Демон, юда и магьосник

VI главаВсяко пътуване е приключение

Батбал затвори канала на душата си и бавно се изправи на крака. Почувства се изтощен от преплитането на енергията си с тази на Алобоготур. Тръгна към изхода, отвори вратата и остави въздуха да нахлуе в помещението. Тежката миризма на тревите се разреди, отвяна от хладния вятър. Не след дълго Деница щеше да се върне. Батбал се замисли. Решението на избраните беше ясно. На Деница не трябва да се казва истината. Жрецът въздъхна тежко и се загледа в посоката, от която щеше да се появи принцесата. Трябваше все пак да й каже нещо. Тя очакваше помощ от него. Но как да се помогне на човек, когато го очаква толкова тежка съдба. От древните извори, написани на савхи, се знаеше, че и друг път се е случвало сива да погледне човек в очите. При предишната война за Дървото сивите са унищожавали хора, като са гледали в очите им. Нещастниците постепенно губели разсъдък и напълно обезумявали, а ако се случело зрителният контакт да е по-дълг, дори умирали на място. Билярите не помнеха тези дни, писмеността им бе прекалено млада и това знание се бе изгубило безвъзвратно за тях. И въпреки че жрецът умееше да се владее, тръпки пролазиха по гърба му. Дните се търкаляха, битката за Свещеното Дърво наближаваше и случващото се с Деница, като че ли го потвърждаваше.

Ермиар чакаше в малката библиотека до спалнята на Деница. Разхождаше се разсеяно, докато чакаше принцесата да го приеме. Опитваше се да не мисли за предстоящия разговор, толкова неприятен за него. Видя едно огледало срещу себе си и се наведе напред, за да се разгледа по-добре, но изведнъж видя зад себе си нечий силует. Стреснат се обърна — Деница го гледаше с широка усмивка:

— Хубав си, братко, и е време вече да се оглеждаш за съпруга — гласът й бе звънлив и весел за разлика от мрачното настроение на Ермиар. Той не успя да отвърне на усмивката й. Нещо в епизода с огледалото го накара да се почувства странно и особено, но нямаше как да се съсредоточи в това усещане. Ермиар поздрави сдържано сестра си. Настаниха се удобно, а една придружителка им поднесе свежи плодове и квесел. Ермиар не знаеше как да започне разговора, който така го измъчваше, и затова реши да отложи момента с разговор за войната:

— Бакуриан е близо до границата. Може би всеки момент войната ще започне.

— Да — кимна Деница, — чух за това. Какво ли ще предприеме баща ни?

— Мисля, че кан-императорът Издулор ще пресрещне Бакуриан, преди да е достигнал Истрос, но това е само предположение. А баща ни ще се съобрази със заповедите на императора.

— Ох, тази война — въздъхна Деница, — заради нея трябва да тръгваме по-скоро от предвиденото за Юртия. Рано сутринта заминаваме.

— Аз също напускам Исиней.

Деница се изненада:

— Но защо?

— Иртхитюин нареди. Тръгвам за Карпонили.

— За Карпонили ли? — Деница смръщи вежди и го изгледа изпитателно. — Защо пък за Карпонили?

— Не знам защо. Иртхитюин си има своите съображения, праща ме в манастира.

Деница се смълча, спомни си думите на Салистар от боломитската сбирка:

„Бакуриан иска от нас да му помогнем срещу манастира на Живото Дърво. Всеки от вас е наясно, че манастирът е по-важен и от столицата. Падне ли той, пада и Издулор.“

Първата й мисъл бе да предупреди брат си, да му разкаже за плановете на боломитите. Но се осъзна навреме и замълча.

— Какво ти е? — Ермиар озадачено я наблюдаваше.

— Нищо, няма нищо.

— Като че ли искаше да кажеш нещо…

— Не, не е нещо важно. Забрави.

Ермиар не настоя повече. Вместо това събра кураж и я попита:

— Какво ще правиш сега, когато с Вихтун сте свързани?

Деница го погледна учудено:

— Какво имаш предвид, какво трябва да правя?

Ермиар реши да не увърта повече и заговори направо:

— Деница, знам за Янкул.

Тя трепна от думите му и се изправи. Направи няколко крачки из стаята, докато той я гледаше строго, скръстил ръце на гърдите си.

— Трябва да прекратиш това — продължи Ермиар. — Може да си навредиш непоправимо, а и майка ни ще се поболее заради теб — знаеше, че прекалява. Болестта на Андала нямаше нищо общо с Деница, но това бе начин да подчертае сериозността на постъпката й.

