Демон, юда и магьосник

VIII главаПредсказание

Сивите от четвъртото стадо се изхлузваха от обгърналата ги отвсякъде слуз. Нежният мъх по телата им бе влажен и прилепнал по кожата. С полуотворените си все още очи те се опитваха да различат нещо в заобикалящите ги мрак и миризма на влажна пръст.

Асура усети от дълбините на скривалището си, че сивите са готови и вече се измъкват от зародишните си обвивки. Тръгна нагоре към гнездата. Трябваше да им помогне и да ги изведе навън. Само няколко часа още и стадото щеше да събира нектар и прашец, окъпано от топлите лъчи на слънцето. Достигнала повърхностния слой, тя видя една сива точно пред себе си и с грубо движение я освободи от останалите по тялото й парчета от обвивката. Придърпа я към себе си и хубаво я облиза. Щом я пусна, отворилата широко очи сива плахо се запромъква към слабия лъч светлина някъде над нея. Но в този момент в главата й прозвуча властният хрип на майката и тя застина на място. Сивата не излиза никога сама. Това бе първият урок, на който я научи Асура.

Ермиар оглозга докрай пушения бут и надигна каната. Водата се разля по лицето му и тънки струйки потекоха по брадата и шията му. Напи се хубаво и избърса с ръка уста. Отметна глава и едва тогава огледа добре момичето и мъжа. Мъжът бе много висок и здрав. Около тридесет и пет-шест годишен, с остри, но правилни черти. Откак дойде, не обърна никакво внимание на Ермиар, обикаляше бавно около дърветата, наведен, сякаш търси нещо. Момичето му се видя още по-хубаво на дневната светлина. Бе сменила вчерашните дрехи с дълга светла рокля. Тя се наведе и вдигна нещо от земята до него:

— Не сте го използвали, а трябваше. Скоро няма да станете, ако не се намажете с този мехлем.

Той се обърна и някак надуто отвърна:

— Защо? Аз мога да стана, когато си поискам — думите й го бяха жегнали, сякаш му намекваше, че е слабак.

Тя потърси наоколо капачката, намери я, затвори бурканчето и го прибра в торбата си, без да му обръща повече внимание.

— Как се казваш? — Ермиар с интерес следеше движенията й.

— Загарда — тя се озърна и когато намери с поглед мъжа между дърветата, започна да го следи с внимание.

— Благодаря за храната, Загарда.

Момичето само кимна с глава и продължи внимателно да наблюдава мъжа.

— Какво прави той? — интересът на Ермиар се събуди.

— Не знам — момичето сви рамене и озадачено повдигна вежди, — странен е, нали?

— Но нали ти го доведе?

— Да, но нямам представа какво прави. Откак е дошъл в селото, живее в нашата къща. С майка ми сме сами. Той върши някои мъжки работи. Цепи дърва за огъня, постегна къщата, купува и ядене, но не знам нито за какво, нито откъде е дошъл. Много е потаен. Всеки ден излиза сутрин, обикаля околностите и се връща, някой път и по тъмно.

През това време мъжът клекна и се вгледа внимателно в нещо, което само той виждаше. Озърна се, видя че го гледат, изправи се и с бързи крачки се приближи към тях.

— Е, нахранихте ли се? — гласът му беше груб и сопнат.

Ермиар кимна. Мъжът застана до него и протегна ръка.

— Хванете се за мен. Ще ви помогна да стигнем до селото.

Ермиар си спомни, че се похвали на момичето, как ще стане, когато си поиска, и не обърна внимание на протегната ръка. Вместо това събра сили и се опита да се изправи сам. Но болката го прониза толкова силно, че бързо прие помощта на мъжа и бавно се надигна. Лицето му се покри с руменина — беше се изложил пред Загарда, но тя изобщо не бе обърнала внимание, а замечтано зяпаше някъде към хоризонта. Мъжът го прихвана през кръста и двамата тръгнаха след Загарда. Ермиар го погледна крадешком. Въпреки сърдитото и строго изражение, което имаше лицето му, то се хареса на Ермиар. Силата, която излъчваше тялото му, предизвикваше и възхищение, и страхопочитание.

