Демон, юда и магьосник

IX главаОбсадата

Деница, облегната на прозореца, премести погледа си от препускащите в далечината конници, предвождани от Янкул, Вихтун и Угаин, и го устреми към мястото в градината, където бе видяла Салистар в деня на пристигането си. Птички прехвърчаха по клоните на високото дърво и слънцето шареше с отблясъци едрите му листа. В свежата утрин нямаше какво да я безпокои, но тя се чувстваше по-самотна и по-объркана от всякога.

Кан-предводителят Умар бе тръгнал ден по-рано от синовете си. Дойде новината, че Артебос е обсаден, и въпреки че бе на голямо разстояние от Юртия град, кан-предводителят взе мерки за защита. Всички мъже се събираха на лагер във външния град, откъдето щяха да бранят вътрешните стени на града, приютили жените и децата им и двореца Юртия.

Деница обаче не се притесняваше толкова от войната, колкото от пристъпите, които продължаваха, и от странната поява на Салистар в деня на пристигането. Все повече я свързваше с поличба за нещо лошо. А отношенията им с Вихтун потвърждаваха опасенията й — нещата между тях не вървяха въпреки доброто начало. Тя не можеше да се отпусне пред него, не го харесваше и компанията му я отегчаваше. Само няколко дни след решението си да се опита да го заобича разбра, че това е невъзможно. Янкул й се сърдеше и я отбягваше, както тя бе постъпила с него по време на пътуването. Майката на Вихтун кан-царица Деви се стремеше да се сближи с Деница. Интересуваше се за здравето й, канеше я на дворцови сбирки и по два-три пъти на ден търсеше компанията й. Но Деница изпитваше угризения за това, че не обича Вихтун, и въпреки симпатията си към кан-царицата се стремеше да избягва компанията й. Това поведение я обрече на изолация и самота. Избягвайки Деви, Деница губеше шансовете си да води пълноценен социален живот.

Въздъхна и прокара ръка през косите си. Мислите й се въртяха най-вече около пристъпите, които продължаваха. Единствено личната й ка-придружителка знаеше за тях, но Деница я бе предупредила, че ще я убие, ако каже и дума на някого. Постоянно се страхуваше Вихтун или някой друг да не види припадъците й, затова почувства известно облекчение, когато мъжът й замина за външния град. Едва бе успяла да го убеди, че е сънувал в нощта, когато бе получила последния пристъп. Най-много я измъчваше фактът, че няма към кого да се обърне за помощ. Тя въздъхна и тъкмо когато се извърна да се прибере в стаята си, зърна тъмната и висока фигура на Салистар. Той стоеше на същото място до дървото и я гледаше. Този път Деница отвърна на погледа му и в продължение на няколко минути двамата останаха втренчени един в друг. Салистар пръв извърна очи и се огледа наоколо. Из парка се мяркаха войници, охраняващи двореца; сред храстите и цветните лехи градинарите поливаха, плевяха, подкастряха, окопаваха… И въпреки че Салистар стоеше на видно място, никой не забелязваше присъствието му. След като обходи всичко с поглед, той отново се обърна към Деница, която го наблюдаваше внимателно. Вдигна ръка и посочи към една беседка недалече от мястото, на което стоеше. Беседката бе прикрита почти изцяло от зеленина. Сърцето на Деница щеше да изскочи, толкова силно туптеше. Но тя решително излезе от стаята, с намерение да отиде в беседката и да разбере какво иска този мъж от нея.

Салистар се изправи, когато Деница се приближи, и я поздрави с присъщата си иронична и крива усмивка. Но тя не обърна внимание на изражението му, а се озърна предпазливо. Не видя нищо обезпокоително и тихо прошепна:

— Какво искате от мен? — гласът й бе тревожен, този човек я плашеше.

— Не съм съгласен с вас, Деница — той се наклони към нея и тя усети дъха му. — Вие искате нещо от мен, не аз от вас.

— Грешите — тя направи крачка назад и смело го погледна в очите. — Какво ви кара да го мислите?

