Демон, юда и магьосник

XX главаДух

Изминаха четири нощи, откакто Зелената книга изчезна и Живото Дърво се покри с цвят, но нищо край манастира Карпонили не се промени. Бакуриан, оплетен в магии от Алобоготур, и убеден, че има подкрепата му, стоеше и чакаше знак от върховния жрец. Не се интересуваше от недоволството на войниците, чиито провизии съвсем се изчерпаха през последните дни.

През това време кан-император Издулор продължаваше да е заклещен при Кападската клисура. Дивите негули обстрелваха тесния проход и го пазеха така, че да не може живо пиле да прехвръкне. Алобоготур постоянно му изпращаше противоречиви съобщения и го молеше за помощ, за да го задържи в планината. Единствен противник на върховния жрец се оказа Заберган, който не знаеше нищо за плановете му, тъй като отдавна бе изпаднал в немилост пред двадесет и двамата избрани. Той постоянно съветваше Издулор да се върне обратно в столицата, защото билярците, подобно на уголците изнемогваха от пътя, нямаха достатъчно провизии и храна. Говореше му да поиска помощ от Раха и да не рискува живота на войниците си за шепата старци в манастира. Успя да измъкне министър Кордил от мрежите на забравата и всекидневно се опитваше да вразуми императора, но сили, по-могъщи от неговата, управляваха и обричаха хиляди на смърт.

Двадесет и двамата избрани се подготвяха за нашествието на асурите. Подземията на манастира предлагаха убежище, сигурно и непревземаемо. Те планираха да се затворят вътре, заедно с неколцина от сангасите, Ермиар, Бендидора, няколко младежи, които подготвяха за бъдещи пазители на дървото и десетина служители, които се грижеха за домакинството на манастира. Всички останали щяха да останат за храна на асурите.

В деня след разговора си с Ермиар, Крамик изпълни желанието му и го посети заедно с Булик и Вананд. Четиримата дълго разговаряха за загиналите си другари, за обсадата на Бакуриан и за завръщането си в Исиней. През цялото време Ермиар не обели и дума за среднощната си среща с Крамик. Държеше се както обикновено — приятелски и непринудено. Бе отслабнал доста, говореше бавно и с усилие, но въпреки това се стараеше да се държи.

След този разговор Крамик събра багажа си, върза веригата на Дурум и заедно с него, без да се обади на никого, напусна манастира. Нямаше кой да му обърне внимание, защото така или иначе жреците считаха за обречен всеки, който се намираше на територията на Карпонили, най-малкото заради обсадата на уголците. Къде можеше да отиде Крамик, освен право в ръцете им? Ала Крамик, потомъкът на планинските волобари, тръгна по съвсем друг път. Път, който човек не би избрал. Той пое към върха на скалата, тази, която се издигаше над кулите на манастира. Канарата, в чийто недра се криеха подземията на демонския чертог и от чийто камък той бе изграден. Двамата с вълка се изгубиха постепенно сред високите зъбери и никой вече не ги видя. Но те бяха там, горе, сред опасните и диви чукари.

Изминаха четири нощи, откакто Зелената книга изчезна и Живото Дърво се покри с цвят, а Крамик се бе изкатерил по стръмните чукари до едно затулено между зъберите място и чакаше. На стотици метри под него се издигаха кулите на манастира, а по-натам зееше черната бездна на пропастта. Дурум ту изчезваше, ту се появяваше и като типичен вълк от Кабур Далет успяваше да намери храна дори и сред голия и стръмен камък. Но господарят му не ядеше. Нито пиеше, нито слагаше нещо в устата си волобарският потомък. Бе се отдал на вглъбение и съзерцание. Крамик помнеше много от приказките на дядо си за волобарите. Знаеше, че понякога видения са ги спохождали, когато не са знаели как да постъпят. И ето че от момента, в който се изкачи над манастира, призоваваше своето видение и чакаше. А нощта, която настъпваше, обещаваше да е бурна. Черни облаци покриха небето, а в планината се понесе ехото на далечен тътен. Крамик стоеше с вперени в далечината очи, без да се смути. Скоро кълбетата заблестяха тук-там в черната нощ, а тътенът от приближаващата буря се засилваше. Хоризонтът се озаряваше за миг от светлините на светкавиците, угасваше и планината потъваше във всепоглъщащ мрак. Нито звездите, нито луната изгряха на небето, буреносните облаци ги скриха.