— Името ми е Ермиар.

Мъжът се извърна и го изгледа така, сякаш за първи път го вижда:

— Знам.

Ермиар замълча. Непознатият явно не държеше на добрите обноски. Повървяха малко и Ермиар отново направи опит да завърже разговор:

— А вашето как е?

— Кое?

Първоначалното добро впечатление на Ермиар се изпари и той загуби търпение. За какъв се мисли този селянин? Въпреки неизгодната си позиция спрямо непознатия той го погледна надменно и отвърна с леден глас:

— Или сте глупав, или се правите на такъв, но и в двата случая името ви вече не ме интересува.

— Чудесно.

Ермиар се обърка от държанието на мъжа. Благодарение на положението си се ползваше с уважението на министри, жреци и военни. Това пренебрежително отношение от един най-обикновен ури-сантропи го накара да се замисли. Колко по-различен е животът в Исинейския дворец от този сред обикновеното билярско население. Но може би живееха по-истински!? Ермиар, още от завършването на Карпонилската школа, се питаше какво е мястото му в този свят. Целият му живот — от раждането нататък — бе предопределен. Други бяха решили къде ще учи, коя ще е жена му, а по наследство получаваше и управлението над област Онгалада. Но никой никога не го бе попитал какво желае сърцето му.

Селото беше малко и спретнато. Повечето къщи бяха само на един етаж, но имаха хубави градини, изпъстрени от много цветя. Ермиар видя в далечината да се извисява над всички останали къщи храмът, но така и не стигнаха до него. Свиха в една тясна улица и се озоваха пред голяма, в сравнение с другите, къща. Беше на два етажа, но доста запусната. Боята й беше олющена, някои от прозорците бяха изкъртени, но се виждаше, че навремето е била много хубава. В голямата градина имаше и друга постройка, на един етаж и доста широка. Ермиар прецени, че вътре има поне три стаи. Под дървен навес стоеше завързан кон, който пасеше от висока купа сено. Мъжът го поведе към ниската постройка, а момичето изчезна в къщата. Въведе го в малък коридор, стаите наистина бяха три, личеше от трите врати в коридора. Влязоха в една от стаите. Помещението беше с камина, в дъното имаше легло, а в средата дървена ниска маса. Мъжът заведе Ермиар до леглото, остави го да легне и запали огън в камината. После се обърна към него:

— Името ми е Безмер. Живея в съседната стая — и излезе.

Останал сам, Ермиар се повъртя известно време, премръзнал до кости от нощувката навън. Скоро огънят затопли помещението и топлината сякаш се вля в тялото му. Мислейки за странните събития, случили се напоследък, неусетно заспа.

Събуди се по тъмно. В стаята светеше само огънят от камината, но той успя да забележи храната, оставена на масата. Наяде се добре. На масата намери и бурканчето със странния мехлем. „Защо пък не?“ — помисли, и внимателно намаза тялото си, преди да легне отново. По-късно, вече в просъница, Ермиар дочу шум от отварянето на външната врата, после проскърца и вратата на съседната стая.

Загарда разтребваше остатъците от храната на масата. Лъчите на слънцето играеха по масата, по косите и ръцете й. Ермиар не се обади, а продължи да я наблюдава. Движенията й бяха бързи, отсечени и някак припрени. Често поглеждаше към вратата, спираше, ослушваше се и пак продължаваше да забърсва масата. Когато свърши, Загарда се изправи, прокара ръка по челото си и въздъхна. Сети се, че в стаята има и друг човек, и погледна към Ермиар. Когато видя, че и той я гледа, се сепна, но после се усмихна широко:

— Видях, че сте използвали мехлема. По-добре ли сте?

Ермиар се размърда под завивките. Тялото наистина не го болеше толкова много, колкото предишния ден.

