Декстър в мрака

36.

Бях смъртно уморен, объркан и най-лошото, все още уплашен. Всеки безгрижен клаксон ме караше да скачам срещу предпазния колан и да търся оръжие да се защитя и всеки път, когато някоя невинна кола минаваше на сантиметри от бронята ми, се хващах, че гледам бясно в огледалото и чакам необичайно враждебно движение или пристъп на ужасната музика от съня ми.

Нещо ме преследваше. Освен смътната връзка с древното божество все още не знаех защо и какво е то, но знаех, че ме преследва и че макар да не може да ме хване веднага, ме изтощава до мига, в който капитулацията ще ми се стори облекчение.

Колко крехко нещо е човекът. И това е всичко, което бях без Странника — клето подобие на човешко същество. Слабо, меко, бавно и глупаво, невиждащо, нечуващо и незабелязващо, безпомощно, безнадеждно и подгонено. Да, бях почти готов да легна и да оставя това, което ме гонеше, да ме прегази. Да се предам, да оставя музиката да ме залее и да ме отнесе в радостния огън и безучастното блаженство на смъртта. Нямаше да има борба, нито пазарене, нищо, само край на всичко, което беше Декстър. И след още няколко нощи като последната нямаше да имам нищо против.

Дори на работа не намерих облекчение. Дебора ме издебна и скочи след мен още щом излязох от асансьора.

— Старзак е изчезнал — каза тя. — Поща от няколко дни в кутията, вестници пред вратата. Няма го.

— Но това е добра новина, Дебс — казах. — Щом бяга, това не доказва ли, че е виновен?

— Нищо не доказва — каза тя. — Същото стана и с Кърт Уагнър и после се оказа мъртъв. Откъде да знам, че няма да стане и със Старзак?

— Може да го обявим за издирване и да го намерим преди това — казах.

Дебора изрита стената.

— По дяволите, миналия път не стана, закъсняхме. Помогни ми, Декс. Това ме побърква.

Бих могъл да кажа, че мен не само ме побърква, но не ми се стори великодушно.

— Ще се опитам — казах и Дебора се затътри по коридора.

Още не бях стигнал бюрото си, когато Винс Масуока ме пресрещна с фалшиво намръщена физиономия.

— Къде са поничките? — попита обвинително.

— Какви понички? — попитах.

— Твой ред беше. Днес трябваше да донесеш понички.

— Имах тежка нощ.

— Значи сега ние трябва да имаме тежка сутрин? Справедливо ли ти се струва?

— Аз не съм по справедливостта — казах. — Само по кървавите пръски.

— Хм — изсумтя той. — Явно и по поничките не си. — И се отдалечи с почти убедителна имитация на праведно възмущение, като ме остави с мисълта, че не помня друг път да ме е надвивал в каквато и да било словесна битка. Поредният знак, че влакът е напуснал гарата. Можеше ли това наистина да е краят на линията за бедния разпадащ се Декстър?

Остатъкът от работния ден беше дълъг и тегав, както сме чували, че трябва да бъдат работните дни. С Декстър никога не беше така — винаги си намирах работа и бях изкуствено весел, никога не поглеждах часовника и не се оплаквах. Може би работата ми харесваше, защото знаех, че е част от играта, парче от Огромната шега на Декстър, който се прави на човек. Но истински добрата шега се нуждае от поне още един участник и след като вече бях сам, лишен от вътрешната си публика, поантата нещо ми се изплъзваше.

Бъхтих се мъжествено цяла сутрин, посетих един труп в центъра и се върнах за безсмислена работа в лабораторията. Завърших деня, като поръчах малко материали и довърших един рапорт. Докато си подреждах бюрото, телефонът иззвъня.

— Имам нужда от мъж — рязко каза сестра ми.

— Разбира се, че имаш — казах. — Колко хубаво, че го признаваш.

— Дежурна съм до полунощ — каза тя, като пренебрегна остроумната ми и пикантна забележка, — а Кайл не може сам да закачи капаците на прозорците.

