Демон, юда и магьосник

VII главаСън

Кулите на Юртия блестяха на слънчевата светлина. Вече дванадесети ден свитата на кан-предводителя Умар пътуваше към столицата на Чаладара. През целия път Деница се усамотяваше и препускаше далече от всички останали, като избягваше както Вихтун, така и Янкул. А Янкул нямаше представа на какво се дължи промяната й. Въпреки че връзката им предизвикваше у него постоянни пристъпи на угризение, резервираното държание и хладината й го караха да забрави всяка предпазливост в опитите си да разбере каква е причината. Но тя не отстъпваше и по време на похода той не успя да остане и за минута насаме с нея.

Вихтун също бе объркан. Деница е първата му съпруга, а той не си представяше така брачния живот. Неуспешните опити да осъществи близост с нея го ядосаха и натъжиха и в последните дни на пътуването той прекара, подобно на нея, в усамотение.

Слънцето вече преваляше, когато достигнаха крепостта и преминаха през централния портал на града. Населението спираше и ги поздравяваше с викове и весела глъчка. Застанала до мъжа си, Деница се оглеждаше с интерес наоколо. Юртия й се хареса. Градът бе разположен в полите на планината Ервелас, чийто върхове се издигаха сред бели мъгли над покривите на къщите. Сградите бяха чисти и бели. Улиците се виеха като лабиринти, стесняваха се, разширяваха се и се срещаха на големия централен площад, където се издигаше мраморен фонтан, отразяващ последните слънчеви лъчи в хилядите си водни пръски. Шарените сергии и спретнатите гостилници по площада грабваха погледа, а три огромни дървета хвърляха дебелите си сенки, скупчени едно до друго. Въодушевлението и радостта на хората се предаде и на нея и на лицето й за първи път от много дни насам се появи усмивка.

Бъдещият й дом, дворецът Юртия, също я впечатли. Нямаше такава голяма и висока стена като Исинейския. Беше по-малък, но и по-уютен, а градината беше приказна с трите си басейна, разкошните цветя, беседките и фонтаните.

Вихтун, забелязал оживлението й, също се усмихна.

— Радвам се, че в Юртия ти харесва, Деница.

— Да, навсякъде е много е красиво. Бях слушала много за този град, но друго е да го видиш с очите си.

— Искаш ли да се разходим в градината, докато сервират вечерята.

В първия момент Деница се накани да откаже, но после размисли и прие с усмивка. Хвана го под ръка и двамата се запътиха към най-близкия фонтан. Вътре плуваха най-разнообразни риби. Двамата се надвесиха над водата, а Деница започна да се смее и да се радва на рибите като дете.

Горе, в една от залите на двореца, Угаин стоеше на прозореца. Нетърпелив да дочака вечерята, се бе наял хубаво с пушено месо и плодове и сега зяпаше безцелно навън.

— Виж, ледовете май са се стопили — обърна се той към брат си.

Янкул се приближи до прозореца и се загледа във Вихтун и Деница. Изражението му остана спокойно:

— Така и трябва — Янкул се извърна от прозореца и се запъти все така спокоен към вратата. Но ръката, с която стискаше токата на колана си, докато ги наблюдаваше, почервеня. Металната закопчалка се бе впила в плътта му, а той я усети едва когато се протегна да отвори.

Радвайки се на рибите, Деница осъзна, че тъжното настроение и уплахата от новостите в живота й са я напуснали. Реши да спази обещанието си пред Ермиар и да се опита да бъде щастлива с Вихтун. Дори предишната й неприязън към него вече бе изчезнала. Янкул щеше да разбере. Но както се усмихваше на Вихтун и на опитите му да я впечатли, усети странни тръпки по гърба си. Обърна се и видя под едно дърво фигурата на висок слаб мъж. Дългата коса и издължената снага бяха познати на Деница. Салистар ги наблюдаваше втренчено. Вихтун, забелязал, че Деница се обръща, погледна в същата посока, но не видял нещо особено, я попита:

— Какво има? Ако искаш, ще отидем в онази част на градината, но там няма фонтани.

— Не — Деница отклони поглед от Салистар, — искам да се прибирам.