За миг ярък лъч, сякаш изригнал от планината, освети всичко наоколо като ден и се разпиля на хиляди искри. Невъобразим тътен прозвуча и сякаш разлюля света. И сред настъпилата тишина се изви нечий вик. Пълен с болка и мъка, ярост и гняв, писъкът се разнесе из горите, блъсна се в скалите и замлъкна.

Крамик се изправи на крака, а около него закапаха едри дъждовни капки. Тръпка премина по цялото му тяло. Какъв бе този писък, откъде дойде, що за същество извика така? Дъждът ставаше все по-силен и донесе със себе си хлад, но волобарът бе защитен под една издадена напред скала и остана сух. Дурум, свит до него, гледаше с тревога. И неговото съзнание се терзаеше от смразяващия звук, разцепил така зловещо въздуха. Тогава силен порив на вятъра развя косите на Крамик, опръска го с капки дъжд, а когато утихна, той с изненада видя до себе си силует. Силуетът бе тъмен, сякаш изграден от някаква черна материя. Волобарът не се уплаши, може би това бе неговото видение. В главата му прозвуча глас:

— Книгата е отворена насилствено. Защо го позволи?

— Каршашаранал? — прошепна Крамик.

— Призован съм от сенките с принуда. Сега съм в този свят и духът ми скита, но скоро ще ме погълне този, който насили клетвата ми и отвори книгата с огън. Мрак ще донесе в този свят и разруха и ще ме използва, за да намери другите две книги. Трябва да го спреш.

— Но как? — попита Крамик, пропит от чувство за вина, че е позволил книгата да бъде отворена. Едва сега наистина осъзнаваше, че тя е носител на нещо опасно и страшно.

— Чете, този човек чете и ме обсебва. Като велик магьосник ще се изправи той, но насилието върху книгата ще ограби и малкото добро от душата му. Намери юдата от Черната планина, тя …

Силуетът на Каршашаранал се стопи под дъждовните капки и Крамик остана сам. Вълкът вирна муцуна към небето и нададе жален вой. Волобарът смръщи вежди и яростни искри запламтяха в очите му. Той не познаваше волобарите от Кабур Далет, единственият му роднина бе загинал, но този свят бе неговият свят. И ако нещо лошо го сполети, то вината щеше да е негова, защото не съумя да опази книгата. А това Крамик не би могъл никога да си прости.

— Проклет да е — просъска гласът му, — проклет да е този, който отвори книгата — и с ловки движения се заспуска към манастира. Нито мракът, нито дъждът успяваха да му попречат.

Дурум го следваше. И двамата, мокри и диви, се спускаха по стръмните камъни, а погледът на Крамик излъчваше мрачна решителност.

В малката селска ковачница бе настъпил смут. Две дребни дечица се гушеха в полите на майка си, която гледаше с широко отворени очи, в които проблясваха сълзи. Посред нощ в къщата им нахлуха десетина въоръжени мъже, облечени в дълги черни плащове, и измъкнаха мъжа й от леглото. Не обърнаха внимание нито на писъците й, нито на молбите й и бързо я принудиха да замълчи. Оказа се, че искат да счупят обкова на някаква книга и сега чакаха с извадени мечове и смълчани лица. Мъжът й не се притесни особено. Такъв си беше той, спокоен и бавен, трудно се впечатляваше и страх лесно не го ловеше. Захвана се за работа и за не повече от половин час успя да отвори проклетата книга. И тогава се случи нещо невероятно, от което кръвта й се смрази. Навън блесна ослепителна светлина, земята се разлюля от страшен гръм и в главата й се заби ужасен писък. Сякаш книгата оживя и се възпротиви, че са я отворили. Една висока фигура се отдели от останалите мъже, смъкна плаща си и взе книгата в ръце. В момента, в който я разлисти, някаква черна сянка се появи, изви се из помещението и сякаш се стопи. Тогава мъжът сложи книгата на масата, седна и започна да чете. Шепнеше на савхи думите, изписани в книгата, и дори за миг не повдигна очи.

— Хей — избоботи ковачът с дебелия си глас, — направих каквото поискахте, сега си вървете.

Чак тогава Салистар повдигна очи и го изгледа с мътен поглед.

— Убийте го.

— Не-е-е — писъкът на жената раздра тишината в малката ковачница и се разнесе навън в нощта, където близо петстотин боломити очакваха предводителя си.

