Демон, юда и магьосник

XIV главаЗелената книга

Еленът с Ирника на гърба си се катереше ловко по стръмните пътеки на Черната планина. Планината на юдите, в чийто пещери преди известно време я откри Салистар и всъщност я върна към живота. Той изпълни уговорката. За три дни единадесет млади момичета умряха и единадесет млади юди, господарки на горите, се родиха. Вече щяха да я следват и да й бъдат другарки. Преди това обаче, тя трябваше да вземе оръжието си и да се отплати на Салистар, но по начин, който той не очакваше.

Черната планина издигаше могъщите си върхове в най-северния край на област Ябрус. Хората я избягваха, защото бе коварна и опасна. Особено през студените месеци. Снежни вихрушки и тежки лавини брулеха склоновете й. Но за юдите планината бе дом. Тези същества, без сърца и с черна кръв, не усещаха нито студ, нито жега. Препускаха волно из поляни, гори и планини и нищо не ги плашеше.

Красивата Ирника грациозно яздеше сура, взела в ръце юздите от живи змии, с развети руси коси и бяла дреха, преметната над мускулестите бедра. Имаше един ден път до волобарския олтар, за да прибере лъка си и още толкова — за обратния път. Точно навреме за срещата със Салистар.

Пътуването мина неусетно за юда. Хилядите проблясъци на вечната светлина изгряваха сред сумрачното вече небе, когато тя достигна Юдина поляна. Бяха минали векове, откак Ирника не я бе зървала, но тя бе все така красива, тиха и приказна, каквато винаги е била.

— Хо тален сура — прошепна юдата.

Еленът спря на място. Юда скочи с ловко движение от гърба му и се огледа. Поляната бе скътана сред вековни дървета и нежни храсти. Светлозелена трева я покриваше, мека като килим, а в северния й край с тих ромон бълбукаше бистър поток. Накъдето и да обърнеше поглед, над високите дървета, приютили поляната, се издигаха величествените върхове на Черната планина, които сред мрака на настъпилата нощ раздираха небето като тъмни и зловещи кули. В средата на поляната се издигаше волобарския олтар — купчина бели камъни, висока около два метра, отразяваща светлините на кълбетата вечна светлина. Ирника тръгна с бавни крачки към него. Бе му поверила лъка, стрелите и колчана си, когато преди векове страшната мъка разяде душата й. Сестрите й — волните юди, господарките на гората, бяха избити до една от проклятието на кървавата клетва. На нея се падна по-тежката участ — да старее и умира в самота векове наред, оплаквайки ги. И тъкмо когато бе убедена, че краят й скоро ще настъпи, се появи Салистар, понесъл в ръцете си младото тяло на Деница. Сега черната юда отново ще кръстосва горите заедно с другарките си и верните сури.

Щом Ирника достигна до основата на олтара, вдигна високо ръцете си и с неземен шепот, който прошумоля в клоните на дърветата, погали стръковете трева и отекна сред дъбравите, изрече на древния език:

— Ремени нетала идиум лана.

В момента, когато думите заглъхнаха, от олтара на волобарите проблесна слаба светлина. Белите камъни се разместиха с пукот, завъртяха се като торнадо и сух вятър обрули листата на храсти и дървета. Освободени от камъните, в небето се издигнаха три предмета, завъртяха се един около друг и се спуснаха плавно в краката на юдата. Тя вдигна единия, огледа го добре и го вдигна над главата си. Устните й зашепнаха на древния език, предметът се издигна във въздуха и изчезна. Него Ирника върна обратно в олтара, там, където бе на сигурно място. Постепенно камъните се скупчиха отново на поляната в обичайния си вид. Двата предмета останаха да лежат в тревата. Това бяха дървеният й лък и коженият колчан, пълен със стрели. Лъкът бе сравнително малък, но много красив. От тъмно дърво, украсен с дърворезба, той бе най-ценният предмет за Ирника, която клекна и прокара пръсти по дървото от радост, че го вижда отново.

Русата юда извърна глава към мястото, където бе оставила елена си. Той стоеше изправен с вперени в нея черни очи. Тя знаеше, че сура ще я чака там, където го е оставила, докрай и че само смъртта би му попречила да се притече на зова й. Настана време за почивка, затова Ирника се изтегна на меката трева, затвори очи и се унесе в лекия сън на юдите, в очакване да настъпи утрото.

