Демон, юда и магьосник

XII главаЧерна Юда

Ермиар и Безмер препускаха мълчаливо до селото. Ермиар разбра, че благодарение на медальона Безмер ще разкрие пред него тайната си. Затова реши да не го притиска и дразни с въпроси, докато сам не пожелае да проговори. От своя страна Безмер напрегнато обмисляше ситуацията. Трябваше да измисли правдоподобна легенда за присъствието си в селото и намирането на останките на древния град Лимен Карон. Затова поведе Ермиар обратно към Кодили, печелеше време, преди да прецени какво да му разкрие и как да действа. Тревожеше се доколко наследникът на онгаладския трон е запознат с древната история, но правилно заключи, че представителите на стети-сантропи за разлика от вети-сантропи, жреческото съсловие, не достигат чак толкова напред в обучението си. Образованието в Биляра изцяло се ръководеше, организираше и изпълняваше от жреците, които нямаха интерес от разкриването на някои истини. Но Безмер се безпокоеше. Знаеше, че Ермиар е тръгнал към Карпонили и манастира. Ако той проговори пред Алобоготур или някой друг от пазителите, преди Безмер да намери това, за което е дошъл, мисията му се проваляше. А и медальонът се намираше у Ермиар. Безмер едва се удържа да не изругае, но ако Ермиар знаеше за какво служи, нямаше да го разпитва и преследва. Как се бе озовал в него, на този въпрос Безмер нямаше отговор.

Така, увлечени всеки в мислите си, не усетиха как пред тях изникна портата на Загардината къща. Вързаха конете си под стрехата, напоиха ги с прясна вода и се прибраха в стаята, обитавана от Безмер. Той извади от торбата си пушен бут, наряза го на едри парчета и се обърна към Ермиар:

— Яж.

Ермиар, без да се бави, лакомо се нахвърли върху месото. Безмер седна срещу него и също хапна две-три парчета, но тъй като не беше много гладен, се задоволи само с тях и ги преглътна с помощта на чаша вода. След това изтегна краката си върху един стол, оригна се звучно и с наслада примлясна.

— Така-а-а, питай сега каквото те интересува — обърна се Безмер към дъвчещия си сътрапезник. — Но преди това ми кажи откъде имаш медальона?

Ермиар надигна глава, задъвка бързо залъка си, бързо-бързо го преглътна, преди да отвърне:

— Старата майка на Загарда ми го даде.

Безмер изви вежди и подсвирна:

— Как така ти го даде? Без да каже нищо ли?

Ермиар си спомни, че тя каза нещо за някаква врата, но тъй като не бе запомнил добре какво точно, отвърна:

— Нищо не ми е казвала — махна с ръка, сякаш да подчертае колко маловажно е това, и насочи разговора към Безмер. — А сега е твой ред, кажи ми какво търсиш от толкова време в околностите на Кодили и кой си ти?

Безмер не настоя. Видя, че няма да разбере нищо повече и отвърна:

— Произхождам от ури-сантропи, баща ми и майка ми са земеделци. Роден съм в село Бахалин, област Ябрус. От малък съм мечтал да пътувам и когато навърших деветнадесет години, реших да поскитам по света. Така, докато обикалях от град на град, се запознах с един скитник като мен — Рабаден му беше името. Той издирваше древни градове и ценностите, останали погребани под останките им. Главно от това се прехранваше. Заедно с него намерихме доста ценни вещи и продавайки ги, добре си поживяхме. Но преди година умря от болест. Така и не разбрах каква. — Безмер се умълча за момент и продължи: — Древните останки на града Лимен Карон бяха мечта за Рабаден. Когато го сполетя болестта, бяхме на път да го намерим. Останах сам, но не се отказах. Сведенията, които имах за града, ме доведоха в Кодили, и не сбърках — каменният път, който сам видя днес, е построен от древните обитатели на град Лимен Карон. Река Релсма е минавала точно през средата му.

Ермиар го слушаше с интерес, но не спираше да яде от месото. Когато Безмер спря да говори, той обърса с ръка устата си и попита:

— Откъде разбрахте с Рабаден, че такъв град е съществувал?

— Най-вече от легендите — усмихна се Безмер, — но преди около четири години, когато с Рабаден разкопахме останките на стара къща, открихме документи. По всичко личеше, че са търговски. Между тях намерихме и доста точна карта за разположението на града.

