Демон, юда и магьосник

V главаВойната

Алобоготур, върховният жрец и първият между избраните, затвори канала на душата си и отвори очи. Погледът му придоби смисления си израз. Изправи се бавно и излезе от стаята. Тръгна към трите големи тераси на манастира, които бяха разположени точно над главния портал в северната кула, където се намираха и спалните помещения на учениците. Очакваше да намери там Азвигортула, приятел, жрец и един от двадесет и двамата избрани да пазят тайната на Живото Дърво. Азвигортула наистина бе там. Грижеше се за красивите цветове на един от многото храсти, посадени в огромните каменни саксии по перваза на средната тераса. Азвигортула бе най-възрастният от избраните, но бе жилав и жизнен старец. Обичаше природата и странеше от хората. Алобоготур бе единственият, с когото поддържаше по-близки отношения.

Азвигортула сърдечно поздрави Алобоготур и остави настрана ножа, с който подкастряше храста. Изтупа една в друга ръцете си и приседна на една пейка с изглед към високите върхове на Карпонили. Вятърът приятно подухваше и рошеше посребрената му коса.

— Батбал се свърза с мен. В онази кръчма наистина е имало сбирка на боломитите, както е съобщил селянинът. Присъствал е и Салистар — каза Алобоготур, докато сядаше до приятеля си.

— Пратих там десетима сангаси. Запалили са бараката. Не се знае дали има убити, но Салистар със сигурност се е измъкнал. Жигосал е един от конете на сангасите със знака си, без да го видят — Алобоготур въздъхна след последното изречение и се смълча.

— Гостед беше способен ученик. С голяма мощ и силен дух, — поклати глава Азвигортула — затова сега създава и големи проблеми.

— Само за едно се радвам, — кимна в съгласие Алобоготур — че не го допуснахме до тук. Малко му оставаше, да ни заблуди напълно.

— Не се тревожи, силите му ще свършат някой ден. Той има нужда от нас, за да ги поддържа.

Азвигортула се наведе и взе от земята продълговат съд. Отпуши го и го подаде на Алобоготур.

— Пресен е. Вчера сутринта го свалих от кулата.

Алобоготур надигна глинения съд и отпи. След като се напи, избърса с ръка устата си и върна съда на Азвигортула.

— Дотогава могат да изминат години — смръщи се Алобоготур.

— Гостед е неразумен. Хаби силите си ненужно, като ни праща послания по задниците на конете и невидим се промъква сред сангасите — присви очи с презрение Азвигортула.

— И все пак се тревожа, Азвигортула — жрецът се изправи. — Примамва хората да му служат. Срещал се е и с Бакуриан. Все още си въобразява, че Зелената книга е скрита тук в манастира.

Азвигортула махна с ръка, сякаш да отпъди досадна муха.

— Тези хора, с които се огражда, не притежават дух, от който да черпи сила. Те само ще попилеят тази, която притежава. Каквото и да прави, няма да успее да се домогне до южната кула, където си мисли, че крием Книгата. Нито Дървото ще попадне в ръцете му. Не го мисли повече, отколкото заслужава, Алобоготур. Този неблагодарник ще загуби силите си и ще бъде забравен.

— Може би си прав — замислено му отвърна Алобоготур и закрачи напред-назад около пейката, на която седеше Азвигортула. — Но се е вкопчил здраво в идеята да намери волобарската книга. А пък аз отдавна се питам дали тя не е легенда, стара като този свят?

Азвигортула кимна с глава:

— И да е имало такава книга, навярно вече е станала на пепел. Стига ни, че имаме Живото Дърво, Алобоготур. Забрави за Салистар, той сам се обрече на забвение след като ни предаде.

Азвигортула реши да смени темата:

— Питам се — понижи леко глас — дали вече е тръгнала на път?

— Може би още не е, но скоро ще тръгне.