Когато слънцето погали с първите си лъчи лицето на Ирника, тя се събуди. Изправи се, преметна колчана на рамо, взе лъка и се спря за миг, загледана в белите камъни на олтара. Приближи се до тях и се наведе, за да избере някой по-дребен камък. Намери един подходящ, заоблен и гладък, не по-голям от дланта й и го сложи в торбичката, закачена за колана й.

— Хо сура — гласът й проехтя всред поляната и преди още да заглъхне, се чу тропотът от копитата на елена. Тя го хвана за козината на врата, преметна се отгоре му, взе живите юзди в ръце и препусна към пещерата си.

Ирника не се обърна да погледне отново Юдина поляна. Нещо й подсказваше, че скоро ще я види пак.

Крамик вървеше опипом сред черния мрак, обгърнал прохода. Времето му бе ограничено и той се стараеше да бърза толкова, колкото му позволяваха липсата на светлина и неравният път. Всеки момент Ермиар, Булик и Вананд щяха да проникнат в академията, а той трябваше да се върне в централната галерия, преди това да се случи. Не след дълго срещу него проблесна слаб лъч. Той ускори крачките си и бързо навлезе в новата галерия, в която го изведе проходът. Тя не беше голяма колкото първата, а малка и с нисък свод, подобно на обикновена стая. Бе доста по-светла, едната й стена бе осеяна от процепи, през които нахлуваха слънчевите лъчи, и Крамик ясно дочу шума от течаща вода. Явно река Релсма минаваше до самата галерия. Нищо особено нямаше в това помещение, което приличаше на най-обикновена пещера. Ала благодарение на волобарския си произход Крамик не се заблуди. Прекалено много време бе прекарал, още от невръстно дете, в изучаване на заклинанията, с които да се придвижва из великата волобарска академия. И въпреки че отдавна бе изгубил вяра, че ще му се удаде случай да ги употреби, съдбата го изненада и той трябваше да се възползва максимално от момента.

Мъжът застана в центъра на помещението и със силен и ясен глас изрече:

— Турама иделиус кавадара, турама иделиус дваман.

Докато изричаше тези думи, в една от каменните стени, неогрята от лъчите, проникващи в пещерата, проблесна кръг от синя светлина, който угасна в мига, в който Крамик замлъкна. Но мъжът бързо се втурна натам и след известно взиране в камъка успя да различи върху него същия релеф, изобразяващ Живото дърво и древните надписи, чрез който бяха проникнали в академията. Надписите на савхи около дървото бяха от клетвата на великия Каршашаранал, основателя на академията.

Крамик бързо извади медальона и го намести върху скалното изображение. В първия момент не се случи нищо. Но след миг земята под него сякаш се разтресе от земетресение, в помещението притъмня и плътен глас се разнесе от нищото. Крамик усети върху лицето си странния вятър, съпровождащ заклинанието, едновременно парещ и студен. В скалата срещу него грейна ярък пламък и когато всичко утихна, той видя пред себе си малък процеп. Провря се през него и изумен се спря на място. Попадна в идеално кръгло помещение, чийто гладки стени сами излъчваха мека светлина. В средата на помещението стоеше красива каменна маса на един крак, покрита с мек плат. Отгоре й лежеше Зелената книга на Живото Дърво. Въпреки че нямаше време да я разгледа добре, той бе сигурен, че е тя. Сърцето на Крамик щеше да изскочи от гърдите. Той рядко се вълнуваше, но това, което му се случи в днешния ден, бе толкова невероятно, че дори и изправен на метър от Зелената книга, той не можеше да повярва на очите си.

Бързо свали и развърза кожената мешка, която носеше на гръб. Пъхна вътре книгата, която бе доста тежка, поради металния обков, обрамчващ тъмно-зелените й корици. Метна на гръб торбата си и бързо излезе през процепа, защото когато отдели книгата от каменната маса, светлината, която излъчваха стените, постепенно изчезна и в помещението се възцари черен мрак. Озовал се в предната галерия, Крамик измъкна медальона от скалата, окачи го на врата си и бързо хукна към голямата зала на академията, където трябваше да се появят другарите му.