Ермиар кимна, замисли се и продължи с въпросите:

— А скалата, какво има зад нея? Пътят свършва точно там? Какво се опитваше да разкопаеш?

— Не знам, но усетът ми подсказва, че зад скалата се намира нещо ценно. Опитах се да прокопая вход отдолу, но ще е невъзможно. Днес се убедих окончателно. Скалата отива прекалено надълбоко в земята.

— А медальонът? — спомни си Ермиар и издърпа верижката от врата си. — Ти имаш рисунка, на която е изобразен. Видях я.

Безмер се изправи и закрачи с бавни крачки около масата, чудеше се какво да отговори. Усещаше, че се заплита в плитки лъжи, но разчиташе на това, че Ермиар не е запознат с никоя от тайните му. Пък и нямаше друг избор. Медальонът му трябваше. Той отговори сопнато:

— Да, рисунката бе сред документите, които открихме с Рабаден.

— Но за какво служи? Ти изглежда много държиш да го имаш?

Безмер кимна:

— Утре ще тръгна рано, както винаги. Ако искаш, ела с мен и ще видиш сам защо ми трябва медальонът.

— Така да бъде — кимна Ермиар, — ще отложа с ден пътуването си и ще дойда с теб.

В това време откъм двора се чуха конски тропот и гласове. Двамата мъже се извърнаха към прозореца. По пътя към тях идваха трима от спътниците на Ермиар — „вълците“.

Това бяха Булик, Вананд и Крамик. Булик изпълняваше уговорката си с Ермиар и го издирваше из опустялото село. И тримата мъже бяха внушителни като осанка и доста страховити на вид. Особено Крамик, най-младият от тримата, който водеше на дълга верига след себе си седемдесет килограмов светъл вълк. Животното бе с гъста и рунтава козина, здрав врат, едро и много красиво. Самият Крамик също впечатляваше с вида си. Бе с руса коса, която през топлите месеци на места ставаше платинено-руса — това го отличаваше от повечето биляри. Носеше косата си дълга и вързана на опашка, подобно на сангасите. Белег от нож пресичаше по диагонал лявата буза на иначе красивото му и гладко лице. А очите му бяха тъмно-сиви, изпъстрени от по-тъмни и по-светли петънца, с дълбоки черни зеници. Тези особени очи не оставяха никого безразличен, най-вече заради цвета си, който не се срещаше дори при северите. Тялото му бе по-едро и здраво от това на останалите „вълци“, поради увлечението му по тежестите, с които се подготвяха „глиганите“. Крамик, който имаше не един приятел сред тях, използваше по-голяма част от свободното си време, за да участва в тренировките им. Въпреки че бе с приветлив характер и лесно печелеше приятели, Крамик създаваше усещането за нещо недоизказано, сякаш пази от другите някаква тайна, която само той знае и разбира. За това допринасяше и странната му поява преди шест години, за която не спираха приказките и до днес. Бе се появил в казармите на Исиней върху красив черен кон. Придружаваше го огромният светло-сив вълк, вързан за тънка метална верига. Животното бе снажно и страховито на вид. Крамик бе пожелал да се присъедини към Войската на „сивия вълк“ и оттогава неговият вълк Дурум се бе превърнал в нещо като талисман на войската. И въпреки че всички се отнасяха добре с Дурум и го обичаха, вълкът не се доверяваше на никого освен на господаря си. През онези далечни дни бяха отправени хиляди въпроси към Крамик, но той не обичаше да говори за миналото си. За него успяха да разберат само това, че всичките му роднини са умрели, а отглеждането на вълци е стара семейна традиция. Оттогава Крамик не веднъж се бе доказал като добър боец, изключително силен и пъргав, а сивият вълк Дурум неотлъчно го следваше навсякъде.

Като видяха коня на Ермиар в двора на къщата, тримата войници спряха и скочиха от конете си. Ермиар излезе да ги посрещне, докато Безмер гледаше с мрачно примирение след него. В сметките му не влизаха нито „вълците“, нито младият им господар, но нямаше друг избор, освен да ги търпи. Знаеше, че колкото по-бързо задоволи любопитството на Ермиар, толкова по-бързо ще го оставят на мира.

Булик се поклони на Ермиар:

— Вчера не се завърнахте.