Толкова често в живота си се оказвам насред някой разговор и осъзнавам, че не знам за какво говоря. Много обезпокоително, въпреки че ако всички останали го осъзнаят, особено онези във Вашингтон, светът ще стане много по-добър.

— Че защо му е да ги закача? — попитах.

Дебора изсумтя.

— За бога, Декстър, ти какво прави цял ден? Задава се ураган.

Спокойно можех да кажа, че каквото и да правя по цял ден, то не е да се мотая и да слушам прогнозата за времето. Вместо това казах само:

— Ураган, а? Колко вълнуващо. Кога?

— Опитай се да стигнеш към шест. Кайл ще те чака — каза тя.

— Добре — казах. Но тя вече беше затворила.

Понеже говорех свободно деборски, вероятно трябваше да приема обаждането й като някакво официално извинение за скорошната й безсмислена враждебност. Напълно възможно беше да е приела Мрачния странник, особено след като беше изчезнал. Това би трябвало да ме зарадва. Но предвид колко лош беше денят ми, това само наби поредната треска под ноктите на бедния унизен Декстър. А от страна на урагана си беше чиста наглост да избере този момент за безцелния си тормоз. Нямаха ли край болката и страданието, които щеше да се наложи да понеса?

Е, животът е да се валяш в нещастие. Излязох за срещата си с любимия на Дебора.

Преди да потегля обаче, се обадих на Рита, която по мои изчисления трябваше да е съвсем близо до вкъщи.

— Декстър — вдигна тя задъхано, — не мога да си спомня колко бутилирана вода имаме, а опашките в „Пъбликс“ се вият чак до паркинга.

— Ами тогава просто ще трябва да пием бира — казах.

— Мисля, че с консервите сме добре — освен говеждото, което май е от две години — каза тя; явно не забелязваше, че и някой друг може да е казал нещо. Така че я оставих да дърдори с надеждата, че все някога ще намали темпото. — Проверих фенерчетата преди две седмици. Спомняш ли си как изгасна токът за четирийсет минути? А допълнителните батерии са в хладилника на дъното на най-долния рафт. Коуди и Астор са с мен, утре няма да имат занималня, но някой в училище им е казал за урагана Андрю и мисля, че Астор е малко изплашена, така че като се прибереш, може би трябва да поговориш с тях? И да им обясниш, че е като гръмотевична буря и че ще се оправим, че просто ще има силен вятър и шум и токът ще спре за известно време. Но ако на път за вкъщи видиш магазин, който не е много претъпкан, спри да купиш малко минерална вода, колкото можеш да вземеш. И лед, мисля, че хладилната чанта е още на полицата над пералнята, можем да я напълним с лед и да сложим вътре нетрайните продукти. О! Ами лодката ти? Добре ли ще е там, където е, или трябва да направиш нещо? Мисля, че ще успеем да приберем нещата от двора, преди да се стъмни, сигурна съм, че ще се оправим, а и вероятно така и така няма да удари тук.

— Добре — казах аз. — Малко ще се забавя.

— Добре. О, гледай, магазин „Уин-Дикси“ не изглежда толкова зле. Май ще опитаме да се пъхнем, ето едно място на паркинга. Чао!

Не мислех, че е възможно, но Рита явно се беше научила да живее, без да диша. Или може би трябваше да изплува за въздух само за час — час и нещо като китовете. Изпълнението беше вдъхновяващо и след като го чух, се почувствах много по-подготвен да сложа капаците на прозорците на едноръкия приятел на сестра си. Запалих колата и се мушнах в трафика.

Ако движението в пиковите часове е лудница, то движението в пиковите часове при наближаващ ураган е като края на света и лудост тип „всички ще умрем, но нека ти да си пръв“ — хората караха, все едно наистина трябва да убият всички, които могат да им попречат да се докопат до шперплата и батериите. Къщичката на Дебора на Корал Гейбълс не беше далеч, но когато накрая спрях на алеята й, все едно бях преживял апашко изпитание за мъжественост.

