Демон, юда и магьосник

X главаМедальонът

Деница отвори очи. В стаята цареше сумрак, плътни пердета закриваха прозорците. Чуваха се тихи хлипащи звуци. Принцесата се огледа. Личната й кан-придружителка седеше на стол до леглото й и ронеше сълзи.

— Какво става тук? — попита Деница. Главата й бе празна, нямаше спомен защо е в леглото, при това облечена и наметната със завивка.

— Така сте от сутринта — отговори придружителката, бършейки сълзите си. — Много се уплаших за вас, но вие забранихте да викам помощ, затова ви крия цял ден.

— Какво ми е? — объркана, Деница се изправи и стана от леглото. Леко и прилоша, но бързо отмина.

— Не бяхте на себе си. Издавахте странни звуци, очите ви се въртяха, мятахте се. Както предишните пъти, но сега продължи цял ден.

Деница се приближи до огледалото. Кожата й бе бяла като платно, само две червени петна грееха трескаво върху хлътналите бузи. Под очите се чернееха тъмни кръгове, а на челото й бе прилепнал кичур коса, мокра от пот. Докато гледаше отражението си в огледалото, тя започна да си припомня виденията, в които бе потънала. Цял ден съзнанието й се носеше из тъмни тунели, където грозно чудовище пиеше от устата й. Бе летяла сред ухаещи цветя и бе събирала прашец от красивите им цветове. И бе опитала животворна течност, несравнима с нищо, което бе вкусвала досега.

— Принцесо, трябва да потърсите помощ — изхлипа придружителката.

— Мълчи, глупачке. Ти беше с мен, когато говорих с жреца Батбал — просъска Деница и впери яростен поглед в придружителката си. — Никой не може да ми помогне, не разбираш ли?

Жената се сви на стола и избърса с ръка зачервените си очи. Деница постепенно потисна гнева си и дишането й се нормализира.

— А може би има един човек, който ще ми помогне — каза Деница повече на себе си, отколкото на придружителката.

Случващото се й показа, че няма друг избор, освен да се довери на Салистар. Почувства се слаба и изоставена от всички. Сълзи избиха в очите й, когато си помисли за Янкул. Как искаше сега да е до нея. Но разумът й подсказваше, че освен предводителят на боломитите никой друг няма силите и възможностите да й помогне. И още по-лошо, разбираше, че ако остави така нещата, много скоро всички щяха да разберат за болестта й и да я обявят за луда. Единствените, от които семейството й би поискало помощ, бяха жреците, а тя бе вече наясно, че те или не искат, или не могат да й помогнат. Кан-принцеса Деница Стювиги нямаше друг избор, освен да се довери на Салистар.

Ермиар достигна селото посред нощ. Влезе в съседен двор, но достатъчно отдалечен от пристройката, която обитаваше през последните дни. Завърза коня си и тръгна пеша по калдъръма към къщата на Загарада. Светлината от кълбетата огряваше пътя, но той се криеше в сенките. Промъкна се възможно най-тихо — прозорецът на Безмер светеше. Огледа се и бързо се шмугна в къщата отсреща, откъдето се виждаха и прозорецът, и входът, през който Безмер щеше да излезе на сутринта. Намери подходяща за наблюдение стая и се отпусна на леглото. Сънят веднага го пребори.

Над опустялото село се стелеше утринна мъгла. Кълбетата светлина избледняваха постепенно на дневната светлина и само птичите песни нарушаваха непривичната тишина. Ермиар тихо изруга под носа си, когато се събуди и разбра, че се е успал, а Безмер вероятно отдавна е излязъл. Времето бе захладняло и студеният вятър го накара да настръхне. Той се промъкна внимателно в двора на Загардината къща и се ослуша. Не се чуваше нищо. Влезе в пристройката и се спря пред вратата на Безмер, почука, но не получи отговор. Отвори внимателно вратата, стаята бе обзаведена също като неговата. Огледа се, порови между дрехите, нахвърляни на един стол, повдигна завивките на леглото, но никъде не откри нищо подозрително или странно. Повтори претърсването и като се убеди, че нищо няма да намери, се отпусна на един стол и се замисли. Единственото, което му оставаше, бе да проследи Безмер, за да види къде отива и какво прави. Изправи се, погрижи се всичко да си бъде, както го е заварил, и излезе на двора. Имаше цял ден до завръщането на Безмер. Запъти се към мястото, където бе оставил коня си, за да го нахрани и напои. След близо час и половина се върна и влезе в къщата, която доскоро обитаваха двете жени. Зачака в една стая на първия етаж завръщането на Безмер. И този път не от умора, а от скука пак заспа.