Успокои се, когато видя, че каменната зала е все още тъмна и пуста. Тръгна покрай стената, взирайки се внимателно във всеки изход и търсейки камъка, който остави за знак, че арката ще го изведе навън. Потомъкът на волобарите можеше да се ориентира и по съзвездията, но се боеше, че „вълците“ и господарят Ермиар могат да се появят всеки момент. Докато търсеше, чу шум от гласове и дрънчене на оръжие. В следващия миг през една от арките, хванал с две ръце едно кълбо вечна светлина, нахлу Булик и започна да се оглежда. След него в залата влезе Ермиар и накрая — Вананд, понесъл още едно светещо кълбо.

— Крамик — гласът на Булик прокънтя сред каменните колони на огромната зала.

— Тук съм — отвърна им той и се запъти към тримата мъже.

— Какво е това място, ветровете да го отнесат? — смаяно се огледа Булик и пусна кълбото вечна светлина да се рее свободно сред каменните стени на огромната пещера.

— Знам ли — вдигна рамене Крамик — Странно е, нали?

— Хм — невъзмутимо отбеляза Вананд, докато пускаше във въздуха и другото кълбо вечна светлина:

— Това ли е мястото, където живеят лошите духове?

— Невероятно е — Ермиар бе най-впечатлен от тримата. Волобарската академия му направи изключително впечатление. Той тръгна с бавни крачки да обхожда галерията.

— Накъде ли отвеждат тези арки? — запита се той на глас.

— Господарю — обърна се към него Булик, на когото това приключение не харесваше още от момента, в който скалата се разцепи пред тях благодарение на волобарската магия.

— Има нещо гнило в това място, а и тези арки си приличат като две капки вода. Ако тръгнем да обикаляме, може никога да не се озовем отново навън.

— Така е — Крамик потвърди думите на Булик, — докато ви чаках пообиколих наоколо. Всеки изход прилича на останалите. Трудно бихме се ориентирали без помощ. Моят съвет е, ако искате да разгледате мястото, да се върнете с достатъчно хора, факли, въжета и инструменти. Ако тръгнем сега, рискуваме да се загубим.

— Това не би ме спряло, баби такива — отвърна им Ермиар със смях. — Но имаме задача и трябва да тръгнем възможно най-бързо за Карпонили. Жалко че за да разгледаме това място, ще са нужни дни. Някой ден ще се върна тук, но сега Биляра има нужда от нас. Във война сме.

По лицето на Булик премина облекчение и той дори се усмихна. Но Вананд се бе замислил за нещо, прокашля се и се обърна към Крамик:

— Не ми стана ясно какво се случи с онзи скитник, който ни доведе дотук? Ти знаеш ли нещо? Какво му стана?

Крамик свъси вежди:

— Не — отвърна лаконично. — Мислех, че ще се върне с вас. Какво се е случило?

Ермиар се намеси:

— Беше много странен наистина. Един такъв раздърпан, пребледнял и потен. Каза, че му се налага да се прибере до къщата, и хукна като гламав натам.

— Ха-ха-ха — изсмя се гръмко Крамик, — може да е ял нещо развалено на закуска.

— А може и да се е препънал в някой камък и да се е натъкнал на меча ти? — хитро го изгледа наблюдателният Булик и се закикоти. — Май нещо сте се посдърпали двамата?

Крамик се засмя още по-силно и понеже не обичаше да лъже, особено приятелите си, с облекчение отвърна:

— Може да се e спънал, ако не е внимавал.

И четиримата се закикотиха. Спречкването между двама мъже си беше лично тяхна работа и ако Безмер беше имал неблагоразумието да се заяде с Крамик, значи заслужено си бе отнесъл боя. С такова впечатление останаха другарите на волобарския потомък.

— Да тръгваме — каза със съжаление Ермиар и хвърли последен поглед на каменната зала.

Те потеглиха един след друг към изхода. Когато излязоха навън, видяха, че слънцето се е издигнало високо в небето. Мъжете примижаха, за да привикнат очите им към дневната светлина. Само Крамик се запъти веднага към мястото, където вълкът го очакваше вече толкова време.

Когато развърза Дурум и се присъедини към останалите, Ермиар се обърна към него:

— Върни ми медальона. Щом войната свърши, ще се върна тук, за да разгледам останките на град Лимен Карон — той изгледа тримата „вълци“ един по един, — надявам се да ме придружите и вие.

