Демон, юда и магьосник

I главаПесента за семейството

По коридорите на празнично украсения дворец забързани придружители и придружителки разнасяха блюда, отрупани с многообразни апетитни ястия. Целият първи етаж на двореца бе старателно подготвен за тържеството по случай сватбата на Деница — най-голямата от трите дъщери на кан-предводителя Иртхитюин, владетел на областта Онгалада, с Вихтун — сина на кан-предводителя Умар, владетел на област Чаладара. За церемонията бяха пристигнали много представители на билярската аристокрация заедно с кан-предводителите на останалите две области на Биляра.

Една от по-високопоставените, така наречени кан-придружителки, стоеше до един от прозорците и подканяше с нетърпеливи възклицания останалите придружители да бързат. Слънцето вече клонеше към залез. Небето, изпъстрено от тъмни и по-светли облаци, отразяваше червените отблясъци на пламтящото кълбо. По земята нахлуваха нощните сенки и бавно поглъщаха дневната светлина. Всеки момент придружителката очакваше появата на тържественото шествие, предвождано от исинейския жрец Батбал, да се появи на парадния вход на вътрешната стена, ограждаща двореца. Преди около час бяха привършили сватбените обреди в храма и всички участници в тайнството бяха отишли да поздравят градското население във външния град. Иртхитюин бе издал заповед на днешния ден да не се работи и целият град бе обхванат от празничното настроение. Единствено дворцовите придружители не почиваха, а от цели десет дни подготвяха двореца за тържествата.

Докато наблюдаваше осветената от последните лъчи на слънцето алея към двореца, придружителката често се обръщаше назад, за да провери докъде са стигнали останалите с подредбата на масите. Нетърпението я обземаше все повече и повече. Кан-царица Андала, първата съпруга на кан-предводител Иртхитюин, бе поверила подготовката за празника на нея и нея щеше да държи отговорна при провал.

— Есла — произнасянето на името й я стресна и тя се извърна.

Младата придружителка я гледаше с ясните си сини очи:

— Готови сме — гласът и бе звънлив и приповдигнат.

Есла нареди на момичето да остане до прозореца и отиде да провери дали всичко е наред. Когато се увери, че всичко е така, както го e пожелала господарката, Есла отпрати придружителката от прозореца и продължи да наблюдава с очакване, но вече спокойна.

Не след дълго се зададе и шествието. Предвождаше го жрецът в бяла, дълга до земята роба. В ръцете си държеше златния жезъл, на чийто връх блестеше образът на свещеното за Биляра Живо Дърво — красива изработка на най-добрите бижутери в града. След него, хванати под ръка, пристъпваха Вихтун и Деница, облечени в обичайните за този ритуал златисти дрехи. Лицата и на двамата бяха сериозни и тържествени. Следваха ги двамата кан-предводители, техни бащи, последвани от жените си и от всички гости на събитието, подредени в низходящ ред. Последни вървяха най-нископоставените гости, а в самия край на шествието крачеха войниците от личната охрана на кан-предводител Иртхитюин, предвождани от великия воин на Онгалада кан-водач Серет, командир на Войската на Дивата свиня. Когато шествието достигна до средата на дворцовия парк, отрядът воини се отдели от останалата група и в строен ред се отправи към военния лагер. Там ги очакваха ястия, музика и напитки. Кан-предводителят бе подготвил сватба, достойна за положението му на пръв владетел на Онгалада.

Достигнал до широко отворените порти на двореца, жрецът изпя песента за семейството на свещения език савхи, въведе Вихтун и Деница през входа и се оттегли към храма си. Жреците не участваха в светските събирания.