— Вече съм стар човек, Алобоготур. Не вярвах, че ще доживея затварянето на цикъла. Притеснявам се, че войната, която готви Уголия, ще й попречи да стигне до тук. Алобоготур го изслуша с внимание и каза:

— Рано е още. Не се знае ще има ли наистина война. Този вчерашен сополанко Бакуриан може би просто вдига шум, за да изпроси нещо от Издулор. А ние познаваме кан-императора. Малко са нещата, които би отказал, за да запази мира.

Азвигортула въздъхна:

— И все пак…

— Ако се стигне до война, ще изпратим сангасите — успокои го Алобоготур. — Те ще й помогнат да намери пътя.

Азвигортула понечи да каже нещо, но в този момент се чу глъчка откъм столовата, където учениците ядяха. Няколко малчугани нахлуха тичешком на терасата. Явно бяха приключили с обяда и ги бяха освободили за половин час, преди да започнат учебните им занятия в западната кула.

Двамата жреци се разбраха с поглед. Разговорът им бе приключил. Алобоготур се насочи към стаята си, а Азвигортула се зае отново с храстите си.

Сивите от първото стадо на Асура през месец Шехлем се завърнаха в земите на майката. Гласът й отекваше в главите им. Скоро щяха да пристигнат. Спуснаха се ниско над земята и забавиха скорост. Достигнаха голямото дърво и се скупчиха върху коренищата му. Една след друга започнаха да влизат в хралупата и потъваха в земните недра. Запълзяха по изкопаните в земята коридори, а гласът на Асура ставаше все по-силен и призоваващ. Изведнъж нещо черно и бързо се появи, сграбчи първата сива, тя нададе ужасяващ писък и изчезна. Останалите спряха. В дивите им очи изригна ужас, а телата им заблестяха ярко и силно. Гласът на майката заглъхна и те инстинктивно се извръщаха назад, в порив да избягат от непознатото. Но още преди да се отправят по обратния път, отново чуха зова й и като хипнотизирани продължиха да го следват навътре и надолу. Накрая остана само една сива. Останалите ги отнесе непознатото. Гласът на Асура я водеше и тя не усещаше страх. Продължаваше да следва призива й.

Деница се събуди с главоболие и с усещането, че е сънувала. Спомените от отминалата нощ я връхлетяха един след друг, но й се струваха толкова нереални, сякаш бе гледала всичко отстрани, без всъщност да взема истинско участие в събитията. Провикна се вяло и придружителката влезе.

— Донеси ми квесел. И никой да не ме безпокои — нареди тя и с досада си помисли, че този път главоболието й не е измислено.

Отпусна се назад и затвори очи, докато изчака така нужния й квесел. След известно време, когато почувства действието на животворната течност, Деница се изправи и отвори широко прозореца. Свежият въздух нахлу в стаята. Деница пое дълбоко дъх и се облегна на перваза. Загледа се в синьото небе и в птичките, които прехвърчаха весело насреща й.

Тя прехвърли случилото се предишния ден в мислите си. В душата й се промъкна вина за това, което бе извършила. Бе помогнала на един боломит да се измъкне от двореца под носа на сангасите и на всичко отгоре час по-късно присъства на боломитска сбирка. Стори й се ненужно да обмисля предложението на Кюригин за повторна среща. Още вчера бе наясно, че за нея няма място сред тези хора. Не можеше да разбере какво въобще си е въобразявала снощи, за да се озове в тази ситуация. Деница твърдо реши, че каквото и да се случи от тук нататък, за нищо на света няма да се забърка отново с боломитите и с отлъчения от избраните Салистар. Слуховете за него тръгнаха преди години. Беше известен с това, че е обучаван за избран, но е отхвърлен още преди да го посветят. Никой не знаеше причината за решението на жреците. След отказа им да го изберат за един от предназначените за Карпонили и да го посветят, Салистар изчезна през една топла нощ, за да се появява само в приказките, които се носеха за него от време на време и от уста на уста.