— Мисля, че съм по-добре. Какъв е този мехлем?

— О, съдържа много билки, прави го майка ми. Не знам какво слага, но наистина лекува. Сигурно сте гладен. Сега ще ви донеса нещо.

— Чакай — момичето спря, — къде да се измия?

— Банята е до вас.

Тя се върна с голямо парче хляб и паница топла супа. Ермиар, измит и вече облечен, се зае бързо с храната. Докато опитваше от супата, повдигна очи и видя, че Загарда стои права до вратата и се суети, сякаш се чуди дали да остане, или да си тръгне.

— Седни де — Ермиар се усмихна.

Тя сведе притеснено глава и седна срещу него. Ермиар се нахрани и доволен се облегна назад:

— Много вкусна супа. Кой я приготви?

— Аз — тя притеснено се размърда. — Но вие сигурно сте привикнали на по-изискани ястия, наистина ли ви хареса?

— Да, Загарда, много е вкусна. Говори приятелски с мен, няма нужда от официалности. Ти ми направи добро. Не знам как да ти се отплатя.

— О, ние с мама бихме направили това за всекиго. Нали тя е лечителка.

— И все пак… — Ермиар не довърши мисълта си. — Нямате ли жрец в селото, да ви лекува? Защо майка ти върши това?

— О, имаме — Загарда се наведе към него и тихо прошепна: — но майка ми е по-добра.

После с бързо движение се дръпна назад и звучно се засмя. Ермиар не се присъедини към смеха й, видя му се нередно, без сам да разбира защо, и бързо смени темата:

— Откъде мога да си купя кон тук?

Загарда спря да се смее така внезапно, както и започна, и отговори със сериозно изражение:

— На пазара продават, но не бързайте. Останете поне още един ден, докато оздравеете напълно.

Ермиар кимна:

— Сигурно ще се наложи да остана още малко време — той надникна през прозореца. — В коя област се намираме? За първи път попадам тук.

— Лексинта Варнас. Оттук до столицата има девет-десет дена път. Но ти каза, че отиваш в Карпонили, тогава разстоянието е малко по-дълго, около двадесет дни.

Скърцането на отваряща се врата ги прекъсна. Безмер бе станал от сън. Ермиар с учудване забеляза, че шумът от отварянето на вратата накара момичето да скочи и бързо да разтреби масата. Лицето й поруменя и дишането й се учести. Ермиар смътно усети на какво се дължи тази промяна и с изненада установи, че не му стана приятно. Наистина я харесваше, но чак да ревнува. Стана и отвори вратата. Безмер вече излизаше от банята. Не обърна никакво внимание на Ермиар, а погледна към Загарда:

— Има ли нещо за ядене?

— Да, супа — тя сведе поглед и забързано започна да събира чиниите. — Да донеса ли?

— Аха — Безмер отвори вратата на стаята си и я затръшна след себе си.

В същия момент Загарда се спъна и изпусна чинията. Двамата с Ермиар се наведоха едновременно, но Ермиар пръв я хвана и я подаде на момичето. Погледите им се срещнаха:

— Благодаря ви — смотолеви притеснено тя, — трябва да тръгвам.

Изправи се и бързо излезе от стаята.

Той остана известно време клекнал на земята. Загарда имаше хубави очи.

Ермиар се разхождаше в градината. Вече втори ден прекарваше или в стаята, или навън, но стигаше само до ниската ограда и не проявяваше интерес към селото. Мъчеше се да си спомни как се е озовал тук и какво се е случило с „вълците“, но безуспешно. Безмер изчезваше всеки ден нанякъде и само по звуците на вратите, нощем и рано сутрин, се разбираше, че живее там. Загарда се появяваше за малко, колкото да му остави нещо за ядене или да разчисти. Желанието й да разговаря с него сякаш се бе изпарило в момента, когато изпусна чинията. А от странната й майка нямаше никаква следа. Дори и един път, откакто пристигна в селото, не я чу, нито я видя. В двора често идваха някакви хора, повечето жени, и влизаха в къщата, но ги посрещаше и изпращаше Загарда.

