Декстър в мрака

14.

Прекарах следващия ден в пяната на несигурността, с надеждата, че Странникът ще се върне, и някак си сигурен, че няма. И докато денят напредваше, тази мрачна увереност ставаше все по-голяма и студена.

В мен зееше голямо болезнено празно място и нямаше как да не мисля за него, нямаше как да се справя със зейналата пустота, която не бях чувствал досега. Не бих казал, че страдах — това винаги ми се е струвало голяма глезотия, — но бях неспокоен и целия ден живях в гъстия сироп на тревожен страх.

Къде беше отишъл Странникът ми и защо? Щеше ли да се върне? Тези въпроси неизбежно ме теглеха към дори още по-тревожното разсъждение: какво представляваше Странникът и защо изобщо беше дошъл при мен?

Беше донякъде отрезвяващо да разбера точно колко дълбоко съм се определял чрез нещо, което всъщност не съм аз — или пък съм? Може би цялата личност на Мрачния странник не беше повече от болно построение на увреден ум, паяжина, изплетена да улавя малките проблясъци на филтрирана реалност и да ме пази от ужасната истина на това, което съм в действителност? Възможно беше. Добре съм запознат с основите на психологията и от доста време бях приел, че съм някъде извън категориите. Нямам нищо против — справям се много добре и без капка нормална човечност.

Или поне досега. Но изведнъж бях сам-самичък и нещата не изглеждаха толкова ясни и сигурни. За първи път наистина имах нужда да знам.

Разбира се, малко професии предлагат платено време за интроспекция дори по важен въпрос като изчезнали Мрачни странници. Не, Декстър все пак трябваше да продължава да копа. Особено след като Дебора размахваше камшика.

За щастие беше основно рутинна работа. Прекарах сутринта с колегите си в преравяне на апартамента на Халпърн за конкретни следи за вината му. За още по-голямо щастие доказателствата бяха толкова изобилни, че изискваха съвсем малко същинска работа.

В дъното на килера намерихме чорап с няколко капки кръв по него. Под дивана имаше бяла платнена обувка със също такова петно. В найлонова торбичка в банята имаше маркови панталони и още повече кръв, дребни пръски, вече втвърдени.

Вероятно беше хубаво, че има толкова много явни доказателства, защото днес Декстър наистина не беше бодър и енергичен както обикновено. Носех се в неспокойна сива мъгла и се питах дали Странникът ще се върне, и се сепвах в настоящето, застанал в килера, стиснал мръсен опръскан с кръв чорап. Ако се налагаше някакво истинско разследване, не съм сигурен дали бих могъл да го проведа съгласно собствените си наистина много високи стандарти.

За късмет не се налагаше. Никога не бях виждал такова изобилие на ясни и очевидни доказателства от някой, който все пак беше разполагал с няколко дни, за да изчисти всичко. Когато се отдам на малкото си хоби, аз съм чист и подреден — и съдебномедицински невинен само след минути; а Халпърн беше пропилял няколко дни, без да вземе дори най-елементарни предпазни мерки. Беше почти прекалено лесно и когато проверихме колата му, се отказах и от това „почти“. На облегалката за ръце на предната седалка имаше ясен отпечатък от палец със засъхнала кръв.

Разбира се, все още беше възможно лабораторията ни да открие, че кръвта е пилешка и че Халпърн просто се е отдал на невинно забавление, може би като любител колач на пилета. Но нещо се съмнявах. Изглеждаше съкрушително ясно, че Халпърн е направил с някого нещо наистина жестоко.

И все пак ме човъркаше глождещата мисъл, че е също така съкрушително прекалено лесно. Нещо не беше както трябва. Но тъй като нямах Странник, който да ме насочи в правилната посока, си траех. Във всеки случай би било жестоко да спукам балона на щастието на Дебора. Когато резултатите дойдоха, тя почти сияеше от задоволство и все повече изглеждаше, че побърканият Халпърн е добър улов.