От дрямката го изтръгна звук от отваряне или затваряне на врата. Повдигна се и погледна през прозореца. Никого не видя. Отиде до вратата на стаята и се заслуша. Ясно долови нечии стъпки в къщата. Едва ли е Безмер, той не се прибираше никога толкова рано. Дочу как стъпките се изкачиха по дървеното стълбище и продължиха по коридора. Ермиар отвори внимателно вратата и излезе в тъмния коридор. Притаи се зад един шкаф и зачака, за да види кой бе влязъл в къщата. Отгоре долитаха звуци от стъпки, шумолеше хартия, скърцаха мебели, дрънкаха стъкленици — някой май ровеше и търсеше нещо. Не след дълго стъпките затрополиха по стълбището и Ермиар с учудване видя Загарда да слиза към него, понесла в ръцете си торба. Успокои се и се поколеба дали да й се обади и да я смъмри, но се отказа. Сигурно е дошла да вземе някои от лековете на майка си… но бе опасно да се връща в селото сама. Когато Загарда затвори вратата след себе си, той се приближи до един прозорец и продължи да я следва с поглед. За негова изненада момичето не си тръгна, а се запъти към ниската постройка и влезе вътре. Ермиар продължи да наднича от прозореца, а тя се бавеше и не излизаше.

Както си чакаше, дочу конски тропот и скоро се зададе и конникът — Безмер. Дали тези двамата нямат среща? — запита се Ермиар и интересът му се усили. Безмер завърза коня под навеса и влезе в постройката. Ермиар остана на мястото си, за да не се издаде. Смрачаваше се и той реши да изчака, докато съвсем се стъмни.

Скоро Ермиар излезе от къщата и се запромъква към пристройката. Мракът извън обхвата на вечната светлина бе плътен и Ермиар достигна без проблеми до прозореца на Безмер. Внимателно надникна в стаята. Безмер се разхождаше около масата, а Загарда седеше на един стол. Двамата разговаряха оживено. До него обаче не достигаше нито думичка от това, което приказваха. Трябваше да влезе вътре и да подслуша на вратата. Въпреки риска да го хванат, любопитството му надделя и той внимателно отвори външната врата. Промъкна се безшумно в коридора и залепи ухо на вратата.

Загарада звучеше развълнувано:

— Колко пъти да ти повторя, Безмер, търсих го навсякъде. Не го е взела със себе си в пещерите, тук също го няма. Единственият начин е да я попитам.

— Сигурна ли си, че майка ти ще се съгласи да ми го продаде? Ще платя в злато колкото трябва.

— Защо да не се съгласи? Не виждам причина да не го продаде, но все пак трябва да я попитам.

— Погледни пак — нещо прошумоля, сякаш разгъваше хартия. — Сигурна ли си, че това е медальонът?

— Да, същият е. И дървото от едната страна, и кръговете от другата — също като на тази рисунка. Но ти не ми казваш защо ти е. И откъде имаш тази рисунка?

Гласът на Безмер стана студен:

— Не ме питай нищо, момиче. Намери го и аз ще платя добре за него. Това е достатъчно. И нито дума на никого. Разбра ли?!

Разговорът на Загарда и Безмер накара Ермиар да си спомни верижката с медальона, който му даде лудата майка на момичето. Извади го от пазвата си и го стисна в юмрук. Дали не говорят за това? Ермиар отново се заслуша.

— Добре, но защо не ми кажеш, нямаш ли ми доверие? — думите й прозвучаха с тон, в който се долавяше такава мъка и горчива безнадеждност, че Ермиар се стъписа. Трябва да е много влюбена, помисли си той, макар че на самият него до този момент не му се беше случвало да се влюби.

Безмер сякаш не чу последните й думи:

— Късно е. Ще те изпратя.

Ермиар бързо се измъкна от къщата и се сви в един храсталак. Изчака да отминат и когато тропотът на конете им заглъхна, се върна в постройката. Първото, което забеляза, щом влезе в стаята на Безмер, бе един лист на масата. Личеше си, че е много стар: краищата му бяха оръфани и като по чудо се крепеше цял, без да се разпадне. Той го разгъна с интерес. На листа бяха нарисувани, доста избелели, но ясни, изображенията на неговия медальон от двете страни. Сега вече се убеди, че това, което търсеха Безмер и Загарда, се намира у него. За какво ли му е на Безмер, та е готов да го купи със злато? Въпросите, довели го тук, станаха с един повече. Ермиар бързо излезе и се върна в къщата. Очакваше го дълга нощ. Не трябваше да заспива, за да последва Безмер на сутринта и да удовлетвори нарастващото си любопитство.