Но те не знаеха, че преди да го видят отново, ще минат цели три денонощия. Откак Салистар влезе с десетина мъже в ковачницата през нощта на бурята, не получиха никакви новини за това, какво се случва вътре. Бе им наредено да чакат и те изпълняваха нареждането на предводителя. И ето че на третия ден той се появи на вратата на схлупената сграда. И нямаше човек, който да не изтръпне от гледката. Черната някога коса сега бе снежно бяла, но очите — и те бяха бели. Тъмни бяха останали само зеницата и линията очертаваща ириса. Под тези зловещи очи тъмнееха огромни сенки и сякаш подчертаваха още повече белотата им. Нещо ужасно изкривено и грозно лъхаше от личността му и плашеше.

— Чуйте ме — гласът му проехтя силен и мощен, и който го чу, потръпна от ужас. — От днес аз съм кан на Биляра и моя столица е Истрос. Който от вас иска да живее, ще ме последва, защото напаст ще налегне тая земя и само аз, вашият император, мога да ви защитя. Ще ви направя недосегаеми и могъщи и няма да има на този свят създание, което да ви се опълчи.

В този миг един млад боломит се метна на коня си, обърна гръб на предводителя и препусна, уплашен от приказките и вида му. Тогава Салистар присви белите си очи, черните зеници се разшириха и оцветиха в тъмно ириса, вдигна ръка в посоката към яздещия младеж и прошепна нещо. Момчето се свлече и падна тежко на земята, сякаш покосено от стрела, само конят продължи да тича, докато не се изгуби в далечината.

— И запомнете — продължи той, все едно нищо не се е случило, — не можете да избягате от вашия император.

Салистар се отправи към коня си, яхна го с едно движение, а след него от къщата се подадоха останалите боломити, повели жената на ковача и двете й деца. Лицата и на тримата бяха зачервени и изтерзани, съсипани от мъка. Никой друг не направи опит да избяга от новия кан-император. Последваха го мълчаливо по пътя му за Истрос. Когато минаха покрай младия боломит, видяха само тънка струйка кръв, стекла се от устата към брадичката на сякаш заспалото му лице.

Асура се промъкна към повърхността на леговището си. Там, около изхода, сивите бяха струпали плодове от Живото Дърво. Усещаше как зародишите нарастват и тежат в корема й. Скоро щеше да ги роди. Болки пронизваха тялото й, силите му угасваха. Светлината на деня се отрази в очите й, тя достигна изхода и се отпусна до купчината плодове, донесени от децата й. Хапна малко от сладкия плод и се унесе в неспокойна дрямка, прекъсвана от силните болки. Накрая се събуди още по-изтощена от съня. Болката ставаше непоносима, от муцуната и се разнесоха хрипливи стонове. И тогава усети първия зародиш между краката си, протегна се с усилие и го издърпа. Останалите продължиха да излизат, а майката с мъка ги избутваше настрани и продължаваше да се напъва. Големината им бе колкото на кокоше яйце, покривката — тъмна и слузеста, а центърът им излъчваше много слаба жълта светлина. Асура, изтощена от раждането, отново заспа. Събуди се на другия ден, когато слънцето изгря. Болките бяха отшумели, около нея се въргаляха мъждукащите зародиши. Тя се зае, както винаги след раждане, да издълбае гнезда в земята, където да ги приюти. Едно по едно яйцата биваха полагани в дупки и заравяни. Майката усещаше края си, бе много изтощена от раждането, от дългия път и стотиците години живот. Най-накрая щеше да си почине, отивайки в небитието, но преди това зародишите трябва да бъдат скрити на сигурно място. Новият живот трябва да се роди. Чудовището влачеше безформеното си тяло по тъмните влажни коридори и заравяше с внимание бъдещото си поколение. Когато и последното яйце бе положено в земята, Асура се придвижи с последни сили навътре в леговището, там, където започваха тунелите на къртиземлявиците, и се сви на кълбо. Животът й започна бавно да гасне и майката не видя как леговището се изпълни със светлина. Светлината, излъчвана от зародишите, се усили и дори през пръстта, с която бяха зарити, проникваха ярки лъчи и разкъсваха подземния мрак. Нещо в леговището се размърда, светлината започна да пулсира и около всяко зарито яйце пръстта започна да се движи. Подаваха се дълги израстъци, подобни на коренища, и пълзейки по земята се проточваха и растяха. Достигаха до големия корен на Живото Дърво, впиваха се в него, пробиваха твърдата кора и пиеха от сока му. Светлината на зародишите стана невъобразима, ярка и силна, проникна през земята и освети дървото с приказни илюминации.