Кан-царица Андала влезе в двореца и се огледа изпитателно. Из въздуха блестяха стотици бели кълбета на вечната светлина и осветяваха просторните помещения. Навред около стените ухаеха луни — цветя, специално доставени от град Ранга, единствената местност в страната, където вирееха. Красиви сиви танцуваха на специално издигнатите за това платформи, оградени от много тънко изработени мрежи, за да не избягат. Докато ги гледаше, Андала за пореден път се убеди, че си заслужават златото, което даде, за да има сиви на празника. Колко жалко, помисли си Андала, че тези невероятно красиви същества са толкова трудно достъпни и живеят толкова кратко. Бяха изумителни. Не се отличаваха една от друга по нищо — като създадени по калъп. Кожата им, млечно-кафява на цвят, на интервали излъчваше мека светлина, която им придаваше прелестна ефирност. На външен вид бяха подобни на хора, но притежаваха още един чифт ръце, които бяха по-малки и израстваха от вътрешната страна на първите. Ръстът им бе средно около четири педи. Очите им се отличаваха с големината си и с цвета си, вариращ от светло-лешников до толкова тъмно-кафяв, че преминаваше почти в черен. Върху издължените си глави имаха нещо като косата при хората, но то само бегло напомняше коса. Най-вече защото се държеше като самостоятелен организъм. Сякаш хиляди дълги изящни пипалца се движеха в различни посоки, виеха се на вълни, къдреха се на спирали, изправяха се рязко изведнъж, а после най-неочаквано се устремяваха наляво или надясно, напълно независимо от посоката, в която сивата държеше главата си. Косите красиво контрастираха, поради по-тъмния си цвят, с бледата, светло-кафеникава кожа, цялата покрита с нежен мъх. От гърба на сивите изникваха два чифта крила, прозрачни и кремави на цвят, изпъстрени с кафяви шарки, подобни на шарките при пеперудите. Когато крилата им се разпереха, ставаха по-големи от ръста на сивата, но имаха свойството да се свиват и прибират така, че да намаляват поне три пъти реалната си големина. От тънките цепнатини, напомнящи устни, се носеха странни, нежни звуци, съпроводени с грациозни движения, наподобяващи танц.

Погледът на Андала се плъзна по отрупаните маси, където гостите, вече настанени удобно, започваха веселите си разговори. В центъра на най-голямата зала начело на дълга маса седяха Деница и Вихтун. Светлината от белите кълбета се отразяваше в златистите дрехи и ги обгръщаше в светъл ореол, през който трудно се различаваха чертите на лицата им, и в това имаше нещо приказно. Отляво на младоженците седяха кан-предводител Умар и трите му жени Деви, Сати и Мавилака заедно с най-големия син, бъдещия кан-предводител на Чаладара — Янкул. До Янкул седеше Язник, кан-предводителят на област Ябрус, само с една от жените си — Касила, с първородния Кувиар и дъщеря си Бендидора. Отдясно на масата седеше Иртхитюин. От едната му страна се смееше Ситара, втората му жена, а мястото от другата му страна беше празно. Това накара Андала да се разбърза. Огледът на залите я бе забавил, а вече бе време да се присъедини към празнуващите. Потърси с поглед довереницата си Есла и я видя да стои близо до една от масите, готова да обслужи нуждите на високопоставените гости. Погледите им се срещнаха и кан-царицата повика при себе си придружителката с кимване. Сърцето на Есла заби по-учестено. Страхуваше се от укори, въпреки че съвестно бе изпълнила желанията на кан-царицата. Бързо отиде до Андала и сведе глава в поклон. Обичаят не й позволяваше да гледа владетелката в очите, когато разговарят, ако тя не поиска това.

— Доволна съм, Есла. Погледни ме. — Кан-придружителката погледна в очите господарката си и въздъхна с облекчение.

— Иди да си починеш. Тази вечер си свободна.

— Благодаря ви, но не съм уморена, ако кан-царицата има нужда от нещо, аз съм на ваше разположение.

Андала се усмихна снизходително и поклати глава.

— Аз те освобождавам тази вечер, но ако искаш да останеш тук, не възразявам. Постъпи както ти е приятно.

След тези думи, Есла сведе глава в поклон, а кан-царицата се запъти към мястото си отдясно на Иртхитюин. Настанила се вече до величествения си мъж, Андала се отпусна уморено на стола. Напрежението от последните дни й се бе отразило и синкави сенки тъмнееха под очите й. От другата й страна седеше синът й Ермиар и разговаряше със сестра си Алгара. Андала се приведе към тях, с намерението да се присъедини към разговора, но изведнъж тялото й изтръпна, глъчката от разговорите и музиката заглъхна и в ушите и зазвуча познатият режещ шум, който предхождаше острото главоболие, от което страдаше напоследък. Опита се да се съвземе и отметна глава. Погледът й попадна на двама души, които се гледаха многозначително. Сред усмивките и веселите наздравици, тези две лица бяха сериозни и потопени едно в друго като в магия. Андала задържа за миг очите си върху тях, а след това пред взора й се заредиха едно след друго лицата на Язник, Касила, Кувиар, Умар и останалите гости, насядали срещу нея, все по-бързо и по-бързо. Образите се завъртяха и сляха, шумът в главата й стана непоносим. Отново направи усилие да повдигне глава и последното, което видя, бяха синът й Ермиар и кан-предводител Иртхитюин, надвесени над нея. Ермиар й говореше нещо. Тя се опита да го разбере, но изведнъж всичко стана тъмно и тихо.