„Утре ще си купя кон и ще се махна от това затънтено село“, мислеше Ермиар, докато кръстосваше за пореден път градината. Тялото вече не го болеше толкова благодарение на белия мехлем, а ежедневната скука така му омръзна, че бе готов да се махне на момента. Разнообразяваха го единствено догадките, които се опитваше да прави по отношение на мистериозния си съсед. Но колкото и да си блъскаше главата, не успя да намери логично обяснение на странното му поведение и целодневните му разходки. Бързо го умориха и тези мисли. Остана му утехата, че съвсем скоро ще напусне новите си познайници. Дори Загарда, когато го посещаваше, за да му донесе храна, вече не му се виждаше толкова хубава и интересна.

Както се разхождаше, по-скоро първо със сетивата си усети напрежението. До ушите му долитаха звуци, които го обезпокоиха, но той продължаваше да мисли за предстоящия ден и не обърна внимание на обхваналата го, незнайно как и защо, възбуда. Постепенно безпокойството взе връх и той се ослуша внимателно.

Из тесните улици на селото често притичваха нечий стъпки; дочуваше тревожни гласове; вратите на съседните къщи се затваряха и отваряха през странно малък интервал от време. Обзе го любопитство и се запъти към улицата, да провери какво става, но бе пресрещнат от забързаната и задъхана Загарда:

— Артебос е обсаден от уголските войски. Във война сме — тя го погледна с тъмни, разширени от уплаха очи, и продължи: — Ако имате багаж, съберете го, отиваме в пещерите.

— Какви пещери, Загарда? Как разбра за Артебос?

— Дойде пратеник на кан-предводител Издулор. Наредено е да се скрием в пещерите извън селото и там да чакаме още заповеди от Истрос.

— Къде е пратеникът?

— Замина още преди час за съседното село Пулчир.

— Какви са тези пещери?

— Помните ли скалите, дето ви изхвърли реката? По-навътре на брега скалите са образували пещери. При опасност хората от селото намират убежище там. Бързо, побързайте.

И момичето се втурна към къщата.

Ермиар се ядоса:

— Загарда — гласът му бе груб и силен, — спри веднага и се успокой.

Тя се извърна и стреснато го изгледа. За първи път го чуваше да говори така.

— На какво разстояние оттук се намира Артебос?

— Шест-седем дни път с кон.

— Има ли друг обсаден град?

— Не знам — уплахата не слизаше от лицето й.

— Кой е върховен в селото?

— Секубал.

— Къде мога да го намеря?

— На площада, всички се събират там, за да отидем заедно в пещерите.

— Добре, върви. Съберете си багажа и ме изчакайте тук. Ще дойда да ви взема. И стига си се паникьосвала. Артебос е далече.

Ермиар излезе на улицата и се отправи към площада. Не познаваше селото, но се ориентира лесно по хората, стичащи се на тълпи към центъра му, и по високата кула на храма.

Площадът беше във формата на квадрат. В единия му край се издигаше храмът, но Ермиар не успя да види нищо друго, тъй като море от хора го изпълваше и дори тези, които тепърва пристигаха, се принуждаваха да застават по съседните улици. Хората водеха всякакъв добитък и коне, натоварени с вързопи покъщнина. Малки деца ревяха, гушнали полите на разтревожените си майки, а мъжете се събираха на групи и от време на време ги гълчаха, за да млъкнат.

Ермиар с възмущение си пробиваше път сред тълпата. Какъв управител е този Секубал, щом допуска тази бъркотия? Нима в това село няма жрец или някой с повече мозък? Разпита тук-там и накрая едва успя да си проправи път до стълбите на храма, където управителят Секубал, побелял и прегърбен мъж, се караше на някаква жена, която не оставаше по-назад и го ругаеше здравата. Ермиар се стъписа пред тази жалка и комична сцена. Постоя известно време като зрител — сред дюдюканията и подигравките на хората — и със свъсени вежди застана между Секубал и разгневената жена.