— И тя ли знае? — попита тя, без да го поглежда.

— Да, Деница.

Ермиар също се изправи и се приближи към нея. Не беше много по приказките и увъртанията, затова реши да не губи повече време.

— Искам преди да заминеш, да ми обещаеш, че ще прекратиш тази връзка. Излагаш и себе си, и страната на опасност. Биляра има нужда от Вихтун и Янкул повече от всякога.

Помисли за последствията, ако това излезе на бял свят.

Деница пребледня, но отговори спокойно:

— Аз съм решила вече, Ермиар. Няма нужда да ти обещавам каквото и да било.

— Какво означава това?

— Между мен и Янкул вече не може да има нищо.

Сякаш камък падна от сърцето на Ермиар. Не бе очаквал всичко да мине толкава добре. Погледна я подозрително, но по решителното й изражение разбра, че нещо сериозно се случва в мислите й. Не се опитваше да го залъже. Беше видно, че думите й са плод на добре обмислено решение.

Това незнайно защо го притесни. Видя, че в този момент Деница сякаш остана сама със себе си. Мислите й я отнесоха далече от стаята и от разговора им. Той се разходи нервно из помещението и рязко се обърна към нея:

— Време е да вървя.

Деница кимна в съгласие и леко се усмихна, когато го попита:

— Ще ме изпратиш ли утре, Ермиар? Може да не се видим вече.

— Не говори така. Аз не се плаша от Уголия — той махна пренебрежително с ръка. — В Юртия ще бъдеш на сигурно място.

Деница отново се усмихна. Този път по-широко. Приближи се към него и го прегърна.

— Пожелавам ти успех, братко. Прости ми.

Ермиар отвърна на прегръдката й и отвърна:

— Внимавай и се пази, Деница.

Двамата се пуснаха едновременно и Ермиар се отдалечи с бързи стъпки, убеден, че Деница се е разкаяла за постъпката си. Но той грешеше. Тя се измъчваше повече за това, че не намери сили да му признае за срещата на боломитите и опасностите, на които може да се изложи в планините Карпонили. Успокояваше се единствено с това, че пазени от сангасите и избраните, планините Карпонили и манастирът всъщност са непревземаеми — дори за хора, предвождани от Салистар.

Навън се смрачаваше. Деница бързо прогони мислите за Ермиар, боломитите и манастира. Батбал й бе заръчал да го посети по това време. Тя повика придружителката си и отново се запъти към жилището на жреца, с надеждата този път да получи отговор.

Една сива, родена в третото стадо през месец Шехлем на Асура-майката, разпери крила и се стрелна към цветовете, които я опияняваха с уханието си. За краткия си живот от няколко дни тя не беше срещала толкова ароматни цветя. Усети как другите я следват, също толкова опиянени. Тя се спусна към един голям и ярък цвят, прихвана го с двете си дълги ръце за дръжката, с късите го привлече и зарови главата си между нежните му тичинки. Съществото отвори устата си и заби хоботчето си в цветето. Примижа блажено, докато всмукваше нектара. Асура щеше да е доволна. Еликсирът от тези цветя трябваше да има вълшебен вкус.

Сивата пусна цветето и се понесе нагоре, за да избере следващия цвят. Около нея усърдните членове на третото стадо огъваха цветовете и жадно събираха нектар и цветен прашец за еликсира на майката.

По същото време Асура изяде и последната сива от първото стадо. Големият й апетит се утоли. Първото стадо бе заловено от хората и сивите не успяха да съберат нектар и прашец за еликсира. Бяха безполезни. Времето им изтече и тя утоли глада си с телата им. Трябваха й сили, с които да продължи да ражда сиви, които да произвеждат еликсира й. Предстоеше й пътуване, а без достатъчно еликсир Асура нямаше да успее. Силите, които напитката даваше, й бяха жизнено необходими.

Черното и космато туловище на майката се завлачи по тъмните подземни тунели нагоре към повърхността. Достигнала корените на голямото дърво, Асура се излегна в черната пръст и затвори очи. Скоро щяха да започнат болките. Тя усети как в корема й зародишите напират да се родят. Стисна с крайниците си корените на дървото и зачака. Когато моментът дойде, от муцуната й се проточи съскащо хриптене и тя затвори очи. След известно време болките отминаха и зародишите спряха да излизат. Продължаваше да стиска коренищата. Огледа се и ги пусна. Заради напрежението от раждането всички мускули я боляха. Дишаше тежко и тихи стържещи звуци излизаха от устата й. Козината й се бе сплъстила от пръстта и потта. Около нея лежаха зародиши на сиви, обвити в слузеста ципа. Асура се зае да ги настани в гнезда. Чакаше я много работа. Зародишите бяха многобройни. Тя правеше дупки в пръстта между корените и грижливо поставяше слузестите топки вътре. Внимателно заравяше бъдещите членове на четвъртото стадо. Скоро, много скоро — дните щяха да се отърколят и Живото Дърво да се обсипе с цвят. Майката нямаше време за губене.