Ермиар се разхождаше нервно в приемната на майка си. Приближи се до прозореца. Нощта бе настъпила и ниско в небето изгряваха белите кълба. По това време на годината кълбетата ставаха най-многобройни и Ермиар можеше да различи с подробности всеки предмет, дърво или храст в градината. Любимите жълти цветя на Андала изглеждаха бели на светлината им, а тук-там прелитаха харлии, малки черни птици, които излизаха само нощем. До ушите му достигна музиката от първия етаж на двореца. Вече втори ден празнуваха, а откакто припадна вчера, Андала още не се бе съвзела. От стената до прозореца го гледаше нейният портрет. Рисунката я изобразяваше в цял ръст. Бе облечена в светло-кремава рокля. Косите и падаха на букли по раменете, а погледът, замечтан, сякаш преминаваше през Ермиар, през стената, през целия град и се отправяше към някакъв друг свят, известен и познат единствено на Андала. Художникът бе уловил този характерен за нея поглед и го бе пресъздал на платното по такъв въздействащ начин, че в сумрака на стаята тръпки побиха вгледания в очите от портрета Ермиар. Той рядко мислеше за смъртта. Но сега неволно я свърза в мислите си с изкуството на художника. Ето, Андала от плът и кръв, лежеше болна в спалнята си и никой не знаеше дали ще се събуди, а това парче хартия бе откъснало нейния образ, откраднало част от душата й, запечатало миг от младостта й, миг, който никога вече няма да се върне. Това кой знае защо му се стори зловещо и той извърна глава от портрета. Над самата картина се рееше само едно бяло кълбо на вечната светлина и осветяваше слабо стаята. Меките цветове на мебелите и стените, както и нежната светлина подействаха успокояващо на Ермиар и той скоро се отпусна на едно кресло и затвори очи. Остави мислите си да се носят свободно. Не се спря на никоя и те идваха една след друга, независимо дали приятни или потискащи. Той ги оставяше да отлитат, без да ги задържа. Постепенно това състояние го изтръгна от всичко заобикалящо го и сякаш цялата му личност го напусна и се свлече от него. Всички желания, мисли, намерения… От унеса го изтръгна една кан-придружителка. Шумът от отварянето на вратата го накара да се изправи и с очакване да погледне натам. Придружителката влезе, поклони се и отправи поглед надолу, както изискваше етикетът.

— Е, как е майка ми? Все така ли? — Ермиар нервно се огледа. Не му стана приятно, че го извадиха от унеса. Толкова добре се бе почувствал.

— Събуди се, но е слаба. Знае, че сте тук, и помоли да ви извикам.

Преди да отиде при майка си, Ермиар изпрати придружителката да съобщи на кан-предводителя, сестрите и брат му, че царицата вече е добре. Миг по-късно седеше на ниска табуретка до леглото на Андала и я оглеждаше внимателно. Лицето й бе бледо, а устните се сливаха с кожата, цветът им се бе изгубил. Тъмни кръгове ограждаха дълбоките, черни очи, а клепките бавно, сякаш с усилие, примигваха. Гласът обаче, за разлика от измъчения й вид, прозвуча свежо и бодро:

— Как си, Ермиар? Разбрах, че от вчера цяла нощ и цял ден спя. Но ти не трябваше да стоиш през цялото време тук. Празненството сигурно продължава. Мястото ти е там.

— Някой трябваше да е тук с теб. Сестра ми Алгара пожела да остане, но аз я смених. Знаеш, че не обичам тълпите от хора за разлика от нея.

Лека усмивка премина по безкръвните устни на Андала.

— Да, Алгара е хубава и обича да привлича погледите. И на колкото повече хора привлече вниманието, толкова по-добре.

И двамата се засмяха.

— Но, Ермиар, тук е пълно с придружителки и лечители. Не съм сама. При това вече съм добре и те моля да се присъединиш към останалите. Имам нужда да поспя.

Андала го хвана за ръката и го погледна очаквателно. Той кимна в съгласие.

— Ще си тръгна, но ми обещай, че ще починеш добре и скоро ще се оправиш. Това е вече четвърти припадък и продължи по-дълго от останалите. Може би трябва да извикаме лекар от манастира. Батбал явно не може да се справи, въпреки тревите, които събира по цял ден.

Андала отново се усмихна и го погали нежно по главата.

— Благодаря ти, сине — замълча за момент и отдръпна ръката си. — А сега върви. Искам да спя.