Дебора даже си тананикаше, когато ме завлече да разпита Халпърн, което изведе безпокойството ми на ново ниво. Гледах я, когато влязохме в стаята, където ни чакаше Халпърн. Не помнех кога за последно съм я виждал толкова доволна. Дори беше забравила да си сложи изражението на вечно неодобрение. Беше много изнервящо, в пълен разрез с естествените закони, все едно всички по С-95 изведнъж да решат да карат бавно и внимателно.

— Е, Джери — бодро каза тя, когато се настанихме на столовете срещу Халпърн. — Искаш ли да поговорим за двете момичета?

— Няма за какво да говорим — каза той. Беше много блед, почти зеленикав, но изглеждаше много по-решителен, отколкото когато го доведохме. — Сбъркали сте. Нищо не съм направил.

Дебора ме погледна с усмивка и поклати глава.

— Нищо не бил направил — каза весело.

— Възможно е — казах аз. — Сигурно някой друг е оставил окървавени дрехи в апартамента му, докато той е гледал телевизия.

— Това ли е станало, Джери? — попита тя. — Някой друг ли е оставил окървавените дрехи у вас?

Ако беше възможно, той стана още по-зеленикав.

— Какви окървавени… За какво говорите?

Тя му се усмихна.

— Джери, намерихме твой панталон с кръв по него. Кръвта е като на жертвите. Намерихме обувка и чорап — същата работа. И намерихме кървав отпечатък в колата ти. Твой отпечатък, с тяхната кръв. — Дебора се облегна назад и сплете ръце. — Това разбужда ли паметта ти, Джери?

Халпърн беше започнал да клати глава, докато Дебора говореше, и продължаваше да я клати, все едно по някакъв странен несъзнателен рефлекс.

— Не — каза той. — Не. Това дори не е… Не.

— Не ли, Джери? — каза Дебора. — Какво значи не?

Той продължаваше да клати глава. Капка пот пльокна на масата; чувах го как се мъчи да диша.

— Моля ви — каза, — това е лудост. Нищо не съм направил. Защо… Това е чиста проба Кафка, не съм направил нищо.

Дебора се обърна към мен и вдигна вежда.

— Кафка?

— Мисли се за хлебарка — казах.

— Аз съм просто тъпо ченге, Джери — каза тя. — Не знам за Кафка. Но знам кога виждам солидни доказателства. И знаеш ли какво, Джери? Виждам ги из целия ти апартамент.

— Но аз не съм направил нищо!

— Окей — каза Дебора и сви рамене. — Помогни ми тогава. Как всичко това се е озовало у вас?

— Уилкинс е — каза той някак изненадано, все едно го чува от някой друг.

— Уилкинс ли? — попита Дебора и ме погледна.

— Професорът от съседния кабинет? — попитах.

— Да, точно така — каза Халпърн, изведнъж набра пара и се наведе напред. — Уилкинс е — трябва да е бил той.

— Уилкинс — повтори Дебора. — Облякъл е твои дрехи, убил е момичетата и после е върнал дрехите в апартамента ти.

— Да, точно така.

— Защо ще го прави?

— И двамата кандидатстваме за щатно място — каза той. — Само един ще го получи.

Дебора го погледна, все едно й беше предложил да потанцува гола.

— Щатно място — каза накрая. В гласа й звучеше почуда.

— Точно така — каза отбранително той. — Това е най-важният момент във всяка академична кариера.

— Достатъчно важен да убиеш? — попитах.

Той просто гледаше втренчено някаква точка на масата. После каза:

— Уилкинс е.

Дебора го гледа цяла минута с изражението на любяща леля, която гледа любимия си племенник. Той вдигна очи към нея, примига, сведе поглед към масата, после погледна мен, после отново масата. Когато тишината се проточи, отново вдигна очи към Дебора.