Тя се върна обратно в стаята и седна на леглото. Замисли се за Янкул, какво ли прави в момента, дали и той би извършил заради нея същите глупости, които извърши тя?

— Едва ли — отговори си сама с горчивина и се облегна назад.

Изведнъж предметите в стаята се размазаха пред погледа й. Тялото й отново изтръпна и се схвана, както при срещата й с погледа на сивата. Все едно че попадна под нечия чужда власт и само частичка от съзнанието й си остана нейна и непокътната. Всичко наоколо се изпълни с мъгла и тя се издигна сред нея, без да вижда нито мебелите, нито стените, а само мъглата. И тогава отново чу онзи глас. Съскащ и зловещ, той сякаш нахлу от всички ъгли на стаята, блъсна се в стените и задраска в съзнанието й. В гърдите й се надигна неописуем ужас. Тя напрегна всичките си сили, да се освободи от това състояние, но Неведомото бе по-силно от нея, издигаше я нагоре и в главата й все по-отчетливо звучаха съскащи и драскащи звуци.

Без да осъзнае как точно, Деница отново се намери върху леглото си, мъглата бе изчезнала и тишина изпълваше стаята. Тя хвана и стисна силно главата си с ръце. Усещаше страх — силен, ужасяващ, панически страх. Вече не се интересуваше нито от боломитите, нито от войната с Уголия, нито от Вихтун и Янкул. Вледеняващ ужас изпълваше съзнанието й. Стана бързо от леглото и започна да се облича. Само един човек можеше да й помогне — жрецът на Исиней, Батбал. Ако имаше човек, който да е наясно с тези странности, то това можеше да е единствено учителят.

Деница повика придружителката си и двете се запътиха към жилището на Батбал.

Жрецът веднага я прие. Деница развълнувано му разказа за сивата и за състоянието, в което изпадна след срещата на погледите им.

— Кажете ми, учителю Батбал, какво става с мен? — завърши тя разказа си и напрегнато зачака отговора му.

От вълнение Деница не забеляза, че случката със сивата предизвика у жреца небивал интерес. Между очите му се появи тревожна гънка, а в спокойните му и ведри очи се появи странен блясък.

Батбал не отговори веднага на въпроса й. Личеше си, че сериозно обмисля думите на Деница. Когато заговори, гласът му бе тих и равен:

— Мисля, че това, което ви се е случило, заслужава внимание. Но нямам никакви догадки, принцесо. И за да съм по-изчерпателен в отговора си, искам да ме оставите да събера повече информация. Върнете се отново привечер. Ще ви очаквам.

Деница видимо се разочарова, но тъй като нямаше друг избор, се поклони с благодарност на жреца и си тръгна, за да се върне отново по-късно.

Останал сам, Батбал, без да губи време, започна да изпълнява ритуала на свързване с Алобоготур. Каналите на техните души се отвориха, свързаха се и тревожни мисли полетяха шеметно по тях.

Ермиар се отправи обратно към покоите си, разочарован, че не намери Деница. Беше събрал смелост да поговори с нея за Янкул. Но тъкмо когато я потърси, се оказа, че е излязла с придружителката си. Докато вървеше замислен по коридора на двореца, го настигна мъж в тъмни дрехи. Ермиар го познаваше. Това бе личният кан-придружител на баща му Иртхитюин.

— Господарю — обърна се към него придружителят и сведе поглед надолу, — кан-предводителят ме изпраща със съобщение за вас.

Той подаде на Ермиар парче хартия, на която небрежно беше написано:

— Води ме — обърна се Ермиар към мъжа, който го чакаше на почетно разстояние.

Докато следваше придружителя, през главата на Ермиар преминаха някои предположения за причината, поради която кан-предводителят искаше да го види. От всички тях най-много го притесни вероятността Иртхитюин да е разбрал нещо за Деница и Янкул, и то най-вече заради майка му Андала, която така се притесняваше за сестра му. Ако зависеше от Ермиар, той с охота би поверил този проблем на кан-предводителя.