След разменените поздрави Деница се настани удобно срещу Батбал. Въпреки че се беше поуспокоила, мисълта за случващото се след срещата със сивата не й даваше мира.

В помещението имаше някаква странна миризма, от която почти й прилоша. Искаше по-бързо да се махне оттам и без да дочака Батбал да заговори, попита припряно:

— Разбрахте ли нещо, учителю?

Жрецът тъжно поклати глава срещу нея:

— За съжаление не, принцесо. Никой не е чувал нещо подобно досега. Сивите са изключително странни същества, но не мисля, че може с нещо да ви навредят. Може би е някаква емоционална реакция от ваша страна.

Деница разочаровано го погледна. Замисли се за момент и възбудено му отговори:

— Не може да е емоционална реакция. Наистина с мен се случва нещо. И причината е в тази сива. Сигурна съм.

Батбал не я поглеждаше. Знаеше, че скрива от нея нещо ужасно, и това го караше да се чувства неудобно. Но и Алобоготур бе на мнение, че истината би я подлудила много по-бързо, отколкото неведението. Батбал чувстваше, че основното, което трябва да направи за нея, е да я успокои.

— Ще помоля жреца на Юртия да ви държи под наблюдение, принцесо. Не се притеснявайте да се обърнете към него, ако имате нужда от помощ. Но не отдавайте на това повече от необходимото внимание. Може да е нещо, което ще отшуми с времето.

— Не искам да ме държат под наблюдение — тръсна глава Деница. — Щом не знаете какво ми е, тогава каква полза?

Батбал поклати замислено глава, но нищо не отговори. Настана мълчание. Жрецът се изправи и отиде до една лавица, отрупана с разнообразни предмети. Бе му хрумнала идея, с която се надяваше да успокои младата жена. Деница го наблюдаваше с неодобрение. Той взе една книга, върна се и отново седна срещу нея.

— Виждаш ли тази книга? — гласът му бе тих и равномерен.

Деница погледна книгата. Дебела и похабена, с твърди, тъмни корици.

— Вътре са описани стотици животински видове. Методите за отбрана на някои от тях са направо невероятни. Затова те съветвам да не отдаваш прекалено значение на сивите. Това, което ти се случва, може да е някакъв начин за прогонване на зложелатели. Ти каза, че когато си ги видяла, са се чувствали зле. Може би, умирайки, съществото, което си погледнала, е събрало силите си и се е опитало да се спаси и защити.

Това обяснение й се стори по-правдоподобно от „емоционална реакция“. И Деница реши, че вероятно това е истинската причина за неразположението й. Усети как й олеква. Настроението й се оправи, но оставаше само още един въпрос, на който да си отговори, за да бъде наистина спокойна.

— Ако сте прав, учителю, и това е причината, то кога ще престанат тези пристъпи?

— Не знам, принцесо. Казах ви, че досега случай като вашия не е бил наблюдаван и записан. Но едва ли ще продължи дълго.

Деница се изправи. Жрецът я последва. Тя хвана ръката му и го погледна в очите:

— Благодаря ви, учителю. Помогнахте ми много. Няма да забравя за вас.

Батбал я потупа по ръката в отговор и отново извърна очите си.

— Бъди здрава, Деница, и щастлива с Вихтун.

Деница чевръсто се запъти към изхода, където я очакваше придружителката. Бързаше, за да контролира приготвянето на багажа, който щеше да занесе в Юртия. Но и друга причина я караше да не остава бездейна и дълго на едно място. Колкото и да отпъждаше тази мисъл, тя все по-натрапчиво засядаше в съзнанието й: заминава да заживее другаде, и то с Вихтун.

Сутринта бе хладна. Слънцето още не се бе показало. От отворения прозорец долитаха звуците от приготовленията за предстоящото пътуване на Ермиар за Карпонили. Придружителите подготвяха конете на „вълците“ и разпределяха багажа. Ермиар ги наблюдава известно време, докато чакаше да му донесат квесел. Не след дълго придружителят се появи и Ермиар изпи наведнъж ободряващата напитка.