— Добре, Джери — каза тя. — Ако това е най-доброто, на което си способен, май е време да се обадиш на адвоката си.

Той се опули, но явно беше неспособен да измисли какво да каже, така че Дебора стана и тръгна към вратата. Аз тръгнах след нея.

— Спипахме го — каза тя в коридора. — Това копеле е изпечено. Гейм, сет, точка.

И беше толкова истински слънчева, че не можах да се сдържа да не кажа:

— Ако е той.

Тя ми се усмихна сияйно.

— Разбира се, че е той, Декстър. За бога, не се коркай. Свърши страхотна работа и поне този път хванахме точния човек от раз.

— Да де — казах.

Тя килна глава на една страна и ме погледна изпитателно, все още ухилена абсолютно самодоволно.

— Какво ти става, Декс? Да не те е хванало шубето заради сватбата?

— Нищо не ми става — казах. — Животът на земята никога не е бил толкова пълно хармоничен и удовлетворителен. Аз просто… — И тук се поколебах, защото наистина не знаех какво „аз просто“. Просто изпитвах непоклатимото и ирационално чувство, че нещо не е наред.

— Знам, Декс — каза тя мило, с което само влоши нещата. — Изглежда прекалено лесно, нали? Но помисли за простотиите, през които минаваме ежедневно с всички останали случаи. Редно си е от време на време да имаме по някой лесен, нали?

— Не знам — казах. — Просто чувствам, че нещо куца.

— С неоспоримите доказателства, които имаме за тоя тип, на никой няма да му пука какво чувстваш, Декс — изсумтя тя. — Защо не живнеш и не се насладиш на добрата работа?

Сигурен бях, че това е отличен съвет, но не можех да го приема. Макар познатия шепот, който да ми подава репликите, да го нямаше, трябваше да кажа нещо.

— Не се държи сякаш лъже — казах доста вяло.

Дебора сви рамене.

— Той е куку. Не е мой проблем. Той е бил.

— Но ако е луд, защо ще избухва така неочаквано? Все пак е на трийсет и няколко — и това да е първият път, когато прави нещо? Не се връзва.

Тя даже ме потупа по рамото и отново се усмихна.

— Много умно, Декс. Защо не си вземеш компютъра и не му провериш досието? Бас ловя, че ще намерим нещо. — Погледна си часовника. — Може да го направиш веднага след пресконференцията, става ли? Хайде, не бива да закъсняваме.

И аз я последвах послушно. Питах се как става така, че винаги върша доброволно допълнителна работа.

Дебора беше получила безценния дар на пресконференцията, нещо, което капитан Матюс не даваше с лека ръка. Това беше първата й пресконференция като водещ детектив на по-значителен случай със своя собствена медийна истерия и тя явно беше тренирала как да изглежда и как да говори за вечерните новини. Изостави усмивката и всяка друга видима следа от емоция и говори с прости изречения на идеален полицейски език. Само човек, който я познаваше толкова добре като мен, би могъл да забележи огромното и нехарактерно щастие, бълбукащо зад дървената й маска.

Стоях в дъното и гледах как сестра ми прави няколко блестящо механични изявления в подкрепа на увереността си, че е арестувала заподозрян за отвратителните престъпления в университета и че в мига, когато разберяла дали е виновен, скъпите й другарчета от медиите щели да са сред първите, които ще научат. Беше очевидно горда и доволна и от моя страна си беше чиста злоба да намеквам, че нещо с вината на Халпърн не е съвсем наред, особено след като не знаех какво би могло да е то — и дали го има изобщо.