Баща му го очакваше в кабинета си. Кан-предводител Иртхитюин имаше среден ръст, здраво тяло и остър поглед. Косите му, посивели от годините, бяха пристегнати на опашка.

— Искал си да ме видиш, татко.

Ермиар застана прав срещу баща си.

— Седни, Ермиар. Искам да разговарям с теб.

Ермиар се настани на стола и зачака думите на баща си, като се стараеше да прикрие притеснението си. Иртхитюин се прокашля леко и затвори книгата, която четеше.

— Всеки момент очаквам война с Уголия, Ермиар, и ти знаеш, че аз ще предвождам онгаладските войски.

Ермиар бе забравил за войната, за която толкова се говореше напоследък.

— Новини от Истрос ли си получил, татко?

Иртхитюин кимна.

— Бакуриан е близо до Артебос. Всеки момент очаквам заповеди от Издулор.

Ермиар не се уплаши от новината. Дори напротив. Толкова години се бе учил да воюва, че сега го засърбяха ръцете да изпита способностите си на бойното поле.

— Като се налага, ще се бием — твърдо отговори Ермиар. — Щом Бакуриан е…

Иртхитюин бързо го прекъсна:

— Иска ми се като мой наследник да си възможно най-добре подготвен за кан-предводител, ако с мен нещо се случи, Ермиар. Заповядвам ти след три дена да заминеш за Карпонили в манастира при Алобоготур.

Тази заповед стъписа Ермиар и той побърза да възрази:

— Не може да ме лишиш от правото да се бия за страната си. Нима трябва да се крия в манастира, когато Биляра ще има нужда от всеки свой воин? Защо след като завърших школата, отново ме връщаш там? Не мога да повярвам.

— Явно трябва да се върнеш, щом не са те научили да се подчиняваш на предводителя — ядно му отговори Иртхитюин и продължи, като повиши тон:

— Ще изпълниш заповедта ми. Повече не искам да слушам нищо за това. Алобоготур ще те напътства.

Ермиар не можа да сдържи недоволството си:

— Защо трябва да отида чак в Карпонили, татко? Да избягам като някой страхливец.

— Ермиар, караш ме да мисля, че искаш да се биеш за Биляра, само за да не те помислят за страхливец. Понякога да бъдеш силен, значи да следваш дълга си, дори когато другите няма да го одобрят. Казах вече, заминаваш.

Настана мълчание. Ермиар стисна устни и сви дланите си в юмруци. Лицето му поруменя от усилието да се удържи и да приключи спора с баща си.

Иртхитюин, от своя страна, го гледаше гневно и строго, но постепенно се успокои и с тих глас продължи:

— Ермиар, нима мислиш, че ако има война, тя няма да стигне до Карпонили? Повярвай ми, по-тежко ми е да те изпратя там, отколкото да си тук, където мога да те предпазя.

Ермиар не бе погледнал на нещата от тази им страна. Струваше му се, че Иртхитюин го изпраща в планината, за да го отдалечи от битките. Но явно имаше нещо, което го караше да мисли, че и манастирът няма да бъде пощаден от предстоящата война.

— Нима допускаш, че Бакуриан може да стигне до манастира? — не се стърпя да не попита Ермиар.

— Не знам докъде ще стигне, сине — отговори му кан-предводителят. — Това, в което съм сигурен обаче е, че главните цели на Бакуриан ще бъдат столицата Истрос и манастирът на Живото Дърво. Всеки, тръгнал на война с Биляра, би се целил в тези две места.

Ермиар поклати глава.

— Това е безспорно, но Уголия не може да ни победи. Твърде слаби са.

— Надявам се да си прав. Но ако не си и ако Бакуриан стигне до манастира, ще се озовеш на едно от най-опасните места, Ермиар. Предполагам, че това те задоволява.

