Декстър в мрака

10.

Следващият ден премина без събития и не се доближихме до нищо за двете убийства в университета. И понеже животът е изкривена и гротескна работа, Дебора стовари вината за липсата ни на напредък върху мен. Все така беше убедена, че имам специални магически сили и съм ги използвал, за да надникна право в мрачното сърце на убийствата, и сега крия от нея жизненоважна информация по дребнави лични причини.

Много ласкателно, но напълно невярно. Единственото проникновение, което имах по случая, беше, че нещо в него беше изплашило Мрачния странник и че не искам това да се повтаря. Реших да стоя настрана от случая и след като в него нямаше почти никаква работа с кръв, това би следвало да е лесно в някоя логична и добре подредена вселена.

Но уви, ние не живеем на такова място. Вселената ни се управлява от случаен каприз, населена е от хора, които се присмиват на логиката. В момента техен водач беше сестра ми. Късно на следващата сутрин тя ме сгащи в малкия ми офис и ме завлече на обяд с гаджето си Кайл Чътски. Нямах възражение срещу Чътски, като се изключи вечното му държане, че знае истина от последна инстанция. Освен това той беше също толкова приятен и дружелюбен, колкото всеки хладнокръвен убиец, и би било лицемерие от моя страна да имам възражение срещу него на тази основа. Но тъй като Кайл, изглежда, правеше сестра ми щастлива, не възразявах срещу него и на никаква друга основа.

Така че отидохме на обяд, понеже на първо място тя ми беше сестра, а на второ, мощната машина на тялото ми се нуждае от почти постоянен приток на гориво.

Горивото, за което най-често копнее, е сандвич medianoche, обикновено с гарнитура от пържени platanos и млечен шейк от mamey. Не знам защо тази проста обилна храна свири толкова трансцендентен акорд по струните на съществото ми, но няма друга като нея. Добре приготвена, тя ме довежда толкова близо до екстаза, колкото е възможно. И никой не я приготвя толкова добре, колкото в Кафе Релампаго, ресторантче с витрина недалеч от полицейското управление, където семейство Морган хапваха от незапомнени времена. Беше толкова вкусно, че дори вечно киселата Дебора не можеше да го развали.

— По дяволите! — каза тя с пълна със сандвич уста. Определено не беше нов израз от нейна страна, но тя го каза така ожесточено, че ме опръска с трохи. Отпих от отличното си batido de mamey и зачаках да разшири разсъждението си, но вместо това тя просто повтори:

— По дяволите!

— Отново прикриваш чувствата си — казах аз. — Но понеже съм ти брат, виждам, че нещо те тормози.

Чътски изпръхтя; тъкмо режеше кубинския си стек.

— А стига бе! — Канеше се да добави нещо, но вилицата, стисната в протезата на лявата му ръка, се плъзна встрани. — По дяволите! — каза той и осъзнах, че двамата имат много повече общи неща, отколкото си мислех. Дебора се наведе към него и му помогна да изправи вилицата. — Благодаря — каза той и налапа голяма хапка от добре начуканото месо.

— Видя ли? — казах ведро. — Трябва ти само нещо, което да те отвлече от мислите за собствените ти проблеми.

Седяхме на маса, на която сигурно бяхме яли сто пъти. Но Дебора рядко се вълнуваше от сантименталности. Прасна очукания плот на масата толкова силно, че захарницата подскочи.

— Искам да разбера кой е говорил с тоя задник Рик Сангре! — Сангре беше местният телевизионен репортер, който смяташе, че колкото по-кървава е една история, толкова по-жизненоважно е хората да имат свободни медии, които да ги снабдяват с колкото се може повече отвратителни подробности. От тона на Дебора се подразбираше, че тя явно е убедена, че Рик е новият ми най-добър приятел.

— Е, не съм аз — казах. — И не смятам, че е бил Доукс.

— Ох! — каза Чътски.

— И — каза тя — искам да намеря тия шибани глави!

— И те не са у мен — казах. — Пита ли в бюро загубени вещи?

— Знаеш нещо, Декстър — каза тя. — Хайде де, защо го криеш от мен?

Чътски вдигна очи и преглътна.