Ермиар се наведе и я целуна по челото. Когато се изправи, кан-царицата вече бе затворила очи и дишаше равномерно. Тръгна към вратата, но точно преди да излезе гласът й го спря:

— Още нещо, Ермиар…

Той се извърна. Кан-царицата се бе подпряла на една страна и го гледаше:

— Янкул, големият брат на Вихтун… Има нещо в него, нещо, което не ми харесва.

Ермиар я погледна учудено:

— Но защо, какво е направил?

— Не е нещо важно, Ермиар. Може би бъркам. Той е наш гост и следва да го уважаваме. Но все пак… — Андала се замисли, сякаш да си спомни нещо, но бързо се сепна. — Върви, върви, сигурно ми се е сторило — и тя се отпусна отново сред завивките.

Ермиар смръщи вежди, но не искаше да безпокои с повече въпроси майка си и тихо излезе от стаята. Ала думите й му направиха впечатление, тъй като не вярваше, че Андала ще изрече нещо срещу някого, ако наистина няма основание за това.

Спусна се по витите стълби, отделящи помещенията на кан-царицата от останалия дворец. Празникът продължаваше. Вече втори ден гостите на двореца не спираха да пият и ядат. Музикантите се редуваха по платформите така, та празнуващите да не остават без музика. Нагоре-надолу бързаха придружители, понесли пълни съдове с вино или храна. Залите на двореца кънтяха от смехове и весела глъчка, а пъстрите костюми на жените допълваха светлото настроение, което създаваше обстановката.

Последните думи на Андала още звучаха в ушите му и той потърси с поглед Янкул. Не го видя и се запъти към останалите зали. Навсякъде хората се забавляваха. Спираха го с чаши в ръце и с поздравления за сестра му и Вихтун. Ермиар обръщаше внимание на всеки гост, както го изискваше положението му на домакин, ала не преставаше да търси Янкул сред тълпата. Скоро обиколи всички зали на първия етаж, но не го срещна никъде. Докато оглеждаше масите, чу някой да го вика отзад. Вихтун, сменил златните дрехи от вчера с бели, се приближаваше усмихнат към него. Двамата се прегърнаха и Вихтун взе две чаши от един поднос и подаде едната на Ермиар.

— Днес продължават празненствата за сватбата ми, но откакто сме тук не видях най-скъпия си приятел — Вихтун сложи ръка на рамото на Ермиар.

— Ти сам беше свидетел на случилото се с майка ми.

— Така е и не ти се сърдя — усмивката се стопи от лицето на Вихтун, заменена от угрижен поглед. — Как е кан-царицата? Сериозно ли е?

— Да благодарим на Живото Дърво, сега е по-добре. Спи.

— Това е вече четвъртият й припадък само за десет дни, Ермиар. Защо не повикате лекар от манастира?

— Същото си помислих и аз и когато привършат тържествата, ще го обсъдя с баща ми.

Събеседникът му кимна и посочи с ръка една от масите, на която седяха Угаин, по-малкият брат на Вихтун, и Кувиар, синът на кан-предводител Язник, управителя на област Ябрус.

— Щом кан-царицата е вече добре, ще приемеш ли да се присъединиш към нас?

Ермиар не можеше да откаже, а и не искаше. И тримата му бяха добри приятели. Заедно преминаха годините на обучение в школата на Живото Дърво. Преди да седнат на богато отрупаната маса, той се обърна към Вихтун:

— Не виждам жена ти, Вихтун. Толкова бързо ли си омръзнахте?

Вихтун се засмя високо и силно:

— Жени, Ермиар, жени. Какво да ги правиш? Умори се и отиде да спи.

Ермиар постепенно се увлече в разговори с другарите си. Спомените ги връхлетяха и те с носталгия си припомняха случки от отминалите дни. Мъките от строгата дисциплина и изпълненият с лишения живот в планините Карпонили вече не изглеждаха толкова тежки. От дистанцията на времето всичко, което тогава им причиняваше дори и болка, сега ставаше повод за веселие и бурен смях, за което не малка вина имаха и пълните с вино чаши. Но Ермиар, който не бе привикнал да пие алкохол, скоро усети замайване и тежест в главата. Опита се да не обръща внимание на връхлетялото го състояние, ала образите на веселите събеседници все повече и повече се размиваха пред погледа му и той с недоволство и учудване почувства, как дори думите, които изрича, съвсем не бяха това, което всъщност искаше да каже. Прииска му се да се махне и въпреки възмущението, което предизвика сред останалите младежи, се оттегли с обещанието скоро да се върне. Изкачи първите стъпала, които му се изпречиха насреща, и тръгна по слабо осветения коридор. Докато минаваше покрай библиотеката, му се стори, че чува гласове. Вратата не бе затворена добре и той я побутна, за да провери дали наистина някой говори, или му се струва.