В тона на Иртхитюин се долови насмешка, но Ермиар не я забеляза. Напротив, вече не му се струваше толкова лошо да замине за планините Карпонили.

Постепенно двамата заговориха за здравето на Андала, за отминалата сватба и други всекидневни неща. Когато разговорът се изчерпи, Иртхитюин не се поколеба да даде недвусмислен знак на Ермиар, че е време да си върви. Но преди синът му да напусне кабинета, Иртхитюин отново напомни за главната тема на разговора им:

— Избери си десетима от войниците на „сивия вълк“, които да те придружат до Карпонили. След три дена заминавате.

Когато се раздели с баща си, Ермиар тръгна към покоите на Деница и Вихтун. Оставаха му само три дни, да се опита да вразуми сестра си.

Бакуриан, младият предводител на Уголия, се изкачи на близкия хълм. Бе сравнително нисък на ръст, слаб и леко прегърбен. Лицето му се открояваше като красиво и волево. Очите му, черни и дълбоки, сякаш горяха върху бледата кожа. Докъдето стигаше погледът му, се простираше лагерът на огромната уголска войска. Почти всички шатри вече бяха издигнати. Войниците се събираха на групи, палеха огньове и с оживени разговори около тях изчакваха времето, когато набучените на дълги шишове пилета щяха да са готови за ядене. До ушите му достигаше шумът от гласовете, смеховете им и дрънченето на мечовете. Кълбетата бледнееха, преди нощта да покрие земята и да открои ярката им светлина. Слънцето в ярки червени пламъци бавно залязваше на хоризонта. Бакуриан обърна коня и се загледа в обратната посока. Още три дена и щяха да достигнат границата на Биляра. Мечтата му бе на път да се осъществи. Този път Уголия няма да се провали. Бакуриан се погрижи да си създаде много съюзници сред съседите на Биляра. Дори и северните племена бяха готови да нападнат от север, а на юг разчиташе на таболците. Откакто завърши школата в Карпонили и наследи баща си, Бакуриан, първи кан-предводител на Уголия, не спря да крои планове за тази война. Дълго време изчакваше удобен момент за нападение и сключваше тайни договори със съседните страни. Векове наред държавата му живееше под влиянието на съседна Биляра, чието положение на първа сила й даваше неограничени правомощия да се намесва във всички сфери на живот в Уголия — военната, гражданските дела, правораздаването, вярата и търговията. Дори титлата на Бакуриан бе първи кан-предводител, а не император, за да е ясно, че никой не стои наравно с кан-императора на Биляра, Издулор.

От школата Бакуриан добре помнеше надменното отношение на билярските младежи към всички останали чужденци ученици. Тогава у Бакуриан се зароди презрението към баща му и предшестващите го владетели. Нима Уголия не бе способна да извоюва независимостта си и да създаде своя школа, та трябваше да се обучават в билярската?! Години наред тази мисъл го тормозеше и не му даваше спокойствие. Заспиваше и се будеше с желанието Уголия да стане независима и също толкова горда и силна страна като Биляра. Така нямаше да се срамува и навежда глава пред всеки биляр, колкото и жалък да е, само защото е роден отвъд западната граница на Уголия. С времето, откакто се възкачи на престола, желанието му за независимост прерасна в желание за превъзходство над Биляра. Постоянната намеса на Издулор в политиката му го изпълваше със скрит гняв и ожесточение. Нима страната му нямаше своите аристократи, учени, богати търговци и велики воини, за да търпи чуждите?! Той, Бакуриан, щеше да създаде уголска школа и Уголия — по-велика от Биляра, но първо щеше да смаже силата на Биляра и статута й на първа сила, заедно с жреците, манастирите и школата им — проводниците на билярското влияние в Уголия.