Тя почти със сигурност беше права — Халпърн беше виновен, а аз бях глупав и заядлив, изхвърлен от релсите на здравия разум от изчезналия си Странник. Тъкмо ехото на неговото отсъствие ме правеше неспокоен, а не някакво съмнение за заподозрения в случай, който и без това не значеше нищичко за мен. Почти със сигурност…

Ето че пак стигах до това „почти“. Досега бях живял живота си с абсолютни твърдения — нямах опит с „почти“ и беше обезпокоително и дълбоко смущаващо да не разполагам с уверения глас, който да ми казва кое какво е без колебание и съмнение. Започвах да разбирам колко съм безпомощен без Мрачния странник. Дори в професията ми вече нищо не беше просто.

Върнах се в кабинета си, седнах на стола, облегнах се назад и затворих очи. „Тук ли си?“ — попитах с надежда. Не беше. Само празно място, което започваше да наболява, след като вцепененото учудване започваше да отслабва. След като работата за разсейване беше приключила, нямаше какво да ме държи настрана от самовглъбено самосъжаление. Бях сам в мрачен злобен свят, пълен с ужасни неща като мен самия. Или поне като този, който бях преди.

Къде се беше дянал Странникът и защо? Ако нещо наистина го беше подплашило, какво можеше да е? Какво би могло да уплаши нещо, което живее за мрака, което се съживява наистина само когато проблеснат ножовете?

И това ме доведе до чисто нова крайно неканена мисъл: Ако това предполагаемо нещо беше подплашило Странника, беше ли го последвало в изгнанието? Или все още душеше по петите ми? Бях ли в опасност без начин да се защитя — без да мога да знам дали зад мен не се спотайва смъртна заплаха, преди лигата й да капне върху врата ми?

Чувал съм, че новите преживявания били нещо хубаво, но това си беше чисто мъчение. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах какво става с мен и толкова повече ме болеше.

Е, има си едно сигурно лекарство за нещастието и това е усилената работа над нещо напълно безсмислено. Обърнах се към компютъра и запретнах ръкави.

След няколко минути бях открехнал целия живот и история на доктор Джералд Халпърн. Разбира се, беше малко по-сложно от това да пусна името му в Гугъл. Съществуваше например проблемът със засекретените съдебни записи, чието отваряне ми отне почти цели пет минути. Но когато ги отворих, видях, че усилието си е струвало, и взех да си мисля: „Гледай ти…“ И защото в този момент бях трагично сам отвътре и нямаше кой да чуе замислената ми забележка, повторих на глас:

— Гледай ти…

Архивите за деца в приемни семейства бяха доста интересни — и не защото чувствах връзка с Халпърн заради собственото си сирашко минало. Бях се уредил повече от добре с дом и семейство при Хари, Дорис и Дебора, за разлика от Халпърн, който беше прехвърчал от един приемен дом в друг, докато накрая не кацнал в университета на Сиракуза.

Много по-интересен обаче беше файлът, който никой не би следвало да отваря без съдебно пълномощно, съдебно разпореждане и скрижали, получени направо от Господ Бог. И когато го прочетох за втори път, реакцията ми беше още по-проникновена:

— Гледай ти, ц-ц-ц — казах леко притеснен от начина, по който думите отскачаха от стените на празния ми малък офис. И тъй като проникновените откровения винаги са по-драматични пред публика, вдигнах телефона и се обадих на сестра си.

След няколко минути тя нахлу в офиса ми и седна на сгъваемия стол.

— Какво намери?

— Доктор Джералд Халпърн има минало — казах аз, като натъртих на курсива съвсем лекичко, за да не вземе да скочи през бюрото и да ме прегърне.

— Знаех си — каза Дебора. — Какво е направил?

— Въпросът не е какво е направил. По-важно е какво са му направили.

— Стига си се ебавал — каза тя. — Какво?

— Като начало, той явно е сирак.

— Стига, Декс, карай направо.

Вдигнах ръка, за да я успокоя, но това явно не свърши работа, защото тя започна да потропва по бюрото — с юмрук.

— Опитвам се да обрисувам изтънчен портрет, сестричке — казах.

— Рисувай по-бързо.