— Да, Булик, ще се забавим поне още един ден, защото искам да свърша нещо — Ермиар се усмихна. — Защо не вземете пример от жителите на Кодили. Те се държат непринудено и открито с мен. Не се кланят и не украсяват словата си. Елате — обърна се и към тримата, — ще пренощуваме в къщата, а сутринта ще отидем до останките на един стар град.

Ермиар разказа набързо на тримата „вълци“ за медальона и изчезналия град и се върна обратно при Безмер, с когото имаше да прави още уговорки за сутринта.

Тримата войници влязоха в къщата на Загарда и се настаниха в широката дневна на първия етаж. Разказът за Лимен Карон направи най-силно впечатление на Крамик, който едва прикри възбудата, обзела го при споменаването на медальона и изчезналия град. За разлика от него Вананд остана безразличен към приключенията на Ермиар, той по-скоро се интересуваше от менюто за вечеря и подслона им за сън. Булик бе изслушал с внимание Ермиар и когато той ги остави, за да се върне в пристройката при Безмер, смръщи вежди и се обърна към Вананд:

— Струва ми се, че съм чувал името на този град — Лимен Карон. На теб говори ли ти нещо?

Вананд поклати отрицателно глава:

— За първи път го чувам, Булик. Що за град трябва да е?

Булик вдигна рамене:

— Не ми дава мира чувството, че някога съм слушал нещо за тоя град. Но ветровете да ме отнесат, не мога да си спомня.

Крамик, който чистеше обувките си, седнал върху един паянтов стол, разсеяно ги слушаше. Сивият вълк се бе свил на кълбо в краката му и спеше. Мъжът бавно вдигна глава, преди да заговори, а очите му искряха с особен блясък:

— В моя край вярват, че в изчезналия град Лимен Карон живеят лошите духове. Когато дойде тъмният месец, хората не пускат вечер децата си навън, защото се смята, че тогава духовете напускат Лимен Карон и скитат по земята. И ако видят дете, го отвличат със себе си в изчезналия град — иронична усмивка изкриви чертите на лицето му. — Сигурно си чувал това, Булик, когато майка ти те е крила от лошите духове през тринадесетия месец.

Булик поклати замислено глава:

— Не помня да съм чувал тази история, но е интересна, Крамик. Ти от кой край си?

— Роден съм недалече от тук. Имението ни се намира до езерото Среброискрен пляг в околностите на град Сатрос. Заради тази легенда прекарвах тъмния месец доста самотно. На останалите деца бе забранено да играят навън.

— На останалите деца!? — попита Булик.

— Да — кимна Крамик, — моето семейство считаше тези приказки за глупави и не са ме спирали да излизам.

Вананд се надигна от мястото си:

— Хайде да потърсим легла из тая съборетина. Ако утре ни отвлекат лошите духове, поне да сме се наспали добре.

Булик и Крамик се захилиха и с охота последваха предложението му.

Принцеса Деница кан Стювиги се изправи рязко с вик на ужас. Отново я измъчваха кошмарни сънища. Цялото й тяло бе в пот. Кръвта от устните й се бе оттеглила, те се сливаха с цвета на лицето й. Очите й заиграха като полудели, скова я ужас. Лежеше върху дузина кожи, гола, покрита с бяло памучно платно. Намираше се в пещера, а близо до нея гореше огън, чийто пламъци изписваха причудливи сенки по каменните стени. Тя не знаеше нито защо, нито къде се намира. Един силует излезе от сянката и се приближи към нея. Деница се уви плътно с платното и загледа уплашено с широко отворени очи. Възрастна жена с побелели коси и тъмно, грозно, сбръчкано лице се приближи до нея.

— Не се плашете, принцесо — гласът й бе мек и топъл. — Няма да ви се случи нищо лошо.

— Къде съм? — тревожно попита Деница. — Какво правя тук и коя сте вие?

Жената се усмихна и Деница потръпна. Зъбите й бяха черни, проядени и лиги се стекоха по брадичката на старицата.

— Вие сте на сигурно място, не се тревожете.

Деница се ядоса:

— Коя сте вие?

Жената се наведе, сложи ръка на челото й и с равен силен глас започна да изрича непознати за Деница думи на древния език савхи, чието ехо някак зловещо отекваше в пещерата. Деница се опита да се дръпне, но не успя. Около нея всичко стана черно и тя потъна отново в мрачните бездни на кошмарните си сънища.