Щом видяха светлините, сангасите препуснаха обратно към манастира. Дежурството им край Лисичи урвар изтече. А вътре, в леговището на майката, зародишите продължаваха да пият от сока на Живото Дърво. Туптяха като сърца под студената пръст и нарастваха с всеки изминал час. Някои от тях не успяха да стигнат корените на дървото и угаснаха, но тези, които жадно пиеха, пулсираха и пръскаха светлина в мрачните тунели.

Група билярски войници от Войската на „змиите“ препускаха в галоп и нетърпеливо подвикваха на конете си да бързат. Бяха изпратени от кан-императора да търсят заобиколен път към манастира и най-накрая усилията им се увенчаха с успех. Намериха проход, който заобикаляше Кападската клисура и отвеждаше право на мястото, от което негулите охраняваха и им пречеха да преминат.

Вече наближаваха. Билярският лагер се откри съвсем скоро пред очите на конниците и виковете им станаха по-нетърпеливи. Конете тичаха бясно напред, запотени и разпенени от скоростта. Когато „змиите“ достигнаха лагера и запитаха за кан-императора, ги насочиха към една поляна встрани от шатрите, където Издулор упражняваше боя с меч, заедно с няколко войници. Мъжете, разпределени по двойки и съсредоточени в боя, не обърнаха внимание на приближаващите ездачи, но щом Издулор ги забеляза, даде веднага знак на противника си и прекъсна боя.

Войниците „змии“ скочиха от конете си и се поклониха ниско пред императора, който нетърпеливо попита:

— Е, намерихте ли нещо?

— Господарю, открихме проход, който отвежда право в гърба на преградилите ни негули.

— Чудесно — в очите на императора блеснаха искри на задоволство. — Колко души са?

— Мисля, че около сто, сто и петдесет.

— Добре, последвайте ме.

Издулор се метна на коня си и с бърз ход тръгна към императорската шатра. Когато пристигна, повика с жест очакващия го отвън придружител и нареди:

— Доведи личния ми отряд от „глигани“ и сто души от „ястребите“, готови за бой — и се обърна към „змиите“: — А вие сменете конете си и ме чакайте тук.

Придружителят и войниците се поклониха и хукнаха да изпълняват нарежданията на императора, който скочи от коня и влезе в шатрата си, където му помогнаха да се измие и приготви за бой. Когато излезе навън, строени пред шатрата го очакваха стотина войници, едри и внушителни като канари. Слънцето играеше по металните им ризници и ги обвиваше в светъл ореол. Личният отряд на императора бе специално подбран от най-едрите и силни мъже сред Войската на „глиганите“. Зад тях чакаха по-дребните и слаби „ястреби“, окачили големи арбалети на рамо, а встрани неколцината от „змиите“, подменили уморените си коне с отпочинали.

Войниците поздравиха с вик императора и се наведоха в поклон, докато той се качваше на коня си. Издулор ги огледа от гърба на коня и със силен глас извика:

— Билярци, открихме проход, който води право в гърба на негулите, които са отрязали пътя ни към манастира. Не знам за вас, но мен ме сърбят ръцете да пролея кръвта на тези негодници, които ме държат заклещен в тази клисура от толкова време насам. Да вървим.

Въодушевени възгласи посрещнаха думите на Издулор. Мъжете последваха императора си, строени в дълга редица, а около тях се тълпяха войници и се чудеха какво става. Слухът за открития път все още не се бе разпространил навсякъде из лагера. Императорският отряд спря пред шатрата на министър Кордил, който побърза да излезе и да се поклони, когато разбра, че самият Издулор го очаква навън.

— Кордиле, „змиите“ са открили път до негулите. Вече не издържам да си губя времето и лично ще отида да се разправя с тях. Ти се погрижи да свикаш съвет. Вдигнете до ден лагера и тръгвайте към прохода. Щом стигнете там, чакайте сигнал от мен. Когато го дам, значи пътят е свободен. Ще тръгнете към манастира, а аз ще ви настигна по пътя.

— Но, господарю, разумно ли е да отидете вие?

— Тръгвам, ти направи каквото ти казах — рязко отвърна императорът и препусна с коня, а войниците тичешком го последваха.

— Булик — прошепна Крамик иззад скалата. Но нито Булик, нито Вананд го чуха. Вървяха в строй след сангасите. Днес, когато Алобоготур разбра, че Асура е родила, изпрати войската си срещу обсадилата ги уголска армия. Вананд и Булик крачеха, вперили поглед пред себе си, без да се оглеждат.