— Защо той ще знае нещо, което ти не знаеш? — попита. — Много кървави пръски ли имаше?

— Никакви — казах. — Труповете бяха препечени, спретнати и сухи.

Чътски кимна и успя да загребе малко ориз и боб с вилицата.

— Ти си ненормално копеле.

— По-лош е — каза Дебора. — Той крие нещо.

— О — каза Чътски с пълна уста. — Пак ли любителското съставяне на профили? — Това беше дребна измислица — бяхме му казали, че хобито ми всъщност е аналитично, а не практическо.

— Да — каза Дебора. — И не иска да ми каже какво е разбрал.

— Може да ти е трудно да повярваш, сестричке, но нищо не знам за това. Просто… — Свих рамене, но тя вече се бе хванала за думата.

— Какво! Хайде де, моля ти се!

Отново се поколебах. Нямаше как да й кажа, че Мрачният странник беше реагирал на тези убийства по съвсем нов и напълно неподозиран начин.

— Просто имам някакво предчувствие — казах. — Нещо не е съвсем наред с този случай.

Тя изсумтя.

— Два изгорени обезглавени трупа и той казва, че нещо не било съвсем наред. Ти нали уж беше умен?

Отхапах от сандвича, докато Дебора пилееше безценното си време за мръщене.

— Идентифицирахте ли телата?

— Стига бе, Декстър. Няма глави, така че нямаме зъболекарски картони. Телата са изгорени, така че няма отпечатъци. Мамка му, дори не знаем какви са им били косите. Какво искаш от мене?

— Може би мога да помогна — каза Чътски. Боцна си парче пържен maduras и го лапна. — Имам няколко източника, на които да звънна.

— Не ми трябва помощта ти — каза тя и той вдигна рамене и каза:

— Приемаш обаче помощта на Декстър.

— Това е друго.

— Как така е друго? — попита той и въпросът ми се стори уместен.

— Защото той ми помага — каза тя. — А ти искаш да разрешиш случай вместо мен.

Впериха погледи един в друг и известно време не казаха нищо. Бях ги виждал да го правят и преди и това зловещо ми напомняше за невербалните разговори между Коуди и Астор. Хубаво беше, че ги виждам така сплотени като двойка, макар че това ми напомняше, че си имам своя сватба, за която да се тревожа, допълнена с явно ненормален уредник на храната от висока класа. За щастие точно преди да заскърцам със зъби, Дебс наруши зловещото мълчание:

— Не искам да съм от жените, които имат нужда от помощ.

— Но аз мога да ти набавя информация, каквато не можеш да получиш — каза той и сложи здравата си ръка на рамото й.

— Каква например? — попитах го. Ще си призная, че известно време любопитствах какъв е Чътски или какъв е бил преди неочакваните ампутации. Знаех, че е работил за някаква правителствена агенция, която наричаше ДПА, но все още не знаех какво означава това съкращение.

Той услужливо се обърна към мен.

— Имам приятели и източници на много места. Нещо подобно може да е оставило диря и другаде, а аз мога да поразпитам и да разбера.

— Да се обадиш на приятелчетата си в ДПА ли?

Той се усмихна.

— Нещо такова.

— За бога, Декстър — каза Дебора. — ДПА значи Друга правителствена агенция. Няма такава агенция, това е професионална шега.

— Радвам се, че вече минавам за професионалист — казах. — И ти все още имаш достъп до файловете им?

Той вдигна рамене.

— Технически съм в отпуск по болест.

— Отпуск от какво? — попитах.

Той ме дари с механична усмивка.

— Не ти трябва да знаеш. Въпросът е, че още не са решили дали ставам за нещо. — Погледна вилицата, стисната в металните му пръсти, и завъртя ръка, за да види как се мести. — Мамка му!

И понеже усетих, че настъпва поредният неловък момент, направих каквото можах, за да върна нещата на дружеска основа.

— Не намерихте ли нещо в пещта? — попитах. — Някакви бижута или нещо подобно?

— Какви ги плещиш? — попита Дебора.

— Пещта — казах. — Където са изгорили телата.

— Ти слушаш ли ме изобщо? Не знаем къде са били изгорени телата.

— О — казах. — Мислех си, че са го направили в студентското градче в студиото по керамика.