Стана й ясно, че Вихтун не вижда Салистар, така както сангасите не го видяха онази нощ след боломитската сбирка. Нови тръпки полазиха по тялото й. Какво иска този човек от нея? Гримаса сгърчи лицето й. Крадешком погледна отново към дървото, но от Салистар нямаше и следа. Това не я успокои и тя забърза към двореца. Вихтун я последва, отново озадачен от рязката смяна в настроението й.

Ермиар отвори очи. Слънцето го заслепи и ги затвори отново. Цялото тяло го болеше. Опита се да помръдне, но остра болка в кръста го скова на място. Остана известно време така, докато болката отшуми, и отново напрегна всичките си сили. Успя да се извърти по корем. Отново отвори очи. Реката го беше изхвърлила близо до големи бели скали, които идваха от вътрешността на брега и стърчаха навътре в реката. Скалите образуваха висок хълм, който скриваше какво има зад тях. От другата им страна брегът беше каменист и обрасъл с гъста растителност. Ермиар запълзя в плитката вода към една плоска скала и след много усилия успя да се изкачи върху нея. Огледа и опипа тялото си — нямаше разкъсвания и счупвания, болката се дължеше на натъртвания. Слънцето стопли премръзналото му тяло и подсуши прогизналите му дрехи. Ермиар отново огледа околността. Скоро щеше да се стъмни и той трябваше да намери място за пренощуване.

Въпреки болките, движейки се покрай брега, успя да събере доста голям наръч съчки и сухи клони. Намери и удобно място между две дървета, земята и тревата бяха меки. Оформи клада. Извади лупата си и много скоро успя да запали хубав огън. Но огънят трябваше да се поддържа, а дървата едва ли щяха да му стигнат. Ермиар отново тръгна да събира клони. Умората и болката постепенно го победиха и той се излегна до огъня. Докато лежеше, му се стори, че видя нечия сянка да преминава покрай дърветата. Вгледа се натам, но не видя нищо. Това малко го притесни и той се облегна на едното дърво, като продължи да наблюдава внимателно гората.

От съня го изтръгнаха гласовете им. Отвори очи и те млъкнаха. Нощта бе настъпила и между дърветата се носеха бели кълба. Огънят тлееше и скоро щеше да угасне. Две фигури стояха изправени до него и го наблюдаваха. Ермиар се опита да се изправи, но болката го прикова към земята. Изпъшка и остана неподвижен, докато остротата й утихне, но отвори широко очи, за да огледа фигурите. Бяха жени. На слабата светлина успя да различи само, че едната бе млада, а другата възрастна. Старата носеше дълга до земята светла рокля, а младата бе с тъмен панталон и светла блуза.

— Кои сте вие?

Ермиар се надигна на лакти и изпъшка. И най-малкото движение му бе непоносимо трудно.

Старата се наведе над него и втренчи тъмните си очи в неговите:

— Ти кой си? И какво правиш тук?

Ермиар добре знаеше кой е, но не можеше да си спомни как се е озовал на това място. Последният му спомен бе, как пътува начело на „вълците“ на път за Карпонили. Бяха тръгнали по краткия, но и слабо познат път за манастира. Колкото и усилия да полагаше, откак дойде в съзнание, да си припомни какво се е случило, не успяваше.

— Ермиар, син на кан-предводител Иртхитюин — отговори той след кратко премисляне, — отивах към Карпонили с десетима от „сивите вълци“, но не помня много. Когато се свестих, реката ме бе довлякла дотук.

— Ха-ха-ха — старата се разсмя и дрезгавият и глас отекна между дърветата. — Царчето е паднало във водите на Релсма. Ха-ха-ха.

Ермиар я погледна с учудване и негодуващо повиши глас:

— Това смешно ли е?

— Ха-ха-ха — старата продължаваше да се кикоти.

— Майко, престани — девойката се приближи до тях. — Не обръщайте внимание на майка ми, тя си е такава.

Ермиар се опита да различи чертите на лицето й, но светлината от кълбетата се губеше в клоните на дърветата, а и дългите коси го скриваха. Гласът й прозвуча отново:

— Не се тревожете, ще ви помогнем.

— Но кои сте вие и какво правите тук по това време?

— Живеем в Кодили, малко село наблизо. Майка ми е лечителка и събираме билки за мехлемите и отварите й. Ще помогнем и на вас.