— Погледнали сте сива в очите, Деница, а никой не ви е казал, че така не бива — изражението му вече беше сериозно, но погледът и тонът му сякаш бяха предназначени за малко детенце, сторило беля.

Тя се стъписа и го изгледа с разширени от учудване очи:

— Но как… как сте разбрали за това?

— Хм, потърсили сте помощта не на когото трябва. Долното племе на така наречените жреци няма да ви помогне. Те мислят единствено и само за себе си.

— Не ми отговорихте на въпроса. Как разбрахте?

— Не ви отговорих, защото нямам такова намерение. Но мога да ви помогна.

Деница се смълча и замисли. Салистар не й харесваше, но желанието й да се отърве от пристъпите победи над предпазливостта й.

— Как ще ми помогнете? — тихо попита Деница.

— Първо трябва да ми се доверите — разсеяно отвърна Салистар и погледът му се зарея из дворцовата градина, — а след това ще научите истината за сивите и връзката им с жреците.

Любопитството започна да човърка Деница и тя несъзнателно седна на пейката.

— Слушам ви.

— Не тук и не сега — очите му сякаш се впиха в нейните и тя изгуби способността да вижда друго освен тях… Когато се осъзна, от Салистар вече нямаше и следа. Небето бе притъмняло и хладен ветрец разбърка косите й. Деница се изправи и тръгна към двореца. Очите й се напълниха със сълзи. Страхът се запромъква като тънка студена нишка в сърцето й.

Асура, свита на кълбо, се пробуждаше от краткия си сън. Скоро щяха да се появят сивите, за да й донесат еликсир. Бе ги призовала. Гладът й нарастваше, тя усещаше края. Още няколко дни й оставаха, преди да тръгне на път. Майката се размърда и надигна. От устата и се понесоха задавени хрипове. Асура беше единствената оцеляла. Бе се крила и спотайвала през всичките тези години. А сега бе дошло времето да продължи рода си. Идваше времето на новата майка. Асура помнеше къде е дървото, но пътят бе дълъг.

Бакуриан, предводителят на Уголия, примижа, оглеждайки външната стена на Артебос. Нямаше много време за губене. Трябваше да вземе важно решение. Той се извърна и хвърли поглед към огромната войска, която бе повел. Вече два дни обсаждаха града и заемаха позиции, но той все още не беше решил дали да атакува. През нощта се срещна с пратеник на неочакван и могъщ съюзник, който се появи изневиделица и му даде идея, която сега обмисляше внимателно. Махна с ръка към придружителя си, който побърза да се приближи.

— Намери Тобел и го доведи в шатрата ми — нареди Бакуриан и с бързи крачки се отправи към срещата с първия си министър, който все още не смееше да се появи пред него от онази нощ, когато го посети учителят Татра.

Министърът не се забави, бързо дотича в шатрата. Бакуриан едва се бе отпуснал върху меките кожи, когато чергилото се отметна и придружителят направи път на Тобел. Бакуриан нетърпеливо прекъсна поздрава му:

— Седни, трябва да обсъдя нещо с теб.

Тобел седна срещу господаря си. В скованата му стойка се усещаше напрежение. Министърът нямаше желание да говори с Бакуриан, чието избухване го бе обидило и озлобило, но нямаше избор и с внимание зачака да чуе какво иска да му съобщи кан-предводителят. Щом Тобел се настани, Бакуриан започна да излага плана си:

— Знаеш, че целите ми са две: Истрос и манастира Карпонили.

Тобел кимна в съгласие. Бакуриан продължи:

— Защо да хвърлям силите си в Артебос тогава?

— Пътят към Истрос минава оттук и ако не атакуваме града, а се опитаме да ги отминем, те ще ни подгонят в гръб и ще попаднем в засада. От Истрос сигурно вече са тръгнали насам. Ще се озовем между двете войски — на Артебос и на Истрос. Не можем да ги подминем.

Бакуриан поклати глава:

— Какво се вижда от кулите на града според теб? — той се изправи. В движенията и в гласа му личеше възбуда.