Докато слизах от колата, входната врата се отвори и излезе Чътски.

— Здрасти, приятел — извика. Помаха ми весело със стоманената кука на мястото на лявата си ръка и слезе по пътеката да ме посрещне. — Наистина съм ти задължен. С тази проклета кука ми е малко трудно да завинтвам гайките.

— И още по-трудно да си бъркаш в носа — казах съвсем леко раздразнен от бодрото му страдание.

Но вместо да се обиди, той се разсмя.

— Да. И много по-трудно да си бърша задника. Хайде. Изнесъл съм всичко отзад.

Тръгнах след него към малкия обрасъл двор на Дебора. Но за своя огромна изненада видях, че вече не е обрасъл. Дърветата, които преди надвисваха над него, бяха подкастрени, а буренакът, който растеше между плочките, беше изчезнал. Имаше три спретнато подрязани розови храста, леха с някакви декоративни цветя и излъскано барбекю в единия ъгъл.

Погледнах Чътски и вдигнах вежда.

— Да, знам — каза той. — Малко е педерастко, нали? — Сви рамене. — Много се отегчавам да седя и да се лекувам, а обичам нещата да са подредени малко повече от сестра ти.

— Много е хубаво — казах аз.

— Аха — каза той, все едно наистина го бях обвинил, че е гей. — Е, дай да оправим тези. — Кимна към купа гофрирана стомана, подпрян до стената на къщата — противоураганните капаци на Дебора. Семейство Морган беше второ поколение във Флорида и Хари ни беше възпитал да използваме хубави капаци. Ако спестиш пари от капаците, ще похарчиш много повече по ремонта в къщата, когато те не издържат.

Обратната страна на високото качество на капаците на Дебора обаче беше, че бяха много тежки и имаха остри ръбове. Трябваха дебели ръкавици — или в случая на Чътски, само една. Не съм сигурен, че той оценяваше парите, които щеше да спести от ръкавици. Като че ли се стараеше повече, отколкото би трябвало, за да ми покаже, че не е сакат и че всъщност не се нуждае от помощта ми.

Във всеки случай след около четирийсет минути бяхме закачили капаците и ги бяхме заключили. Чътски погледна за последно тези, които покриваха френските врати към дворчето, и — явно доволен от изключителното ни майсторство — вдигна лявата си ръка, за да изтрие потта от челото си, като се хвана в последния момент, преди да раздере бузата си с куката. Засмя се малко горчиво и заби поглед в нея.

— Още не съм свикнал с тази дивотия — каза и поклати глава. — Будя се посред нощ и чувствам как липсващите пръсти ме сърбят.

Трудно беше да измисля умен или дори социално приемлив отговор на това. Никъде не бях чел какво да кажеш на човек, който ти казва, че изпитва усещания в ампутираната си ръка. Чътски май усети неловкостта, защото се изсмя сухо и безрадостно.

— Е, все пак — каза — старото магаре още припка. — Стори ми се доста злощастен подбор на думи, защото левият му крак също липсваше и припкането беше изключено. И все пак се радвах, че виждам как излиза от депресията, така че ми се стори добре да се съглася с него.

— Никой не се е съмнявал — казах. — Сигурен съм, че ще се оправиш.

— Аха. Мерси — каза той не много убедително. — А и не теб трябва да убеждавам. А няколко бюрократи във Вашингтон. Предлагат ми чиновническа работа, но… — Той вдигна рамене.

— Стига де — казах. — Не може наистина да искаш да се върнеш към полевата работа, нали?

— В това ме бива — каза той. — За известно време бях най-добрият.

— Може би просто ти липсва адреналинът.

— Може би. Искаш ли бира?

— Благодаря, но имам заповеди свише да купя бутилирана вода и лед, преди да са свършили.

— Ясно — каза той. — Всички са ужасени, че може да им се наложи да си пият мохитото без лед.

— Една от големите опасности на урагана — казах аз.

— Благодаря ти за помощта — каза той.