— Ти пък кой си? — старецът го изгледа учудено.

Ермиар не си даде труд да му отговаря, а ядосано се развика:

— Не те ли е срам? Какъв управител си ти? Викнал си цялото село за публика на семейните си кавги.

Хората, застанали наоколо, млъкнаха и впериха очи в него. Секубал предизвикателно наклони глава и надменно изгледа Ермиар:

— Кой си ти, вчерашен сополанко такъв, и откъде си, та да ми казваш какво да правя?

— Не си позволявай да говориш така на бъдещия кан-предводител на Онгалада. Аз съм Ермиар, син на Иртхитюин, и те питам кой луд те е направил върховен на Кодили и къде му е бил мозъкът? Жена ти щеше да се оправи по-добре от теб, изкуфял старец такъв. А теб те бива за върховен само на стадо крави.

Дружен смях придружи последните думи на ядосания Ермиар, но когато той изгледа смръщено тълпата, кикотът утихна и спря. Секубал наведе глава и тихо помоли:

— Простете, господарю. Не ви познах. А жената e луда горката, така ме ядоса, че…

Ермиар нетърпеливо го прекъсна:

— Не искам да слушам глупавите ти оправдания. Къде е жрецът на селото?

— Умря преди два дена — наведе глава Секубал.

Ермиар замълча за момент и попита:

— Какви са новините от Истрос?

— Артебос е обсаден от огромна уголска войска. Пратеникът нареди да се скрием и да чакаме заповеди. Ако се наложи, мъжете ни ще заминат за Сатрос, най-близкия до Артебос град, но само ако получим заповед от Издулор.

— Добре. Слушай ме внимателно. Първо, още сега изпрати съгледвачи във всички посоки и веднага махни хората от площада и улиците. Нека всички се приберат по домовете си. Жените и децата да са готови най-късно след три часа да напуснат селото, и то без никакъв багаж и животни, освен конете, които ще яздят. Избери десет мъже, които да ги придружат. Още двайсетина мъже ще трябват за добитъка и багажа. Ще тръгнат утре рано сутринта. Останалите мъже да останат по домовете си, докато реша какво ще правим по-нататък. Намери ми кон и ме чакай тук, скоро ще се върна. И по-живо!

Секубал се поклони, а Ермиар тръгна обратно към къщата на Загарда. Този път не се наложи да разбутва тълпата. Мълвата за присъствието му се разнесе от уста на уста из множеството и хората сами му правеха път.

Загарда очакваше Ермиар, застанала пред къщата. Нетърпеливо се оглеждаше на всички посоки. Видя го да се задава, махна му с ръка и когато той я наближи, заговори припряно:

— Елате, майка ми иска да разговаря с вас. Каза, щом дойдете, да ви заведа при нея.

— Не сега. Донеси ми нещо за ядене.

— Моля ви, елате. Вие не я познавате. Не помня досега да е искала да разговаря с някого. Винаги другите са тези, които искат помощта и съветите й. Сигурно е важно.

Ермиар си припомни подигравателния смях на старицата и го побиха тръпки на неприязън, но любопитството надделя и с нежелание тръгна след Загарда.

Къщата беше мрачна и тъмна. Изкачиха се по дървено стълбище, което жално поскърцваше, и минаха по дълъг коридор, в чието дъно се спряха. Загарда го въведе в претрупано от различни мебели помещение и си тръгна. Ермиар се огледа, но не видя никого. Върху дървени лавици стояха много шишета, стъкленици и бурканчета с най различни течности и мехлеми. Закачени по стените, висяха изсушени снопове растения, върху масата имаше нахвърляни книги. Докато разглеждаше наоколо с интерес, една завеса, която до този момент не бе забелязал, се дръпна и старицата влезе при него. Накани се да я поздрави и тръгна към нея, но тя махна бързо с ръка:

— Седни тук — посочи му една ниска маса с два стола. Върху масата стоеше голяма стъклена купа с вода, на чието дъно забеляза някакви почернели от водата листа.