— Ветровете да ги отнесат — изруга волобарът. Мъжете напредваха и скоро щяха да стигнат пътя над пропастта. Тогава щеше да е късно да ги извика. Огледа се, намери един дребен объл камък и замери Булик. Ала вместо него улучи крачещия малко по-назад Вананд, който потърка удареното място и се огледа със смръщени вежди. Щом видя Крамик обаче, изражението му се смени с изумление. Избърза напред и сръга Булик с лакът. Двамата се извърнаха към него и го загледаха, все едно е призрак. Той им се ухили и ги повика с ръка, като в същото време направи знак да мълчат, за да не издадат присъствието му. Те се спогледаха, погледнаха и напред, но явно любопитството ги зачовърка, защото, без много-много да умуват, се постараха да изоставят строя на сангасите. Съвсем небрежно и непринудено двамата намалиха постепенно ход, и когато изостанаха достатъчно, за да не бъдат чути, с бяг стигнаха до Крамик и залегнаха до него зад скалата. Никой не им обърна внимание и не ги видя.

— Къде, ветровете да те отнесат, беше досега? — попита го Булик.

— Горе и… долу — отговори Крамик, а Вананд го загледа, все едно е полудял.

— Ти какво — попита той, — да не си се побъркал?

— Ще ви обясня, последвайте ме — каза им със сериозен тон Крамик и тръгна между скалите.

— Чакай — спря го Вананд, — не трябва ли да помогнем на сангасите? Не ми е присъщо да бягам от битка, която се води в името на Биляра. Това, че ти се отрече от клетвата, не значи, че и ние сме същите страхливци.

— Стига — прекъсна го Булик.

— Елате с мен, имам да ви казвам нещо. След това, ако искаш, Вандо, върви и се бий — отговори Крамик със смръщено лице. Булик тупна с ръка Вананд по рамото:

— Хайде, Крамик не е страхливец. Да видим какво има да ни каже.

Ванад се извърна към отдалечаващите се сангаси, но накрая кимна с глава:

— Добре, само не ни губи времето напразно.

Крамик не му отговори, обърна се и тръгна между скалите. Мъжете го последваха. Докато се придвижваха по стръмния път, Булик прошепна:

— Ермиар ни каза, че си напуснал войската? Защо?

— Скоро ще научите всичко — отвърна му Крамик и продължи да ги води напред. Намираха се в подножието на голямата скала. Манастирът се издигаше от едната им страна, а от другата зееше дълбоката пропаст. Крамик ги водеше навътре в скалите, като от време на време се катереше доста ловко, което затрудняваше другарите му, особено по-пълния Булик. Неусетно тримата се озоваха в нещо като тунел, в който не проникваше и лъч от светлината на деня.

— Къде сме? — попита Булик и спря.

— В подземията на манастира — отговори Крамик, — изчакайте, сега ще донеса светлина.

Той избърза напред и след няколко минути се върна с факла в ръка.

— Още малко остава — каза волобарът и продължи нвътре. Булик и Вананд го последваха.

След около четвърт час се озоваха в нещо като галерия, където пътят се разделяше в три посоки. Крамик закрепи факлата в скална пукнатина и седна на един камък.

— Тук можем да говорим спокойно — заяви той.

— Ти май съвсем си откачил — каза Вананд, като се оглеждаше. — Как го намери това място?

В този момент от единия коридор срещу тях връхлетя нещо голямо и космато. Вананд се отдръпна стреснат назад, но в следващия момент позна Дурум, който се втурна към господаря си и зарови муцуна в ръцете му. Крамик го погали по главата, потупа го и нареди:

— Долу, Дурум.

Вълкът вирна уши, погледна умно и послушно се сви на кълбо в краката му.

Булик също си хареса един камък и седна на него. Само Вананд остана прав и с недоверие загледа Крамик.

— Ветровете да ме отнесат, не е хубава тая работа — промърмори Вананд и погледна многозначително към Булик, който очевидно имаше по-голямо доверие в Крамик и съвсем спокойно седеше и чакаше да разбере какво има да им съобщи.

А Крамик мълчеше и подбираше думите, с които да започне. Щеше да е труден и дълъг разговор, защото той бе избрал да се довери на другарите си и да им разкаже всичко, което до този момент бе крил. Те заслужаваха това.