— Ще ме прощавате, господарю — изпъшка Булик, — но тези двамата младежи са по-подходящи от мен. Ако оживея, бих се върнал в Исиней при вечно бременната си жена.

Ермиар се усмихна и кимна с разбиране. Всеки знаеше, че Булик има шест деца, и то само от една жена, а седмото беше на път. Оставаха му още две години във Войската на „сивия вълк“. Той се бе отказал от по-висока длъжност и предпочете да се задоволи с пенсията си на обикновен войник. Не беше лека службата на „сивите вълци“, но поне ги освобождаваха млади и с добра пенсия, така че да изживеят прилично остатъка от живота си.

Крамик измъкна медальона от пазвата си и понечи да го върне на Ермиар. Но една мисъл го възпря.

— Изчакайте, господарю — рече и бързо се върна до входа на академията. Сложи медальона на мястото му в скалата и прошепна, за да не го чуят останалите:

— Варда Лимен Карон.

Небето над тях отново помръкна и вятърът затанцува сред дърветата. От процепа в скалата блесна светлина и входът на академия Лимен Карон с грохот се затвори. Тогава Крамик извади медальона от скалата и го занесе на Ермиар.

— Реших, че ще е по-добре, ако това място остане затворено.

— Добре си се сетил — отговори Ермиар и окачи верижката на врата си.

А Крамик се раздели с медальона, без да съжалява особено, защото бе получил това, което искаше — Зелената книга на Живото Дърво.

В гората беше тихо и спокойно. Само песните на птиците нарушаваха тишината, а лек ветрец галеше лицето на Салистар. Бе избрал да пътува сам. Не искаше да споделя с някого плановете си за Деница. Дори момичетата, които обеща да даде в жертва на черната юда, бе отвлякъл сам, без чужда помощ.

Още не повече от час път го делеше от пещерата на юдата. Той приглади косата си с ръка и потупа отривисто черния кон по задницата. Конят ускори ход, а Салистар се приведе леко към него. Докато препускаше, дочу встрани от себе си тропот на копита, но когато се обърна, не видя нищо друго освен храсти и дървета. Продължи да язди, като помисли, че му се е сторило, но не след дълго до слуха му ясно достигнаха женски говор и смях, последвани отново от тропот на копита. Той дръпна леко юздите на коня си и отново тръгна бавно, като се оглеждаше на всички страни. Но накъдето и да се обърнеше, виждаше само дървета и птици и нито следа от човек.

Така продължи пътят му почти докато стигна пещерата. Усещаше нечие чуждо присъствие, долавяше постоянно движение около себе си и дочуваше тропот от препускащи копита, но през целия път не успя да види никого. Салистар не се уплаши, но любопитството го изгаряше отвътре. Ако срещата с черната юда не беше толкова важна за него, щеше да се втурне да търси тези, които го следваха, без да се показват. И въпреки че през главата му мина мисълта, че това може да са юдите, когато срещу него изникна руса хубавица, яхнала елен, той с изненада спря на място и стъписано я заоглежда.

Косите й падаха, гъсти и светли, по широките рамене. Дълга бяла дреха, преметната над загорели от слънцето мускулести бедра, покриваше здравото и едро тяло на юдата. Очите й, огромни и зелени, го гледаха втренчено и дори надменно, а в ръката си, отпусната отстрани, държеше дървен лък.

— Кой си ти? — гласът и проехтя с необикновена сила.

— Казвам се Салистар — отговори спокойно мъжът.

— Мини тогава — отвърна юдата и се скри сред дърветата, правейки му път.

Салистар бе поразен от вида й. Огромният елен с гъста грива и гигантски разклонени рога, змиите, увити като юзди, и необикновената мощ и красота на жената го впечатлиха силно. Той знаеше, че тя е една от тези, които бе принесъл в жертва на черната юда, но му бе трудно да го повярва. Момичетата, които бе отвлякъл, бяха невзрачни и слаби същества и според него — ненужни никому. А тази, която видя преди малко пред себе си, бе невероятно красиво и много силно създание. Това го накара да се замисли за съдбата на Деница. Дали принцесата на Юртия бе станала също толкова хубава и силна жена. Съвсем скоро му предстоеше да разбере, защото входът на пещерата вече се намираше само на няколко крачки от него. Салистар скочи от коня си и го завърза за едно близко дърво.