— Добре. Халпърн е влязъл в системата на приемните грижи в северната част на Ню Йорк, след като го намерили да живее в кашон под магистралата. Открили родителите му, които за нещастие били мъртви след скорошно и неприятно насилие. Изглежда, съвсем заслужено насилие.

— Какво значи това, мамка му?

— Родителите му го продавали на педофили.

— Господи! — Дебора явно беше шокирана, макар и леко. Дори за стандартите на Маями това идва малко множко.

— Халпърн не си спомня нищо от това. Подложен на стрес, губи съзнание, така пише. Това има смисъл. Загубата на съзнание вероятно е условен отговор на повтарящата се травма. Случва се.

— Уф, мамка му! — каза Дебора и аз вътрешно изръкоплясках на този толкова елегантен израз. — Значи забравя разни работи. Трябва да признаеш, че това пасва. Момичето се опитва да го натопи за изнасилване, а той вече е притеснен заради щатното място… така че се стресира и я убива, без да го знае.

— Има още едно-две неща — казах и признавам, че драматичността на момента ми хареса може би малко повече от необходимото. — Като начало смъртта на родителите му.

— Какво по-точно? — попита тя, съвсем явно без никакво удоволствие от театъра, който разигравах.

— Главите им били отрязани. А после къщата била подпалена.

— Еба си — каза Дебора.

— И аз така си помислих.

— Дявол да го вземе, Декс, това е велико! — възкликна тя. — Сгащихме го.

— Определено пасва на модела.

— Сто процента — каза тя. — Смяташ ли, че той е убил родителите си?

Вдигнах рамене.

— Не успели да докажат нищо. Ако бяха успели, е щял да бъде освидетелстван. Било е толкова жестоко, че никой не е можел да повярва, че го е извършило дете. Но са почти сигурни, че той е бил там и най-малкото е видял какво е станало.

Тя ме изгледа твърдо.

— И какво не е наред в това? Ти все още мислиш, че не е бил той, нали? Някое от твоите предчувствия ли се обажда?

Смъдеше много повече, отколкото би трябвало, и за миг затворих очи. Само тъмнина и пустота. Фамозните ми предчувствия, разбира се, се основаваха на нещата, които ми шепнеше Мрачният странник, но в негово отсъствие нямах на какво да разчитам.

— Напоследък нямам предчувствия — признах. — Просто нещо в този случай ме тормози. Просто…

Отворих очи, Дебора ме гледаше втренчено. Днес за първи път в изражението й имаше нещо освен бълбукащото щастие и за миг ми се стори, че ще ме попита какво значи това и дали съм добре. Нямах представа какво щях да й отговоря, ако го направеше, тъй като никога не говорех за Мрачния странник и мисълта да споделя нещо така интимно беше много объркваща.

— Не зная — казах отпаднало. — Просто нещо не ми се струва наред.

Дебора се усмихна нежно. Щеше да ми е много по-леко, ако беше изръмжала и ми беше казала да се разкарам, но тя се усмихна, протегна се през бюрото и ме погали по ръката.

— Декс — каза мило, — неоспоримите доказателства са предостатъчни. Профилът съвпада. Мотивът е добър. Ти признаваш, че не става дума за някое от твоите… предчувствия. — Наклони глава на една страна, все още усмихната, което ме направи още по-неспокоен. — Той е, братле. Каквото и да те тормози, не се стягай. Той е, хванахме го, това е. — Пусна ръката ми, преди някой от двама ни да избухне в сълзи. — Но малко се тревожа за тебе.

— Добре съм — казах, но дори на мен ми прозвуча фалшиво.

Дебора ме изгледа продължително и стана.

— Добре. Все пак, ако имаш нужда от мен, аз съм насреща. — Обърна се и излезе.