Преди два дена по същото време си бяха тръгнали всички гости от Юртия начело с Деница и Вихтун. Ермиар ги изпрати с известно притеснение, но и с надежда, че Деница ще изпълни обещанието си.

Днес бе негов ред да замине. Все още нямаха новини от столицата. Иртхитюин изчакваше заповедите на Издулор и не бе напуснал двореца. Всеки момент двамата с Андала щяха да се появят на парадния вход, за да го изпратят. Ермиар се разбърза. Облече се и огледа стаята, преди да излезе. Спря се за момент, да не би да е забравил нещо, и се запъти навън. Мина покрай огледалото в преддверието и се спря пред отражението. Пооправи няколко кичура от вече доста порасналата си коса и се огледа критично. Кожата му бе потъмняла от слънцето, а между веждите му вече се бе появила гънка, подобна на тази, която браздеше челото на Иртхитюин. Ермиар си помисли, че с времето все повече заприличва на него. Замисли се, че той бе този, който ще се впусне в предстоящото, без да е очаквал такъв развой на събитията — вместо да участва във войната, защитавайки областта и родния си град, да замине за Карпонили. И въпреки нежеланието, с което прие това пътуване, изпитваше приятно вълнение. „Всяко пътуване е приключение“, припомни си той думите на свой приятел от манастира.

Навън десетимата „вълци“ го очакваха, яхнали конете си. В един глас го посрещнаха с бойния вик на „сивите вълци“:

— Карн веган.

Ермиар вдигна ръка и високо отвърна на поздрава им:

— Карн веган.

Вълнението му се засили, сърцето му заби по-силно в очакване на мига — да яхне коня и да препусне към високите върхове на Карпонили.

Сякаш в отговор на желанието му Иртхитюин, Андала и Ситара се появиха на изхода, следвани от сестрите му Алгара, Азмара, брат му Севар и няколко придружители.

Той прегърна Ситара, баща си и Андала, която го задържа по-дълго в обятията си и прошепна в ухото му:

— Пази се.

Сковано се приближи към сестрите и брат си и размени прегръдки и с тях. После стигна с няколко крачки до коня и ловко го яхна. Погледна към роднините, махна с ръка и препусна, последван от верните „вълци“. Непознато и неизпитано досега чувство заедно с мисълта „Аз хванах живота в ръцете си“ го накараха да полети да се надбягва с вятъра…

Сивите от третото стадо на Асура се рояха тревожно. Те се издигаха над гъстата растителност и се скупчваха на едно място. В главите им отекваше зовът на майката. Съвсем скоро цялото стадо се събра накуп и като един организъм се понесе към голямото дърво, където ги очакваше Асура.

Летяха към гнездото, понесли в телата си еликсир за майката. Когато наближиха, видяха, как от корените на голямото дърво излитат тези от второто стадо. Едно по едно се измъкваха и политаха за още прашец и нектар. От тях сивите произвеждаха еликсира за Асура. Съхраняваха го в специалното си коремче до срещата си с нея. Вкусът му ставаше несравним благодарение на сокове, които отделяха стените на коремчето.

Третото стадо изчака, докато всички от второто излетяха, и на свой ред се запромъква по тунелите, изкопани от майката. Гласът й ги зовеше все по-надолу и по-надолу във влажната пръст. Сивата водач първа видя грозното, покрито със сплъстена козина, лице на майката. Асура я грабна със силната си лапа през кръста и я доближи до муцуната си. Стисна я и за миг очите на сивата просветляха и се завъртяха ужасено, а Асура впи уста в устата на сивата, изсмука с един дъх хоботчето й и еликсирът тръгна нагоре към вечно гладната й паст. Щом еликсирът намаля и започна да достига трудно до гърлото й, Асура събра малко от него в устата си и го пусна обратно, но не в хоботчето, а в устата на сивата. Сивите можеха да произвеждат и съхраняват еликсира, но нямаха достъп до него. Единственият начин да го опитат бе чрез Асура. Сивата не бе вкусвала нищо подобно до този момент. Почувства се така добре, сякаш се е родила отново. Еликсирът й даде нови сили, сладостта му я опияни и тя пожела да донесе още и още на Асура, само и само да получи финалната глътка. Без да губи време, се заизмъква по тунелите нагоре — към светлината и цветята, за да събира, да донася и да получава животворен, опияняващ сироп — отново, и пак, и още… Една след друга получилите своята част от еликсира бързаха след нея.