Салистар се появи от сенките и се загледа в отпуснатото й тяло. Наведе се и хвана ръката й. Бе топла и той усети как кръвта пулсира във вените й. Вдигна глава към старицата:

— Юдо, ще я спасиш ли? Скоро ще загуби разсъдъка си, само ти можеш да й помогнеш.

— Ще я спася, но да знаеш, че никога няма да е същата. И ще поискам нещо в замяна.

Салистар се намръщи:

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да е същата, юдо? На мен ми трябва силата й.

Старата се изкикоти. Пещерата пое звука от смеха й и го понесе към дълбините на Черната планина.

— Мръсен човек си ти, познавам те.

Салистар ядно я погледна и почти изсъска:

— Това не е твоя работа, юдо. Не съм те търсил в пещерите на тази прокълната планина толкова време, за да ме съдиш. Не съм и по-лош от теб.

Изведнъж гласът на старата стана силен и могъщ, когато му отговори:

— Аз съм юда, простосмъртни. Законите, на които служа, за теб са опасен грях. Вземи момичето и се махай, докато е време. Да умре, за нея ще е по-добре.

— Кажи какво искаш в замяна на живота й, юдо, и не ми губи времето — гневна гримаса изкриви лицето на Салистар.

Старата поклати глава и отговори:

— Ти си наясно какво ще стане, нали, изменнико. Тези, които се наричат жреци, са ти разказали за мен. Искаш да й вдъхна силата, за да черпиш от нея, защото, ако си сам, ще отслабнеш, невежите ще изпият енергията ти — тя поклати глава. — От векове чаках края си, но сега ти се появяваш с това момиче… — тя простря кльощавата си ръка към тялото на Деница и се смълча. — Ама и вие, хората, мирни не седите — тя каза последното изречение весело и зловеща усмивка изкриви устните й. Салистар се извърна с отвращение. Старицата продължи да говори, а по брадата й отново закапаха лиги:

— Ще го направя. Ще й дам сила, но да знаеш, че за да я покориш, ще трябва да откраднеш булото й. Никак няма да успееш иначе. Ако го откраднеш, тя ще ти се покори, но върне ли си го отново — загубил си. В замяна на нейния живот искам единадесет момичета — млади — те ще й бъдат сестрите. До три дни ги искам, вързани в гората, през която мина, преди да стигнеш дотук. Където искаш ги оставяй, само гледай да са добре завързани, за да не бягат. Това е.

Салистар се замисли, но не след дълго отвърна:

— Ще ти ги дам, но имам едно условие.

Старата го гледаше с присвити очи, а той продължи:

— Когато ги получиш, ще се развилнееш с тях като в миналите векове, юдо, прав ли съм?

Жената кимна и продължи да го гледа:

— Така е, изменнико — отвърна му.

— Вилней колкото искаш, ходи където щеш, но искам планината Карпонили да заобикаляте отдалече — ти и другите единадесет. Само тая — той посочи Деница, която тихо спеше, изтегната върху кожите — да може да ходи там.

— Далече се целиш, изменнико, Карпонили не е ли висок връх за теб?

— Това си е моя работа. От теб искам клетва, че там няма да стъпвате.

— Имаш я — старицата се усмихна и го погледна хитро с невероятно бистрите и живи за възрастта си очи.

— Не ме мисли за глупав, юдо, кървавата клетва искам от теб, че на думите ти вяра нямам.

Юда го погледна злобно и си замърмори под носа, но взе ножа, който Салистар й подаваше, и сряза с него ръката си. Черна кръв шурна, потече и прокапа по скалния под.

— Така както тече кръвта ми, да изтекат дните ми, ако наруша клетвата.

Юдата повтори три пъти тези думи и изведнъж земята се разтресе с мощен грохот, пропука се и пред тях зейна дълга пукнатина. Кръвта на юда спря и раната от ножа се затвори, сякаш никога не я е имало.

— Ето, човече, земята прие клетвата и ще я изпълни, ако аз я наруша. Върви си сега и ми доведи момичетата. Другото остави на мен. След пет дни се върни тук — юдата се приближи няколко крачки към Салистар и посочи с ръка към спящата Деница — и тя ще те чака, но вече няма да е дете на хората.

Салистар кимна мрачно и се загледа в нежното лице на Деница, по което проблясваха пламъците на огъня. След миг се извърна и с широки крачки потъна в мрака на пещерата.