Някак си преплувах през сивата супа на остатъка от деня и се добрах до къщата на Рита, където супата се втвърди до желе от сетивна загуба. Не знаех какво сме яли за вечеря и кой какво е казал. Единственото, за което успявах да се накарам да се ослушвам, беше шумът от завръщащия се Странник, а този шум така и не дойде. Така че цяла вечер се носих на автопилот и накрая си легнах, все още напълно погълнат от Скучния празен Декстър.

С огромна изненада научих, че за човешките същества сънят не е автоматичен, дори не и за получовешките като това, в което се превръщах. Старият Декстър Мрачния ловец заспиваше с огромна лекота — просто си лягаше, затваряше очи и си казваше: „Раз-два-три, старт“. И готово.

Но новият модел Декстър нямаше тоя късмет.

Мятах се, въртях се, заповядвах на окаяното си аз незабавно да заспи без повече пипкане, но всичко беше напразно. Лежах с оцъклени очи и се питах защо.

И докато нощта напредваше, същото правеше и ужасната безрадостна интроспекция. Нима се бях заблуждавал цял живот? Ами ако не бяхме зашеметяващият кълцащ Декстър и неговият лукав другар Странникът? Ами ако всъщност бях само един Мрачен шофьор, когото са пуснали да живее в едно стайче в господарската къща в замяна на това, че вози господаря на определени обиколки? И ако услугите ми вече не бяха нужни, какво можех да бъда сега, когато шефът се беше изнесъл? Кой бях аз, ако вече не бях себе си?

Мисълта не беше весела и не ме развесели. Нито ми помогна да заспя. След като се бях мятал и въртял до изтощение, без да се изтощя, се съсредоточих върху търкалянето и обръщането с абсолютно същия резултат. Но накрая, към три и половина, явно уцелих точната комбинация безсмислени движения и най-сетне потънах в неспокоен сън.

Събуди ме миризма и съскане от пържене на бекон. Погледнах часовника — 8:32. Никога не бях спал до толкова късно. Но, разбира се, беше събота. Рита ме бе оставила в неспокойната ми дрямка. И сега щеше да възнагради завръщането ми в страната на будните с обилна закуска. Ура!

Закуската наистина успя да пооправи киселото ми настроение. Трудно е да поддържаш истински добро чувство на крайна депресия и пълна лична безполезност, когато си си натъпкал тумбака, така че спрях да се опитвам на средата на един отличен омлет.

Естествено, Коуди и Астор бяха будни от часове — събота сутрин беше тяхното неограничено време за телевизия и те обикновено го използваха, за да изгледат безброй идиотски анимационни филми. Дори не ме забелязаха, когато се изтътрих покрай тях до кухнята, и останаха залепени за образа на някакъв говорещ домакински уред, докато аз не довърших закуската си, не изпих една последна чаша кафе и не реших да дам на живота си още един ден да се оправи.

— По-добре ли си? — попита Рита, когато допих кафето.

— Омлетът беше много хубав — казах. — Благодаря.

Тя се усмихна и ме цунка по бузата, преди да метне чиниите в мивката и да почне да ги мие.

— Нали помниш, че обеща да заведеш Коуди и Астор някъде тази сутрин? — надвика шуртящата вода.

— Така ли?

— Декстър, знаеш, че тази сутрин ще имам проба за сватбената рокля. Казах ти преди няколко седмици и ти каза, че няма проблем да се грижиш за децата, докато аз съм у Сюзан за пробата, а после наистина трябва да ида при цветаря и да уредя някои неща, дори Винс предложи да ми помогне с това, каза, че имал някакъв приятел.

— А, не — казах, понеже се сетих за Мани Борк. — Никакви приятели на Винс.

— И аз така му казах: „Не, благодаря“. Надявам се, че съм постъпила добре?

— Да — казах. — Имаме само една къща, която да продадем, за да платим.

— Не искам да обиждам Винс и съм сигурна, че приятелят му е прекрасен, но ходя за цветя при Ханс открай време и той ще е съкрушен, ако ида при друг за сватбата си.

