и усетих горещина по лицето си, а музиката се усили. Нещо ме разтърси и аз отворих очи.

Музиката спря. Топлината беше просто слънцето на Маями, понеже вятърът беше прогонил облаците. Дебора ме държеше за лактите и търпеливо повтаряше името ми.

— Декстър. Ей, Декс, свести се де. Декстър. Декстър!

— Добре съм — казах, макар да не бях съвсем сигурен в това.

— Какво ти стана, Декс?

— Май се изправих прекалено бързо.

— Хм.

— Наистина, Дебс. Вече съм добре. Така мисля.

— Мислиш — каза тя.

— Да. Просто станах много бързо.

Тя ме гледа още миг, после ме пусна и каза:

— Добре. Значи ще стигнеш до лодката. Да тръгваме.

Може би още бях леко замаян, но ми се стори, че в думите й няма смисъл, почти сякаш бяха просто сглобени как да е срички.

— Да тръгваме?

— Декстър — каза тя. — Имаме шест трупа и единственият ни заподозрян лежи без глава.

— Да — казах аз и чух под гласа си слаб бой на барабани. — Къде ще тръгваме?

Дебора сви юмруци и стисна зъби. Погледна трупа и за миг ми се стори, че се кани да се изплюе.

— Ами оня, когото си подгонил в канала? — попита накрая.

— Старзак? Не, той каза… — Спрях се, но не достатъчно навреме, защото Дебора скочи.

— Казал е? Кога си говорил с него, по дяволите?

За да съм честен, все още бях малко замаян и го бях казал, без да мисля, а сега бях в неловко положение. Не можех просто да кажа на сестра си, че съм говорил с него онази вечер, когато съм го завързал с тиксо на работната маса и съм се опитал да го накълцам на парченца. Но явно кръвта се връщаше в мозъка ми, защото казах много бързо:

— Искам да кажа, че ми се стори просто… не знам. Развика ми се, че съм му отнел предимството по улицата.

Дебора ме погледна ядосано, но после като че ли прие думите ми и се обърна и изрита пясъка.

— Е, друго нямаме — изсумтя. — Няма да е лошо да го проверим.

Не ми се стори добра идея да й кажа, че вече съм го проверил доста старателно, много отвъд границите на рутинната полицейска работа, така че само кимнах.