Останала сама с принцесата, юдата се изкиска под носа си и замърмори:

— Мръсен човек си ти, изменнико, но глупав. Клетва за булото не дадох. Как ще ме хванеш сега?

Първият министър на Уголия — Тобел, се извърна назад. Още няколко часа оставаха до атаката. Заедно с Бакуриан и водача, който се бе появил незнайно откъде, Тобел яздеше в челото на колоната от войници, избрани да потеглят към Истрос. Останалите щяха да атакуват Артебос точно в полунощ. Те не знаеха, че предводителят им Бакуриан ги е изоставил, спяха спокойно в топлите шатри. Тобел въздъхна и отново се обърна напред. Пътят бе тесен и стръмен. Минаваше през гъста гора. Налагаше се да пътуват в колона по един, най-много по двама, за да се придвижват напред.

Кълбетата вечна светлина хвърляха върху тях призрачната си светлина. Клоните на дървета и храсти се навираха в лицето му, задиряха дрехите, скубеха косите му и го изнервяха. Тобел намираше това начинание на Бакуриан за безумно, но нямаха избор — нито той, нито хората, които вървяха след тях. Водачът биляр, кльощав и прегърбен човек с хитра усмивка и жив поглед, ги бе предупредил, че трябва да са максимално тихи и внимателни, за да успеят да се промъкнат незабелязано по пътищата на Биляра и да избегнат съгледвачите на противника. Затова мъжете не разговаряха помежду си, а мълчаливо се движеха по тясната пътека.

Въпреки че бяха тръгнали преди часове, войниците не бяха изминали голямо разстояние поради неудобния път, тъмнината и големия си брой. Стори им се, че е изтекъл цял век, откак си проправят път сред дивия пущинак.

И тогава, след дълго бродене в черния мрак, Тобел ги чу. Неочаквано, като по команда, колоната от конници зад него спря и всички наостриха слух. Другарите им, останали в лагера, нападаха Артебос. Виковете им, макар и слабо, достигнаха до тях. Войната започна.

Юда усети момичето. Днес бе утрото на първия ден от уговорката със Салистар и той вече бе довел една от девойките. Макар и далече от гората, седнала в мрачната си пещера, черната юда почувства страха на жертвата. Блясък просветна в очите й. Блясък, който отдавна се бе загубил заедно с миналото, в което кръстосваше навред земята, яхнала своя сура. Сега отново имаше шанс да се възроди, да поведе посестримите си из билярските гори и планини. Но този път ще се пази от хората, няма да ги подцени отново.

Тя се изправи и се затътри към един камък до стената. Преди да го повдигне, се огледа. Деница спеше тихо до огъня. Юда, сумтейки, измъкна изпод камъка остра кама. И щом се допря до оръжието, юда се разпадна на черен прах, изви се в шеметна вихрушка и полетя като хала към гората.

Момичето хлипаше тихо и се оглеждаше на всички страни. Беше около петнайсетгодишна, нисичка, с лешникови дълги коси и кръгли тъмни очи. Лицето й бе мургаво, пълничко и луничаво от постоянното излагане на слънце. Работеше заедно с многобройните си братя и сестри на полето по цял ден, което едва ги спасяваше от пълна мизерия. Днес, докато отиваха на работа, тя изостана назад, увлечена в своите си мисли и мечти. Така и не разбра откъде се появи конникът, който я вдигна с едно движение при себе си на седлото, заплаши я с нож, да не вика, и я довлече в гората. Не й направи нищо, само я завърза с тежка верига за едно дърво и си отиде, без да каже дума. Бе крещяла за помощ известно време, но сега, вече уморена и обезсърчена, тихо хлипаше и преглъщаше горчивите си сълзи. Увлечена в нещастието си, доста време не забеляза, че една старица я наблюдава иззад един храст. Когато накрая я видя, надежда проблесна в зачервените й очи. Обърна се с тънък глас към възрастната жена:

— Моля ви, помогнете ми.

Черната юда се приближи към момичето:

— Как се казваш?

— Малена.

Юда се приближи още към нея, извади от пазвата си парче плат и го разгърна:

— На колко си години?

— На петнайсет.