По внезапно застиналото й изражение разбрах, че или има тежък пристъп на лошо храносмилане, или не знае за студиото по керамика.

— Само на половин миля е от езерото, където намериха телата — казах. — Нали се сещаш, пещта? Където пекат грънците?

Дебора ме гледа втренчено още миг, след което скочи от масата. Реших, че това е чудесно изобретателен и драматичен начин да приключиш разговора, и известно време можех само да мигам след нея.

— Май не знаеше за тая пещ — каза Чътски.

— Май да — казах. — Ще отидем ли с нея?

Той вдигна рамене и набучи последната хапка пържола.

— Ще хапна малко плодова пита и после cafecita. После ще хвана такси, след като не ми е позволено да помагам. — Гребна си ориз и боб и ми кимна. — Ти върви, освен ако не искаш да се връщаш пеша на работа.

Всъщност нямах желание да се връщам пеша на работа. От друга страна, все още имах половин млечен шейк и не исках да го оставям. Станах и тръгнах след сестра си, но смекчих удара, като по пътя към вратата грабнах недоядения й сандвич.

След малко влязохме с колата през предния вход на университетското градче. Половината път Дебора прекара в разговори по телефона и уреждане полицаи да ни чакат при пещите, а другата половина скърца със зъби и мърмори.

Завихме наляво след входа и продължихме по криволичещата алея към грънчарския регион. Първата година бях ходил на курс по керамика там в усилието си да разширя хоризонтите си и бях открил, че съм добър в изработването на съвсем обикновени съдове, но не съм ужасно способен в създаването на оригинални произведения на изкуството, поне не керамични. В моите области се лаская да мисля, че съм изобретателен, както наскоро бях демонстрирал със Зандър.

Анхел беше там и внимателно и търпеливо оглеждаше първата пещ за следи от каквото и да било. Дебора отиде до него и клекна, оставяйки ме насаме с последните три хапки от сандвича й. Отхапах първата. Край жълтата лента започваше да се събира тълпа. Може би се надяваха да видят нещо прекалено ужасно, за да го гледа човек — не ми е ясно защо се събират така, но винаги го правят.

Дебора клечеше до Анхел, който беше заврял глава в първата пещ. Май щяхме доста да повисим тук.

Тъкмо бях налапал последната хапка от сандвича, когато усетих, че някой ме наблюдава. Разбира се, че ме гледаха, всички от работната страна на жълтата лента ги гледат. Но освен това някой ме наблюдаваше — Мрачният странник се оплака, че съм набелязан от нещо с нездрав интерес към моята специална прелестна особа, и това чувство не ми се понрави. Когато преглътнах сандвича и се обърнах да погледна, шепотът вътре в мен изсъска нещо, което прозвуча като объркване… и млъкна.

И аз отново почувствах вълната изпълнено с паника гадене и яркожълтото острие на слепотата и се олюлях за миг, всичките ми сетива крещяха, че съм в опасност, но способността ми да направя нещо по въпроса бе напълно изчезнала. Това продължи само секунда. Проправих си със сила път обратно на повърхността и се вгледах по-внимателно наоколо — нищо не се беше променило. Няколко души стояха и зяпаха, слънцето грееше ярко, лекият ветрец рошеше дърветата. Поредният идеален ден в Маями. Но някъде в рая змията бе надигнала глава. Затворих очи и се ослушах с надеждата да получа намек за естеството на заплахата, но не чух нищо, освен ехото от ноктести лапи, които драсват надалеч.

Отворих очи и пак се огледах. Тълпа от петнайсетина души, които се преструваха, че не са заинтригувани от възможността да видят кървища, но никой сред тях не изпъкваше. Никой не дебнеше и не ме зяпаше злобно, и не се опитваше да скрие базука под ризата си. Нормално бих очаквал моят Странник да види мрачна сянка около очевидния хищник, но сега нямах такава помощ. Доколкото виждах, в тълпата не се възправяше нищо злокобно. Тогава какво беше задействало противопожарната аларма на Странника? Знаех толкова малко за него — просто си беше в мен, присъствие, изпълнено със злобен смях и остри забележки. Никога досега не беше показвал объркване, докато не видя двата трупа до езерото. А сега повтаряше смътната си несигурност само на половин миля от първото място.