Тобел не разбираше накъде бие Бакуриан и затова замълча.

— Благодарение на дългите години мир около този град са израсли толкова гори и храсталаци, че едва ли виждат и половината от войската ни. Съдят за броя ни от това, което са видели съгледвачите им, когато бяхме на откритото, преди да навлезем в тази местност.

— Така е — след известно мълчание отговори Тобел.

Артебос бе неголям град, построен върху полегат хълм, около който растеше гъста растителност. Но стената, която го ограждаше, не беше за пренебрегване. Висока, двойна, изградена от белите камъни, добивани в Карпонилските кариери. За разлика от околните градове, които бяха предимно търговски и се охраняваха от малки войскови части, Артебос бе пограничен град, пълен с войници. Бе замислен като отбранителна крепост пред евентуални нашественици, защото преграждаше пътя към столицата на Биляра. Но с войската си от тридесет хиляди пешаци и две хиляди конници Бакуриан имаше реален шанс да превземе града, преди Издулор да стигне навреме, за да подсили защитата.

— Ако оставим една част от хората тук за заблуда, а с другата тръгнем към вътрешността, без да ни видят, ще си спечелим преднина — очите на Бакуриан блестяха. Личеше, че е възхитен от тази идея.

Но Тобел не успя да се въодушеви като него и поклати замислено глава:

— Не мисля, господарю. Какво ще спечелим така? Издулор сигурно е на път и ще ни пресрещне. Само ще разпилеем силите си.

Бакуриан се усмихна:

— Мислил съм за това, но аз ще ти разиграя друг вариант. Несъмнено Артебос поддържа връзка със столицата. Докато Издулор смята, че сме тук и обсаждаме града, без да имаме особен успех, няма да бърза и ще се забави, за да събере по-многобройна войска от близките градове. Така би бил по-сигурен в победата си. А докато той се готви, ние ще настъпим достатъчно навътре, за да избегнем срещата с него и да се разминем незабелязано. Така, той отива към Артебос, а ние удряме Истрос, преди да е разбрал какво всъщност става. Докато се движим към Истрос, негулите ще нападнат манастира от югозапад, а таболите и северните племена ще върлуват по границите и ще отклоняват билярските войски. Ако успеем да превземем столицата, пътят ни към манастира става открит и ще се притечем на помощ на негулите… ако дотогава сангасите не са ги избили. Във всеки случай, дори ако сансгасите победят негулите, както най-вероятно ще се случи, то те ще бъдат достатъчно изтощени след битката. В Карпонили срещу манастира ще ни помогнат и таболците. От нас се иска да бъдем колкото се може по-незабележими, докато не достигнем столицата. Ако успеем с този план, Издулор постоянно ще бъде с няколко дни зад нас и няма да може да направи нищо.

— Но Издулор може да тръгне насам, без да губи време — възрази Тобел, учуден от увереността на Бакуриан.

— Готов съм да рискувам — с присвити очи и замислено изражение отговори Бакуриан. — Имам предчувствие, че планът ми ще се осъществи.

— Падаме в капан, ако ни усетят — не се предаваше Тобел, чиято умора от живота се предаваше и на всичко, с което се захване. Бакуриан бе млад, пълен с амбиции и идеи, с желание да действа, да рискува и побеждава. Но министърът мразеше тази война и младостта на господаря си. Предпочиташе да си стои вкъщи и да се наслаждава на спокойния живот. До последно се надяваше Бакуриан да приеме някое от предложенията на Издулор и когато това не се случи, го налегна тежка депресия. Обзе го мрачно предчувствие — че няма да се върне жив обратно в Уголия.

— Ще се пазим — твърдо отвърна Бакуриан, който вече бе решил и никакви възражения нямаше да успеят да го отклонят.

— Много сме. Не познаваме пътищата. Трябва ни водач — сипеше аргументите си Тобел и в очите му засвяткаха гневни искри от безсилие, че няма власт да спре безумието на господаря си.