— Добре — казах. — Ще изведа децата.

Бях се надявал на възможност да посветя известно време на собственото си лично нещастие и да открия начин да се заема с проблема с изчезналия Мрачен странник. Ако не успеех, щеше да е хубаво просто да си почина малко, може би дори да наваксам част от безценния сън, който не ми беше достигнал предната нощ — все пак това си беше мое свещено право.

Но пък все пак беше събота. Много почитани религии и профсъюзи са известни с това, че препоръчват съботите да се отделят за почивка и личностно израстване; за прекарване далеч от забързаната бъркотия в заслужен отдих и отмора. Но Декстър вече беше почти задомен, което променяше всичко, както почвах да разбирам. И тъй като Рита се въртеше в подготовката за сватбата като някое торнадо, явно се налагаше да взема Коуди и Астор и да ги отведа от този пандемониум в убежището на някоя дейност, одобрена от обществото като подходяща за съвместни занимания на родители и деца.

След внимателно проучване на възможностите избрах Музея на науката и Планетариума на Маями. Там щеше да е пълно с други семейни групи, които щяха да поддържат маскировката ми — а и щях да започна да ги уча на тяхната маскировка. Щом се канеха да поемат по Тъмната пътека, трябваше веднага да започнат да разбират, че колкото по-ненормален е някой, толкова по-важно е да изглежда нормален.

А разходката в музея с Грижовния татко Декстър беше във висша степен нормална на вид и за тримата. Носеше и допълнителния печат на нещо, което официално е „добро за тях“, огромно предимство, независимо колко се измъчваха от тази мисъл.

Така че тримата се натоварихме на колата ми и поехме на север по Ю Ес 1, след като обещахме на развилнялата се Рита, че ще се върнем цели-целенички за вечеря. Минахме през Коконът Гроув и точно преди Рикенбакер Коузуей завихме към паркинга на въпросния музей. Влизането в хубавия музей обаче не мина леко. На паркинга Коуди слезе от колата и просто застана до нея. Астор го погледна за миг, обърна се към мен и попита:

— Защо трябва да ходим там?

— Образователно е — казах.

— Уф — каза тя, а Коуди кимна.

— Важно е да прекарваме повече време заедно — казах аз.

— В музей? — попита Астор. — Това е покъртително.

— Хубава думичка — казах. — Откъде си я научила?

— Няма да влизаме там — каза тя. — Искаме да правим нещо.

— Били ли сте в този музей?

— Не — каза тя, като успя да разтегли думичката на цели три изпълнени с презрение срички, както го могат само десетгодишните момиченца.

— Е, може да ви е интересно. Може даже да научите нещо.

— Не това искаме да научим — каза тя. — Не и в музей.

— Какво според вас искате да научите? — попитах и даже сам се впечатлих от това как говоря като търпелив възрастен.

Астор направи гримаса и каза:

— Знаеш. Нали каза, че ще ни покажеш разни неща.

— Откъде знаете, че не ви показвам?

Тя за миг ме погледна несигурно, после се обърна към Коуди. Каквото и да си казваха, нямаше нужда от думи. Когато след миг отново се обърна към мен, беше съвсем делова и абсолютно самоуверена. И само изсумтя:

— Да бе!

— Какво знаете за нещата, които ще ви покажа?

— Декстър, защо иначе ще искаме да ни показваш?

— Защото не знаете нищо, а аз знам.

— Ми да.

— Образованието ви започва в тази сграда — казах с най-сериозното си изражение. — Тръгвайте след мен и се учете. — Погледнах ги и видях как неувереността им нараства, а после се обърнах и тръгнах към музея. Може би просто бях раздразнителен от недоспиването и не бях сигурен, че ще тръгнат след мен, но трябваше да наложа основните правила веднага. Те трябваше да действат по моя начин, точно както аз бях проумял преди години, че трябва да слушам Хари и да действам по неговия начин.