Нещо във водата ли беше? Или имаше някаква връзка между изгорените тела и пещите тук?

Отидох при Дебора и Анхел. Май не бяха открили нищо особено обезпокоително и откъм пещите към мястото, където се спотайваше Мрачният странник, не долитаха никакви тръпки на паника.

Щом това второ отстъпление не беше предизвикано от нещо пред мен, какво го беше предизвикало? Ами ако беше някаква странна вътрешна ерозия? Може би новият ми статут в предстоящия живот на съпруг и втори баща поразяваше Странника? Да не би да ставах прекалено добър за подходящ гостоприемник? Тази съдба щеше да е по-лоша и от смъртта.

Осъзнах, че стоя до жълтата полицейска лента и пред мен се сурва голяма фигура.

— Ъъъ? — каза фигурата. Беше едър мускулест млад екземпляр с въздълга провиснала коса и вид на човек, който вярва в дишането през устата.

— С какво мога да ви помогна, гражданино? — попитах.

— Вие, ъъъ, такова, ченге ли сте?

— Нещо такова — казах.

Той кимна и се замисли за миг, огледа се наоколо и погледна и зад себе си, все едно търсеше нещо за хапване. На врата му имаше една от популярните напоследък грозни татуировки, някакъв източен йероглиф. Вероятно значеше „тъпак“. Почеса се по татуировката, сякаш беше чул, че мисля за нея, после се обърна към мен и изтърси:

— Чудех се за Джесика.

— Разбира се — казах. — Кой не би се чудил.

— Знаят ли дали е тя? — каза той. — Аз съм й нещо като гадже.

Младият господин успя да привлече професионалното ми внимание.

— Джесика изчезнала ли е? — попитах.

Той кимна.

— Ами… ние тренираме заедно. Всяка сутрин, нали се сещате. По пистата, после малко коремни преси. Ама вчера не дойде. И тази сутрин също. Та почнах да си мисля… ъъъ… — Той се намръщи, явно от усилието да мисли, и думите му заглъхнаха.

— Как се казвате?

— Кърт. Кърт Уагнър. А вие?

— Декстър. Почакай тук, Кърт. — Забързах към Дебора, преди усилието да се опита да мисли отново да се окаже прекалено много за момчето.

— Дебора — казах, — май имаме малък напредък.

— Не са проклетите ти печки за грънци — изръмжа тя. — Прекалено са малки за труп.

— Разбрах — казах. — Но ей онзи младеж си е изгубил приятелката.

Тя вирна глава и се изправи почти като ловджийска хрътка. Втренчи се в „нещо като гаджето на Джесика“, а той отвърна на погледа й и запристъпва от крак на крак.

— Време беше, мама му стара — каза тя и тръгна към него.

Погледнах Анхел. Той сви рамене и стана. За миг сякаш се канеше да каже нещо. Но после поклати глава, изтупа ръце, тръгна след Дебора, за да чуе какво ще каже Кърт, и ме остави сам-самин с мрачните ми мисли.

Само наблюдаваше — понякога беше достатъчно. Разбира се, съществуваше сигурното знание, че наблюдението неизбежно ще доведе до извиращата топлина и славния поток кръв, до завладяващия пулс на емоциите, туптящи от жертвите, до надигащата се музика на подредената лудост, докато жертвоприношението полита към прекрасната смърт… Всичко това щеше да дойде. Засега на Гледащия му беше достатъчно да наблюдава и да се потапя във възхитителното чувство на анонимна върховна сила. Усещаше безпокойството на другия. Безпокойството щеше да нарасне, да се издигне с музиката в страх, после в паника и накрая в пълен ужас. Всичко това щеше да стане с времето си.

Гледащия видя как другият разглежда тълпата, как търси поне нещо за източника на разцъфващото чувство на опасност, което гъделичкаше сетивата му. Естествено, нямаше да намери нищо. Не още. Не и докато той не определеше, че моментът е дошъл. Не и докато не беше вкарал другия в тъпа безумна паника. Чак тогава щеше да спре да наблюдава и да пристъпи към последните действия.

А дотогава — време беше другият да чуе музиката на страха.