— Така е — рязко отвърна Бакуриан. — Но аз съм се погрижил. Имаме водач. След един ден тръгваме — смръщи вежди и замълча за момент. — И искам утре по изгрев да дойдеш, за да можем с теб и командващите да определим колко хора ще останат тук и колко ще тръгнат с мен за Истрос. Дотогава нито дума на никого. Не искам да се разправям с празноглавите си министри.

— А какво ще стане с тези, които останат? — попита Тобел.

Бакуриан разсеяно го погледна. Личеше, си че не се интересува особено от този въпрос.

— Ще се бият и ще отвличат вниманието, докато могат.

— Как ще се спасят от гнева на Издулор, когато разбере, че е изигран?

Бакуриан махна с ръка и смръщи вежди.

— Това е война, а те са войници, ветровете да те отнесат. Какво си се завайкал? Ще нападат нощем, за да не усетят броя им. Ако са достатъчно смели, никой няма да разбере, че са само шепа нещастници.

Бакуриан нервно си отсипа вода в голяма дървена чаша, изпи я на един дъх и с остър тон се обърна към Тобел:

— Свободен си.

Тобел се изправи и бързо напусна шатрата. Въпреки предчувствията на господаря за успех, министърът се прибра, потиснат от предчувствието за надвиснала над всички тях беда.

Асура призова стадата си и бавно се заизкачва към повърхността. Наближаваше времето да напусне дома, който й бяха осигурявали корените на голямото дърво. Предпазливо се спря, когато лъч светлина проникна в тъмното и блесна в очите й. Тя подуши въздуха. Изключително силното й обоняние не регистрира опасност, но въпреки това се върна малко назад и се сви в очакване. Преди да настъпи нощта, Асура щеше да се нахрани с достатъчно еликсир и тела на сиви, за да си осигури необходимите сили за дългия и рискован път. Майката щеше да остави живи само членовете от последното стадо, за да й помагат в пътуването. Останалите сиви бяха вече ненужни. Предвкусила обилното угощение, Асура облиза муцуната си. Лепкавите й лиги се проточиха по козината и закапаха по земята. Очите й блестяха лакомо и кръвожадно. Предстоеше й да изпълни най-важната мисия на живота си и имаше нужда от много храна и сила. Тя надигна глава. Припряно задуши въздуха и усети, че второто стадо е наблизо. Чудовището изпрати мощен зов в съзнанието на сивите. Лигите отново покапаха по земята, козината й настръхна от възбуда, а туловището и се присви в очакване на сивата водач. С нея щеше да започне угощението.

Ермиар яздеше уверено коня, който не бе от най-красивите, но бе здрав, набит и кротък. Болките му отшумяха напълно благодарение на белия мехлем. Цяла сутрин със селяните пренасяше багаж към пещерите и сега, когато денят вече преваляше, правеха последния курс. От днес до края на войната дом за кодилците щяха да бъдат пещерите. Ермиар се колебаеше между желанието да остане и да разбере тайната на Безмер и дълга си да поеме отново по пътя за Карпонили — там, където го бе изпратил Иртхитюин. Върволицата мъже яздеха бавно след него. След тях вървяха петима „заличители“, които Ермиар не хареса много, но поради липса на други им се довери. Според повечето мъже в селото тези петимата бяха най-добрите заличители на следи.

По пътя иззад завоя срещу тях се зададоха конници. Това беше неочаквано. Но със силното си зрение Ермиар почти веднага разпозна „сивите вълци“, които бе изгубил незнайно как. Бяха го открили най-накрая. Щеше да разбере какво се е случило с него и как е попаднал в реката, която го изхвърли край затънтеното село. Умората отлетя, обзе го възбуда, пришпори коня и със светнали очи изкрещя:

— Карн веган.

„Вълците“, стъписани от гледката на препускащия селянин — за какъвто го взеха първоначално — също го познаха. Извикаха силно и дружно в отговор и също пришпориха конете. Пръв до Ермиар стигна Булик и със скок слезе от коня. Той бе тридесет и три годишен „вълк“, изкарал целия си живот в казармите на двореца, тъй като и баща му бе войник от същата войска. Бе в по-близки отношения с Ермиар — познаваше го от дете. Двамата се разбираха чудесно. Затова и не скри радостта си, че са открили принца:

— Благодаря на Живото Дърво, че сте добре.