За да бъдат добре осветени помещенията на първия етаж, повечето от кълбетата вечна светлина бяха преместени долу и в просторната библиотека плуваха само две от тях. Въпреки слабата светлина, Ермиар различи две прегърнати фигури, застанали до прозореца. В първия момент помисли, че са придружители, и се накани да ги нахока, но нещо в тях му се стори не както трябва. Вгледа се по-внимателно и забеляза, че дрехите им са по-светли от обичайните униформи на придружителите. Това го накара да се спотаи и внимателно да отвори вратата, за да се вмъкне вътре незабелязано. Сви се зад един шкаф и с усилие наостри притъпените си от алкохола сетива.

Когато се убеди, че това, което вижда, е истина, а не резултат от изпитите чаши вино, Ермиар все така тихо и внимателно се измъкна от библиотеката. В коридора се спря за момент и нарочно събори един портрет. Звукът от падналата картина прозвуча ясно и отчетливо. „Това ще ги накара да се махнат“, помисли Ермиар. Не искаше някой друг да види същото, което той видя. Продължи бързо да върви към стаите си, трябваше да легне и да заспи, защото усещаше, че не може да мисли, че това, което видя, е прекалено ужасно, за да може да го възприеме и осмисли в момента. Преди да се унесе в сън, в ушите му отново звучаха думите на Андала: „Има нещо в него, нещо, което не ми харесва.“

В късния следобед на другия ден Ермиар се събуди с натежала от тъпа болка глава. Изпи наведнъж чашата с квесел, поставена до леглото от личния му кан-придружител, и отново затвори очи. Течността се разля по тялото му и след известно време болката утихна. Повика придружителя за още квесел и го изпрати да научи как е Андала. Очаквайки завръщането му, Ермиар стана, изкъпа се набързо и започна да облича кожен екип за езда. Докато се обуваше, до ушите му долетя шум от говор и конски тропот. Приближи се до прозореца. Кан-предводителят Язник, многобройното му семейство, свитата от придружители и охраната се подготвяха за отпътуване. Тържествата бяха приключили. Ермиар разсеяно ги наблюдаваше и отпиваше квесел, когато забеляза Бендидора, най-малката дъщеря на Язник. Тя стоеше сама, встрани от останалата група, зареяла поглед в тълпата придружители, понесли вързопите с багаж. От дете Ермиар знаеше, че Бендидора е предопределена за негова жена от двамата кан-предводители Язник и Иртхитюин. До сватбата обаче оставаха още цели две години, тъй като тя не беше навършила необходимите осемнадесет години, най-малката възраст, на която билярките се задомяваха. Жителите на областта Ябрус имаха славата на диваци. Това бе най-слабо населената част на Биляра. Хората там носеха кожи и през лятото, не обичаха да спазват законите и се носеше слух, че именно някъде из Ябрус се е зародило движението на боломитите, тези, които се бунтуваха срещу жреците и отричаха вярата. Плъзна поглед по слабата фигура на годеницата си и с безразличие се извърна към влезлия в стаята придружител, забравяйки в същия момент за нея.

— Майка ви е по-добре, господарю. Изпраща ви целувки и каза, че можете да я посетите веднага щом пожелаете.

Ермиар го отпрати с жест и продължи да отпива от чашата с квесел. Скоро болката напълно изчезна и мисълта му се проясни. Откакто се събуди, съзнателно отлагаше спомена за Деница и Янкул, но сега образът на телата им, застанали прегърнати до прозореца, го връхлетя и гримаса на отвращение изкриви лицето му. Скрит зад шкафа, той видя как Янкул прегръща Деница, все още облечена в ритуалните за втория ден от сватбата бели дрехи. Чу как тя му говори за любов. Любовта, която изпитала още щом го видяла. Усети отново срама, който почувства, когато устните им се сляха в дългата целувка, която използва, за да се измъкне незабелязано. Спомни си и Вихтун, как весело обяснява, че Деница е уморена и спи. Ярост и гняв изпълниха сърцето му. Бързо напусна стаите си и излезе незабелязан, освен от двама-трима придружители, през един от задните входове на двореца. Тръгна към конюшните. Изчака нетърпеливо да оседлаят коня му и препусна към външния град. Добре съзнаваше, че трябва да се махне от двореца. Трябваше да отиде някъде и да овладее гнева си, защото в това състояние бе способен да счупи главите и на двамата.