Ермиар прекара неспокойна нощ. Ту заспиваше, ту се стряскаше и проверяваше дали не е дошло утрото. Когато небето просветля, той се изправи и зачака появата на Безмер в двора. Не мина много време и силуетът на Безмер се очерта в отвора на вратата. Мъжът се протегна и дълга прозявка изкриви лицето му. Набързо оседла жребеца си и бавно потегли по улицата. Ермиар изчака известно време, колкото да се увери, че Безмер се намира на достатъчно разстояние, за да не го усети, и тичешком отиде при коня си. Не се наложи да гадае накъде отива Безмер, защото тропотът на коня му кънтеше из самотните улици. Ермиар поведе внимателно своя жребец за юздите, следвайки звука. Когато шумът заглъхна, той се метна на коня и ускори ход. Стигнал до края на селото, Ермиар едва успя да зърне изчезващия сред дърветата Безмер. За радост на преследвача в меката пръст ясно личаха дирите на коня и не се наложи да бърза, за да не го изгуби от поглед. Яздейки по следите, Ермиар забеляза, че водят към реката, и то точно към мястото, където го бе изхвърлила. Спомни си, че тогава Безмер като че ли намери нещо, но когато двамата със Загарда го забелязаха, бързо се изправи и се върна при тях. Този спомен възбуди още по-силно любопитството му.

Следвайки дирите, стигна до нещо, което със сигурност не беше там предишния път. Тревата, по която досега вървеше, свършваше пред широк път от големи каменни правоъгълници. Ермиар скочи от коня и се наведе да го разгледа отблизо. Отстрани на пътя бяха изхвърлени буци пръст и коренища, което го наведе на мисълта, че някой, най-вероятно Безмер, го е разчистил от земята и тревата, които доскоро са го скривали. Качи се отново на коня и продължи да язди встрани от пътя, следвайки посоката му. Премина близо до мястото, където го изхвърли реката, като се оглеждаше внимателно за Безмер, но той сякаш бе изчезнал. Каменната алея го отведе до скалите, близо до брега. На едно дърво в подножието им беше завързан конят на Безмер, но самият той не се виждаше никъде. Ермиар скочи от коня си и го поведе навътре между дърветата. Завърза го така, че да не се вижда, и се върна до скалите. Огледа ги, но не забеляза нищо странно или особено. Никакъв отвор на пещера, нищо. Краят на каменния път опираше в обраслата с бръшляни скала пред него. Той се приближи към скалата и за всеки случай я опипа, натисна, но тя си стоеше непоклатимо на мястото. Продължи да оглежда и с периферното си зрение долови някакво движение встрани от пътя, близо до скалите. Учудиха го буците пръст, хвърчащи иззад храстите. Внимателно се приближи и когато стигна до мястото, разбра, че някой копае яма, и то доста дълбока, като съдеше по това, че копаещият не се виждаше, а бе изцяло под земята.

В този момент пръстта спря да хвърчи нагоре и от дупката се подаде първо главата на Безмер, а после и цялото му тяло. Той намръщено гледаше към Ермиар, без да прояви никакви признаци на учудване. Само промърмори сърдито:

— Знаех си, че ще ми създадеш проблеми. Защо не си вървиш по пътя, а се вреш, където не ти е работа? — и без да се бави се запъти към коня си.

— Чакай — Ермиар тръгна след него, — няма ли да ми обясниш какво става тук?

Безмер невъзмутимо продължаваше да върви.

— Не.

Ермиар го настигна и застана пред него.

— Ще ми обясниш, защото аз имам нещо, което ти трябва!

— Ако имаш пред вид нахалство, грешиш, запази си го за себе си.

— Виж, внимавай как ми говориш! Няма да търпя вечно наглостта ти — отвърна ядосан Ермиар и хвана дръжката на меча си. Бе му омръзнало да си затваря очите за грубите обноски на мъжа.

Но когато Безмер видя, че работите отиват към сериозна свада, омекна и се постара да успокои Ермиар.