— Добре съм, но не знам какво се случи. Озовах се на брега на река Релсма и последният ми спомен е, как яздим по един път… — Ермиар също скочи от коня, замисли се и добави: — Един доста стръмен път…

Вече всичките „вълци“ го бяха наобиколили и слизаха от конете си. По лицата им се четеше радост и облекчение. Немислимо бе за тях да се върнат в Исиней без Ермиар.

Булик кимна с глава:

— Наистина беше стръмен. Оказа се, че води до паянтов мост, по който вие тръгнахте пръв. Водехте коня след себе си, но нещо стана. Цилок се подхлъзна и полетя в пропастта, а вие не го пуснахте. Скочихте с него.

Ермиар усети упрека в гласа на Булик. Не каза нищо. Заслужаваше го, но в душата му се прокраднаха силна болка и празнота. Той обичаше много коня си Цилок, бе го отгледал от малко жребче. Сега, когато Булик разказа за падането му от моста, паметта му се събуди и започна да рисува познати картини в съзнанието му.

— Конят ми — с надежда попита Ермиар, — жив ли е?

— Не го открихме — тъжно отвърна Булик. — Течението бе много силно, реката дълбока и не вярвам да е оцелял поради височината, от която падна.

Ермиар замълча, наведе глава, очите му се замъглиха от мъката по коня. Знаеше, че това не е моментът да се отдава на болката си. Съвзе се, изправи глава и се постара да покаже на „вълците“ радостта си от това, че са се намерили. А той наистина беше щастлив. Дните, в които бе на легло, се изпариха, все едно не ги е имало.

Когато първоначалната шумотевица от срещата му с „вълците“ премина, Ермиар се огледа и видя очакващите го настрани мъже от Кодили. Повика ги с жест и те се приближиха. След това се обърна към „вълците“:

— Артебос е обсаден от уголските войски. Жителите на селото се местят в близките пещери, където ще очакват новини от столицата. Искам да ги придружа дотам. Ще останем да пренощуваме и ще тръгнем отново към Карпонили.

Ермиар се качи на коня си и потегли към пещерите, последван от „сивите вълци“ и кодилците. Не след дълго пред очите им се разкри невероятно красива местност. Покрай скалите, в които се бяха образували четири пещери, минаваше малък приток на река Релсма, обрасъл с гъста растителност. Войниците не останаха равнодушни към изгледа. Но Ермиар не забеляза красивата гледка. В съзнанието му, още от момента, когато напускаха Кодили, се въртеше една мисъл, която не му даваше мира. И щом отмина еуфорията от срещата му със „сивите вълци“, се завърна с нова сила. Единствено Безмер не отиде в пещерите заедно с останалите, а остана в селото. Отказа да тръгне с тях и заяви, че не се страхува от „уголските баби“. Това изказване и постъпките на Безмер се сториха на Ермиар най-малкото странни. През цялото време, откакто се познаваха, Безмер се държеше нагло и безочливо, въпреки властта, която Ермиар олицетворяваше. Държеше се така, сякаш е над всички и всичко, сякаш не го засягат ред и правила. Независимо че изгаряше от желание да се махне от селото и да продължи по пътя си за Карпонили, нещо в този човек не му даваше мира. Все по-силно усещаше, че трябва да разбере каква тайна крие Безмер и каква е причината за присъствието му в Кодили. Затова, щом се увери, че „вълците“ и кодилците са добре — нахранени и готови за почивка — той повика настрана Булик и му съобщи, че ще се върне в селото. Разказа му за Безмер и нареди да го потърсят, ако не се завърне след ден. Не прие предложението на войника да го придружи и твърдо заяви, че трябва да свърши сам тази работа. Измъкна се незабелязано, само под разтревожения поглед на Булик, и препусна възможно най-бързо към селото.