Девойчето с интерес наблюдаваше старицата, в чийто ръце, разлюляно от вятъра, се появи тънко було от невероятно красива материя. Бе полупрозрачно, светло, но под определен ъгъл на слънчевата светлина по него пробягваше дъга с преобладаващо синьо-зелено оцветяване. Малена ахна удивено. За първи път виждаше подобна тъкан. Старата жена вече бе на дъх разстояние от момичето и прошепна нежно в ухото й:

— Не се плаши, Малена, от днес вече ще се наричаш Смита и ще бъдеш господарка на горите — черната юда метна булото върху главата на момичето с едната си ръка, а с другата размаха камата и я заби право в сърцето й. С едно рязко движение старата разпори гърдите на Малена, бръкна и извади туптящото още сърце от тялото й. Изправи се, държейки го високо над себе си, и нададе силен, нечовешки крясък. Ехото го разнесе навред из леса, уплашени птици се разхвърчаха на всички посоки. След миг, в който сякаш гробна тишина падна над гората, юда дочу приближаващия се тропот на копита. Бавна усмивка се разля по устните й, когато прошепна:

— Сура.

Измежду дърветата се появи огромен благороден елен, близо тристакилограмово животно с масивни разклонени рога и гъста козина около врата, подобна на грива. Умните му тъмни очи гледаха юда право в лицето. Еленът се приближи на една ръка разстояние до старицата и сведе надолу глава. Юда свали ръце и положи сърцето на момичето на земята, точно под муцуната на красивото животно. Еленът изяде сърцето, дъвчейки бавно непривичната храна. Когато свърши, сура облиза окървавената си муцуна и се приближи до тялото на Малена. Животното подви краката си и легна до бездиханния, но още топъл труп на момичето. Юда се наведе, вдигна от земята камата си, тялото й се изви в черна пясъчна вихрушка и отлетя. Тук вече нямаха нужда от нея. Сура щеше да се погрижи за Смита, новата й сестра.

Когато старицата изчезна, еленът се наведе над отворената рана в тялото на момичето и сълзи покапаха от очите му. Те падаха върху тялото една по една, после все повече и повече, докато накрая измиха кръвта, от която не остана следа. И бавно, след час и повече, когато слънцето си проправи път сред клоните и огря с лъчите си трупа, дълбоката рана беше заздравяла и изчезнала. Тялото й се изпъна, някак наедря на ръст и гладки мускули изпъкнаха под кадифената кожа. Под топлите милувки на слънцето и сълзите на сура тъмните коси на момичето бяха станали светли, почти бели, по-дълги и невероятно гъсти, а от дясната им страна в дебела плитка се бе вплело булото, което старицата бе хвърлила върху нея. То проблясваше на светлината и по плитката й играеше дъгата, вплетена в нишките му. Лицето й се източи, стана красиво, без следа от луничките и тъмния загар. Прасковена руменина покри страните и устните й. Еленът стоеше до нея и спокойно наблюдаваше метаморфозата. Очите му бяха влажни, но от тях вече не капеха сълзи. Когато тялото на девойката изсъхна от сълзите, той се наведе и я близна по лицето. Юдата Смита отвори очи, зелени като горските поляни, и го погледна.

Асура се движеше само нощем. Криеше се от живата светлина на кълбетата в сенките на високи дървета и гъсти храсти и бавно, но сигурно вървеше към целта си. Денем копаеше дупки и се криеше под земята в корените на някое дърво. Не представляваше трудност за нея да изравя всяка сутрин твърдата земя. Силата й бе голяма. Сивите я следваха отдалече, събираха еликсир от различни цветя и всяка вечер, преди Асура да потегли на път, го носеха в леговището на майката. Така, без да чувства глад или жажда, чудовището все повече се приближаваше към времето и мястото, където го водеха инстинктът и съдбата му.

Четиримата мъже, яхнали конете си, следваха Безмер по древния път. Дурум тичаше далече напред, но не ги изпускаше от поглед. Крамик с интерес се взираше в каменните плочи под тях.

— Не знам дали лошите духове живеят тук — обърна се Вананд към яздещия до него Булик, — но е видно, че такъв град наистина е съществувал.

Булик кимна в знак на съгласие и се огледа наоколо:

— Кой знае още на какви съборетини може да се натъкнем в тези околности — промърмори той и посочи с глава към яздещия напред Безмер. — Що за човек би се занимавал с това? Та това не е работа като работа. Мен, ако питаш, прилича ми на скитничество.