Ермиар послушно седна на стола. Въпреки краткия си престой при селяните, той привикна към различното отношение на билярите, непознали дворцовите обноски и живота в града, тъй като не беше нито тщеславен, нито самовлюбен. Непринудеността в отношенията дори му се харесваше.

Старата се приближи до него, наведе се и надникна с внимание в очите му:

— Момче, ти чувал ли си за оренда?

— Да, чувал съм — Ермиар не за първи път чуваше тази дума. Бе слушал жреците да я споменават често в разговорите си, но не знаеше значението й.

Ала старицата не обърна внимание на отговора му, а продължи да говори:

— Оренда е сила, която живее у всекиго. Тя може да преминава всякакви граници, да влиза от човек в човек, в предмети и в животни. Оренда е форма и сила, дух и вечност. Тя е в кръвта ни, в сърцето, в главата, но малцина намират пътя към оренда, малцина я познават.

Устните й зашепнаха някакъв стих, който постепенно премина в мелодия:

Ермиар никога не бе чувал такава музика. Унесе се, тъй като гласът на старата жена бе хубав и нежен, а извивките на мелодията го плениха. Изненадващо тя млъкна, бръкна с ръка в купата и го напръска с водата в лицето. Това го стресна и той започна да се бърше с ръка, а жената отново избухна в странния си смях:

— Ха-ха-ха — седна срещу него и го изгледа хитро с черните си мънистени очи. — Голям мъж, а го е страх от водата, ха-ха-ха…

Смехът й секна така внезапно, както и пеенето. Лицето й придоби сериозно и страшно изражение, когато каза:

— Ти си тръгнал по пътя на оренда. Изправи се и върви, защо се страхуваш?

Ермиар отново се ядоса и бързо скочи на крака. Не се развика само защото тя го бе приютила в дома си, но нямаше намерение да стои там и да я забавлява. Явно е напълно луда, помисли Ермиар с досада. Вече достигна вратата, когато кикотът й спря:

— Забрави нещо, момче.

Ермиар се извърна и видя в ръката й, протегната към него, да блести някаква верижка. На края й висеше нещо, което той не успя да различи. Поколеба се за момент, но се върна и протегна ръка, за да вземе предмета. Тя обаче го дръпна бързо към себе си:

— Преди да го вземеш, да знаеш и да помниш: До вратата друг ще те заведе, но ти трябва да я отвориш!

Старата постави верижката на масата, изправи се и се скри зад завесата, откъдето се бе появила. Ермиар взе верижката и я разгледа. Бе изработена от странен, непознат за него метал, а на нея висеше закачен голям кръгъл медальон от същия метал. В средата на кръга бе гравирано свещеното дърво, заобиколено от надписи на савхи. На обратната страна на медальона изпъкваха само три окръжности, две от тях — близо една до друга, а третата — по-отдалечена от останалите. Всичко това му се стори много странно, но той се замисли за момент, каза си на ум: „Какво пък толкова, ако го взема?“, и закачи верижката на врата си. Измъкна се бързо оттам и слезе внимателно по паянтовите стълби. Загарда го очакваше:

— Оставила съм ядене в стаята ви.

— Благодаря ти — погледна я право в очите. — Майка ти е странна жена, Загарда.

Момичето наведе глава:

— Веднъж тя ми каза, че не сте попаднал случайно тук, а за да възстановите равновесието, но не знам какво означава това. Каза също, че сте с добра душа и затова злото ви е повикало в Кодили.

Тези думи на девойката затвърдиха убеждението на Ермиар за старата. Загарда сякаш усети това и добави:

— Някои казват, че е луда. Струва ми се, че и вие искате да кажете същото.

Ермиар не обичаше да се оправдава и увърта, затова не каза нищо повече, а се запъти към стаята си.