Смесени чувства бушуваха в гърдите му, докато вървеше към входа на пещерата. Той имаше нужда от Деница. Бе усетил енергията й и знаеше, че с малко помощ ще се разкрие силата, която притежава. Жреците не обучаваха жени, нито стети-сантропи, но Салистар бе сигурен, че не един от тях е усетил заложбите й. Ала той се нуждаеше от нея не само за да не загуби уменията си. Обичаше я от времето, когато бяха деца. Деница дори не подозираше, че той я познава отдавна, а още повече, че изпитва и чувства към нея. Със саркастичното си и надменно държание той ги бе прикрил добре.

Салистар, или както бе истинското му име Гостед, произхождаше от ури-сантропи, кастата на простолюдието. Баща му бе коняр, но тъй като бе много добър в занаята си, а успя да направи и някои влиятелни познанства, постепенно се издигна до царски коняр и заедно със семейството си отиде да живее в двора на двореца Исиней. Така като дете Гостед, който бе с няколко години по-голям от принцесата, бе имал възможността да я наблюдава много пъти. Още от онези дни й се възхищаваше заради силния дух и любовта й към конете, които, като дете на коняр, обичаше и той. Постепенно, когато Деница израсна и красива, освен всичко друго, Гостед осъзна, че ще я обича винаги, макар да знаеше, че е безнадеждно, защото тя бе стети-сантропи.

Тъй като бе от простолюдието, единственият му шанс да стане нещо повече от коняр като баща си бяха или жреците или военните. И този шанс му се усмихна, въпреки че бе навършил вече цели десет години, когато жрецът Батбал откри у него умението да отваря канала на душата си. Стана съвсем случайно, но оттогава животът на Гостед се промени коренно. Единственото, което остана от стария му живот в двореца, бе любовта му към принцесата. И всяка година, когато се прибираше за десетте дни почивка, на които имаше право като ученик на жреците, се убеждаваше отново и отново в любовта си.

Когато навлезе в пещерата на юдата, цареше гъст мрак, но както винаги в далечината светеха пламъците на огъня, който черната палеше винаги, когато се намираше вътре. Салистар с бавни крачки се отправи към светлината.

Ирника го очакваше сама, изтегната спокойно до огъня. Юдите не усещаха студ, нито топлина, но чувстваха близостта на огъня, която им беше приятна. Тя усети Салистар, преди да влезе в пещерата и да чуе стъпките му. Надигна се леко и устреми зеления си поглед в мрака. Очите на юдите виждаха и в най-черната нощ така ясно, както през деня. Но докато Ирника знаеше кого да очаква, то Салистар беше силно изненадан, когато видя, че вместо старата юда го очаква млада и красива жена като онази, която го пресрещна пред пещерата.

В първия момент поради голямата промяна Салистар не позна принцесата на Юртия. Той се приближи към нея и се поклони учтиво:

— Името ми е Салистар. Черната юда ме очаква.

Лека усмивка премина по лицето на Ирника, когато отговори:

— Ние всички, аз и моите сестри, се наричаме черни юди — черна кръв тече във вените ни. Но аз съм тази, която те очаква днес.

Салистар позна гласа на Деница и внимателно се взря в лицето й:

— Деница!?

— Името ми вече е Ирника, изменнико, Деница умря.

— Ти ли си, юдо? — с ужас я запита Салистар. — Ти си взела тялото й.

Смехът на Ирника прокънтя в пещерата:

— Изменнико, не помниш ли, че ти ми предложи принцесата?

Гняв се надигна в Салистар и тъмна сянка премина по лицето му:

— Аз исках да й вдъхнеш от силата си, за да не умре. В замяна ти дадох единадесет момичета, както пожела. Защо ме измами? Защо не взе някоя от тях?

— Успокой се — властно нареди юдата. — Не мога да й дам от силата на юда, без да й дам душа на юда. Има тринадесет юдийски души на този свят, изменнико, и никой не може да има от силата им, без да носи в себе си душа и име на юда и без да е бил принесен в жертва. Ти ми я принесе в жертва, аз й дадох име и душа.

Салистар наведе глава. Но не от мъка или съжаление, а от ярост и гняв. Черната юда го бе измамила.

— Ти имаше своя шанс, изменнико — продължи юдата. — Но прибърза и не обърна внимание на думите ми. Ала все пак ми помогна и аз ще ти се отплатя. Душата на тая, която се е наричала Деница, не се е погубила съвсем. Ще ти позволя да говориш с нея и нека тя да реши каква ще е твоята отплата.