— Не искам да съм груб, но аз не преследвам хората и не им се вра в работата — намусено отговори той.

— Слушай, аз наистина имам нещо, от което ти се интересуваш — Ермиар изтегли верижката от врата си и извади медальона.

Безмер го погледна внимателно и ядосано възкликна:

— Откъде имаш това?

— Първо ти ми кажи какво е това място тук и защо ти трябва медальонът?

— Кой ти каза, че медальонът ми трябва? Загарда ли?

— Не, аз ви подслушах вчера, докато разговаряхте в стаята ти.

Безмер се замисли за момент, преди да яхне шарения си кон, изгледа го продължително и каза:

— Последвай ме.

Ермиар се затича да отвърже коня си, яхна го и препусна след Безмер.

В двореца Юртия царяха смут и суматоха. Кан-царица Деви бе закачила бели пердета на прозорците си в знак на голяма скръб. Принцеса Деница Стювиги бе отвлечена. „Глиганите“ обикаляха на групи по коридорите и общите помещения. Присъствието им в двореца бе утроено, за да пазят останалите членове от семейството на кан-предводителя Умар. Отряди войници обикаляха из града и претърсваха всяка съмнителна къща, кръчма или хотел. Вихтун, когото тази вест завари на лагер във външния град, бе сформирал дружина, с която обикаляше околностите на града вече трети ден. Но от принцесата нямаше и следа.

Слънцето вече преваляше, когато кан-царица Деви получи известие, че Деница все още не е намерена. Тя смръщи вежди. Кан-царицата бе отговорна за официалната кореспонденция на двореца и тъй като считаше, че не е редно да отлага повече, седна да напише писмо до Иртхитюин и Андала. Свидела, сестрата на мъжа й, се наведе над рамото й и погледна към все още празния лист на бюрото.

— Недей, не им пиши още — разтревожено прошепна тя, изправи се и се приближи към масичка в ъгъла, отрупана с напитки.

Кан-царицата я проследи с поглед:

— Рано или късно ще се разбере. Не мога да крия вечно липсата й.

— Може да избухне конфликт, Деви.

— Знам — тъжно поклати глава Деви и въздъхна. — Как е възможно да изчезне точно сега? Та дворецът е с постоянна охрана, а външният град гъмжи от войски. Дори в покоите й бдят „глигани“. Това е лудост. Трябва да има крила, за да изчезне.

Свидела повдигна рамене:

— Нямам представа. Наистина е необяснимо, но е от ясно по-ясно, че Деница сама е избягала.

Деви изненадано я погледна:

— Какво те кара да го мислиш?

— Тя се държи странно още от самото начало. Избягва всички и се усамотява. Вихтун не е щастлив с нея. Според мен, без самата Деница да го пожелае, няма как да я отвлекат оттук. Тя е планирала бягството си.

Деви поклати глава и се загледа замислено в тъмните очи на Свидела.

— Това са силни думи.

— Но верни — Свидела отпи от чаша вода и прямо погледна Деви в очите. — Аз харесвам Деница. Тя е най-красивата жена, която съм виждала, но решителността и независимостта, които излъчва личността й, ме карат да изтръпвам. Плаши ме, Деви, тя не е добра съпруга на сина ти.

— Това са глупости, Свидела. Деница е младо и объркано момиче и аз съм много притеснена за нея. Забравяш, че сме във война. Може да е отвлечена за заложничка и … — Деви замълча и ужасено прехапа устните си. — Каквото и да се е случило, трябва да я намерим. „Глиганите“ я издирват навсякъде. Вихтун също я търси. Моля се на Живото Дърво да е добре и скоро да се завърне.

Свидела едва успя да прикрие презрението си към заключенията на Деви, но се овладя и продължи с равен глас:

— Както искаш, но моят съвет е да не бързаш да пишеш на Иртхитюин за изчезването й.

Деви се замисли, наведе се, написа няколко реда и запечата плика с печата си. Извика една от кан-придружителките и й предаде писмото:

— Да се изпрати на кан-предводител Умар — нареди царицата и се отпусна назад в креслото.

— Нека кан-предводителят реши дали да уведомим двореца Исиней за изчезването на Деница, но аз го помолих да не отлага. Те са й родители и имат право да знаят — каза Деви, когато придружителката излезе.

Свидела кимна:

— Решението ти е правилно. Умар би изчакал, преди да изпрати тази вест в Онгалада. Все още има шанс Деница да бъде намерена.