По пътя към къщи трафикът беше още по-лош. Хора бързаха с безценните шперплатови плоскости, завързани за покривите на колите, все едно са ограбили банка. Бяха ядосани от напрежението от дългото чакане и чудене дали някой няма да ги пререди и дали ще е останало нещо, когато им дойде редът.

Други бяха на път да заемат местата им на същите тези опашки и мразеха всички, които ги бяха изпреварили и може би бяха купили последната батерия във Флорида.

Като цяло беше възхитителна смес от враждебност, гняв и параноя и би трябвало безкрайно да ме ободри. Но всяка надежда за добро настроение изчезна, когато усетих, че си тананикам нещо, нещо познато, не можех да се сетя точно какво и не можех да спра да си го тананикам. И когато накрая се сетих какво е, цялата радост на празничната вечер беше съсипана.

Беше музиката от съня ми.

Музиката, която бе звучала в главата ми с чувството за топлина по бузите ми и миризмата на нещо, което гори. Беше проста и повтаряща се, и не особено прилепчива, но ето че си я тананиках по магистралата Саут Дикси, тананиках си я и намирах утеха в повтарящите се ноти, все едно беше приспивна песничка, която майка ми ми е пяла.

И все още не знаех какво означава.

Сигурен съм, че каквото и да ставаше в подсъзнанието ми, беше причинено от нещо просто, логично и лесно за разбиране. От друга страна, просто не можех да се сетя за проста, логична и лесна за разбиране причина да чувам музика и да усещам топлина по лицето си насън.

Мобилният ми телефон започна да бръмчи и понеже движението така и така се влачеше, вдигнах.

— Декстър — каза Рита, но едва познах гласа й. Рита: малка и изгубена, и напълно победена. — Коуди и Астор… Няма ги.

Нещата наистина се подреждаха добре. Новите гостоприемници бяха прелестно отзивчиви. Започнаха да се събират и с малко убеждение лесно започнаха да следват внушенията МУ за поведението си. И построиха големи каменни сгради за поколението МУ, измислиха сложни церемонии с музика, за да се докарат до състояние на транс, и станаха толкова ентусиазирано услужливи, че за известно време МУ станаха прекалено много. Когато нещата на гостоприемниците потръгнеха, те убиваха неколцина от своите от благодарност. Ако нещата не вървяха, убиваха с надеждата ТО да подобри положението. ТО трябваше само да оставя това да се случва.

И с това ново забавление ТО започна да разглежда резултата от възпроизвеждането си. За първи път, когато набъбването и избухването дойде, ТО посегна към новороденото, успокои го, облекчи страха му и сподели съзнанието си. И новороденото отвърна с приятна готовност, бързо и с радост учеше всичко, което ТО имаше да го научи, и се включваше на драго сърце.

После станаха четири, после осем, шейсет и четири — и изведнъж твърде много. С толкова много просто нямаше място. Дори новите гостоприемници започнаха да се дърпат пред броя на жертвите, от които имаха нужда.

ТО беше практично, ако не друго. Бързо видя проблема и го разреши — като изби почти всички други, които беше породило. Няколко избягаха по света в търсене на нови гостоприемници. ТО задържа само няколко при себе си и нещата най-сетне бяха под контрол.

След време тези, които бяха избягали, започнаха да отвръщат на удара. Установиха храмове и ритуали съперници и изпратиха армиите си срещу НЕГО, и те бяха многобройни. Смутът беше огромен и продължи много дълго. Но понеже ТО беше най-старото и най-опитното, накрая победи всички останали, с изключение на няколко, които се укриха.

Те се изпокриха в разпръснати гостоприемници, притаиха се и много оцеляха. Но през хилядолетията ТО беше научило, че е важно да се чака. Имаше цялото съществуващо време и можеше да си позволи да е търпеливо, бавно да открива и убива избягалите и после бавно и внимателно да съгради отново величествения и прекрасен култ към СЕБЕ СИ.

ТО поддържаше култа жив, таен, но жив.

И чакаше останалите.