Вананд вдигна рамене:

— То и нашето не си е работа, Булик. Живот по казармите или на път. Не сме повече стока от него. Пък и той поне е свободен. Ходи, където си поиска. А ние — където ни пратят.

— Не е същото Вандо, знаеш го — възрази му Булик със сериозно изражение.

— Знам — след известно мълчание отговори Вананд, — но понякога завиждам на такива като него.

— Защото си един завистлив пръдльо — със смях му отвърна Булик.

Вананд също се засмя гръмогласно.

Безмер се обърна. Двама от изтърсилите се вчера войници силно се кикотеха. Ядосано ги стрелна с очи, но бързо се овладя и се обърна отново напред. Ако всичко върви както трябва, скоро ще се отърве от тях. Безмер бе наясно, че те имат задача и не могат да я отлагат вечно. Трябваше му само още малко търпение, докато се освободи от присъствието им.

Не след дълго стигнаха до скалата — там, където свършваше древният път. Безмер и Ермиар първи скочиха от конете си и ги завързаха. Тримата им спътници също се смъкнаха от седлата и ги последваха. Всички мълчаха, сякаш предстоеше нещо тържествено, което не бива да се прекъсва с приказки.

Мъжете се приближиха до скалата. Безмер, който бе най-отпред, я огледа внимателно. Явно търсеше нещо, известно само на него. Когато го намери, хвана с ръка няколко клона от бръшляна, покриващ скалата, и ги отмести. Продължи да отстранява внимателно растението, а останалите с интерес забелязаха, че под изтръгнатия бръшлян в скалата се разкрива отвесна цепнатина. Сякаш скалите бяха две, плътно прилепени една до друга.

— Приближи се — обърна се Безмер към Ермиар.

Ермиар се приближи и погледна към мястото, което му посочи мъжът. Там, изсечен в скалата, беше образът на Живото Дърво, заобиколен от надписи на савхи. Ермиар не се замисли и за миг откъде му е познато това изображение, а с едно движение свали от врата си медальона и го приближи до скалния му двойник. Единствената разлика между двата образа бе в това, че върху скалата изображението бе изпъкнало, докато на медальона бе вдлъбнато. Ермиар погледна въпросително Безмер, който му кимна. И двамата си мислеха едно и също. Ако медальонът бъде поставен върху скалния релеф, може би ще се случи нещо. Ермиар намести медальона върху изображението, да провери какво ще стане. Мъжете бяха заинтригувани от ставащото и никой не забеляза промяната в застаналия най-отзад Крамик. Лицето му бе придобило изключително сериозно и съсредоточено изражение и бе бяло като платно.

В момента, когато Ермиар намести медальона и отдръпна ръката си, проехтя тежък грохот над главите им. Небето потъмня, смрачи се и светлината от няколкото кълбета, които плуваха около тях, ярко се открои. Задуха вятър, студен и парещ едновременно, и плътен глас се разнесе наоколо, дошъл от… никъде. Те не го разбираха, но знаеха, че говори на савхи, древния език. И тогава от процепа в скалата срещу тях лумна ярка светлина, която се разширяваше все повече и повече. След миг светлината изчезна, вятърът спря и небето отново просветля. Загадъчният глас бе замлъкнал. Срещу тях в скалата зееше процеп, широк приблизително толкова, колкото през него да мине човек. В този момент вълкът седна на задните си крака, вирна муцуна към небето и нададе продължителен вой. Кръвта във вените на мъжете се смръзна и тръпки полазиха по кожата им.

— Волобарската магия — прошепна Крамик и пристъпи няколко крачки напред към процепа.

— Какво? — Булик, който бе най-близо до него, го изгледа въпросително. — Знаеш ли какво беше това?

Всички се обърнаха към Крамик, който вече се бе съвзел и спокойно отвърна:

— Волобарска магия трябва да е. Чувал съм за нея като дете. В два предмета се вгражда заклинание и се разделят. Когато предметите се съберат отново, заклинанието бива изречено. Разбира се, мислех това за измишльотина, но се оказва вярно.

Ермиар го попита:

— Опасно ли е да влезем?

Крамик вдигна рамене:

— Не зная, господарю. Това е всичко, което съм чувал за волобарската магия.

Безмер изгледа подозрително Крамик, смръщи вежди и си помисли, че този „вълк“ май е нещо повече от обикновен войник, щом знае за волобарската магия.