Бакуриан разчиташе на изненадата. Политиката му на пренебрежение спрямо жреците и вярата им ясно говореше за отношението му. От много време насам и връзките му с Издулор бяха обтегнати, но въпреки това двете държави живееха в мир от векове. Едва ли Издулор би помислил, че точно в последната година от края на могъща епоха ще води война, и то със съседна Уголия. Колкото и силна да бе Биляра, както нападението на уголската войска, така и нашествието на таболците и северите щяха да й дойдат като гръм от ясно небе. И това не беше всичко.

След уговорката със Салистар, последният договор, който успя да сключи в съюза срещу Биляра, беше с жестокото и диво племе на негулите. Струваше му много злато, но си заслужаваше — те бяха най-свирепите воини. Вярваха, че колкото войници убият в битка, толкова слуги ще имат в задгробния живот. Нападаха устремно и смело с бързите си коне, обсипваха противника с удари от мечове и бягаха, но още преди да се осъзнаят враговете им, се връщаха и повтаряха страховитата си атака.

Естествено, Биляра можеше да разчита на могъщи съюзници, като тайнствената северна държава Раха, с която единствено Издулор поддържаше отношения. Говореше се, че във войската си раханяните използвали потомци на зли духове, каквото и да означаваше това. Много малко неща се знаеха за тази държава, предимно от слухове и измислени приказки, защото чужденците не бяха добре дошли в Раха. Но Бакуриан разчиташе, че ще успее да привърши с нашествието си, преди до границите на Биляра да достигнат каквито и да било съюзници.

Бакуриан смуши коня и се отправи към лагера. Появата му предизвика вълна от възгласи в негова и на Уголия прослава. Погледът му се спираше на здравите и силни мъже, на струпаните на купища ризници и оръжия, на запалените огньове и в кръвта му закипя опиянението от властта и силата, която съзря във войската си.

Докато яздеше гордо на коня си сред въодушевените войници, срещу него в галоп се зададе конник. Бакуриан спря на мястото си в очакване. Беше един от съгледвачите. Трябва да е видял нещо, за да препуска така. Наоколо настана тишина и всички обърнаха очи към конника. Той стигна до Бакуриан, скочи от коня си, поклони се и задъхано и бързо заговори:

— Пратеници на Издулор. Искат да се срещнат с вас.

Тази новина предизвика у войниците шумни викове на недоволство и ругатни. Бакуриан направи жест да млъкнат:

— Колко са?

— Трима.

Бакуриан посочи първия попаднал му пред погледа войник:

— Приготви се да дойдеш с мен! — Обърна се към съгледвача: — Смени коня си!

Двамата мъже хукнаха да изпълняват нарежданията му, а той се запъти към шатрата си. Облече парадната си туника, обшита със злато и скъпи камъни и отново яхна коня. Придружителите му, вече готови, го очакваха и тримата се запътиха към мястото на срещата. Там го чакаха трима от воините на „сивия вълк“. Единият се отдели от другарите си и тръгна бавно към Бакуриан. Предводителят на уголците постъпи по същия начин. Когато се срещнаха, „сивият вълк“ не каза нищо. Само подаде на Бакуриан посланието от императора.

Бакуриан счупи печата на Издулор и зачете писмото. Като свърши, се разсмя с глас и гордо вдигна глава. Изгледа пратеника на Издулор в очите и заговори с висок глас на родния си език, макар отлично да владееше билярския. Не се интересуваше дали пратениците ще го разберат:

— Няма дори да си правя труда да давам писмен отговор на страхливец. Нима вашият прославен владетел се е разтреперил от страх, та ми предлага дъщеря си за жена в замяна на мира!? — Бакуриан скъса писмото и захвърли парчетата. — Аз, Бакуриан, имам достатъчно жени и не съм страхлив като тях, за да приемам мир, когато съм тръгнал на война. Това кажете на Издулор.

Бакуриан се обърна и със смях препусна обратно към лагера, последван от войниците си.