В момента, когато изрече тези думи, Ирника вдигна високо ръката си. От тъмнината изникнаха две руси красавици в бели дрехи и застанаха на равно разстояние от двете й страни. Вдигнаха лъковете си и ги насочиха към Салистар.

— Те ще ме пазят, изменнико. Не смей да ме приближиш, защото при първата ти крачка стрелите им ще те поразят — заплаши го Ирника.

Салистар забрави за момент яда си и с изненада погледна към двете жени, насочили оръжията си към него. Той не бе направил нито едно движение, което да се изтълкува като заплаха към Ирника. И въпреки това тя се почувства застрашена. „Защо ли?“ запита се Салистар. Докато се чудеше с какво е провокирал поведението на юдите, той забеляза, че Ирника е наклонила глава и разплита плитката, вплетена сред разкошните й коси. Когато я разплете, в ръката й остана парче плат, по което проблесна за миг дъгата. Тя го сгъна и го прибра в кожената торбичка, висяща на колана й. След това вдигна очи и погледна Салистар. И той разбра, че пред него вече стои Деница. В този момент си спомни думите на старата юда, изречени преди пет дена в същата тая пещера, когато се съгласи да спаси живота на принцесата. Тя бе казала тогава:

„Ще го направя. Ще й дам сила, но да знаеш, че за да я покориш, ще трябва да откраднеш булото й. Никак няма да успееш иначе. Ако го откраднеш, тя ще ти се покори, но върне ли си го отново — загубил си.“

Ето защо се почувства заплашена черната юда — за да върне Деница в тялото си, бе свалила булото. В очите на Салистар просветна надежда, но той се постара да прикрие чувствата си и спокойно отвърна на погледа й.

— Какво искаш от мен, Салистар? — тъжно го попита тя. — Защото аз не искам нищо от теб. Черен за мен е бил денят, в който те срещнах.

— Опитах се да те спася. Погледът на сивата щеше да те подлуди, знаеш го. Не смятах, че юдата ще вземе тялото ти. Не исках да стане така.

— Трябваше да ме оставиш да умра, проклетнико. Сега си ме обрекъл на вековен и тъмен живот — тя люто го изгледа и очите й замятаха яростни искри.

Салистар изправи глава и я погледна смело. Бе решил, че е настъпил моментът да бъде откровен с нея:

— Как да те оставя да умреш, като те обичам?! — в гласа му болката пролича толкова ясно, че Деница се сепна. Но тъгата отново се върна на лицето й, когато отговори:

— Това вече е без значение, Салистар. Иди си.

— Ти можеш да дойдеш с мен. Нуждая се от силата ти и те обичам. Дай ми булото, с което юдата те държи, и ще бъдеш свободна, Деница.

В момента, когато изрече тези думи, двете красавици опънаха тетивите на лъковете си. Той забеляза как мускулите им се напрягат, а очите присвиват, но не им обърна внимание. С копнеж се обърна към жената, която винаги бе обичал.

За един кратък миг видя, че в зениците й просветна надежда, но секунда след това тя наведе глава, а той си помисли, че е станала невероятно красива с русите коси и зелените очи, които й бе дарила юдата.

— Аз видях в бъдещето, предводителю на боломитите — прошепна Деница, — мрачни дни ще надвиснат над нас. Няма да избягам, най-малкото с теб. Аз познавам вече сърцето ти — то ламти за власт. Юдите ти дължат отплата и ще я получиш, Салистар, но никога повече не се връщай тук. Не си добре дошъл.

Деница се развълнува, гласът й проехтя в пещерата. Двете юди го гледаха втренчено, опънали лъковете си, без да помръдват, подобни на статуи.

Той понечи да отговори, но тя го прекъсна:

— Не казвай нищо повече.

Извади от торбичката си белия камък, който бе взела от волобарския олтар, и го търкулна в краката на Салистар.

— Носи този камък винаги в себе си и силата ти няма да се изчерпи. А сега си върви и никога не се завръщай отново.

Салистар се наведе и вдигна камъка от земята. Когато се изправи видя, че Деница вплита булото в косата си. Той се извърна и напусна пещерата с мрачно и изкривено от злоба лице.