Девойката приклекна до него и той видя срещу себе си едно много хубаво момиче. Чертите й се откроиха ясно. Косите и очите й бяха много тъмни, лицето й красиво. Странно, но изпита влечение към нея. Гласът и беше хубав — мек и топъл. Ермиар тръсна глава и се намръщи на себе си. Та той дори не я е разгледал добре, при това е селянка.

— Къде ви боли? — попита тя.

— Навсякъде — Ермиар се усмихна криво.

Момичето свали от рамото си една кожена торба и бръкна в нея. Извади малко бурканче и го подаде на Ермиар.

— Вземете. Намажете се там, където ви боли, и поспете. Утре ще ви донеса храна и ще доведа някого с мен, за да ви пренесем при нас в селото. Не може да останете дълго тук, а сам едва ли ще успеете да стигнете дотам.

— Ха-ха-ха — гласът на старата се носеше след нея, докато тя потъваше сред дърветата.

Девойката хвърли един куп съчки в огъня, разпали го с един клон и бързо затича след майка си.

— Чакайте — извика след тях Ермиар, — хей, къде тръгнахте?

Но светлата блуза на момичето се скри сред дърветата, без някоя от тях да му обърне внимание или да му отговори.

Ермиар повъртя бурканчето в ръце и го отвори. Вътре имаше гъста бяла паста. Поднесе го към носа си, но не усети никакъв мирис. Погледна в посоката, където бяха изчезнали двете странни жени, и се засмя:

— Побъркани! Само дано утре се върнат с помощ.

Хвърли бурканчето в тревата, изтегна се и затвори очи.

Деница се изправи рязко в леглото. В стаята проблясваше само едно от кълбетата. Вихтун дишаше равномерно. Тя прокара ръка през челото си. Лицето й бе плувнало в пот. Опита се да си спомни съня, който я уплаши така, че да се събуди, но не успя. В момента, в който отвори очи, забрави всичко. Тя се отпусна отново сред завивките. Вече се унасяше, когато пак усети сковаващото чувство, от което толкова се боеше, и направи опит да помръдне, но не успя. Пред погледа й всичко се размаза и мъглата отново я обгърна. Стържещите звуци заблъскаха и задълбаха в съзнанието й. Гласът я зовеше, викаше, настояваше. Деница, обзета от ужас и страх, с всички сили се опита да се освободи от обладалата я сила, но постепенно губеше себе си, потъваше в мъглата и се понесе към Асура, която я призоваваше. Първото, което видя пред себе си миг по-късно, бяха уплашените очи на Вихтун. Той я беше хванал за раменете и я разтърсваше:

— Какво ти е, Деница? Какво има?

Спонтанно понечи да разкаже всичко на Вихтун, да поиска помощ, съчувствие и подкрепа, но се овладя с усилие и се усмихна:

— Нищо ми няма, Вихтун, на теб какво ти е? Да не си сънувал лош сън?

Той я пусна, объркан.

— На теб ти имаше нещо.

Деница звучно се засмя:

— На теб ти има нещо, щом ме разтърсваш и будиш с викове.

Тя интуитивно усещаше, че ако разкаже на Вихтун преживяванията си, няма да получи разбиране и затова по всякакъв начин се опитваше да прикрие от него това, което й се случваше.

— Ти гледаше втренчено в една точка, Деница. Съскаше и се мяташе като полудяла… — Вихтун се запъна — … нещо не е наред.

Деница избухна в още по-силен смях.

— Ти наистина си сънувал странен сън, Вихтун.

Той я изгледа разколебано. Постепенно започна да се съмнява в себе си и не след дълго двамата се смееха весело, а Деница съскаше, отваряше широко очи и „плашеше“ развеселения Вихтун.

Бакуриан, първият предводител на Уголия, и министър Тобел вечеряха в просторната, затоплена от огъня шатра. До ушите им достигаше свистенето на вятъра и цвиленето на конете. Разговорите на войниците отдавна бяха заглъхнали. Само от време на време някой се провикваше, я за да наругае другаря си, я за нещо друго, и отново наставаше тишина. Утрешният ден щеше да е тежък и воините рано се прибраха в шатрите си. Само един хълм ги делеше от Артебос, първия град, който трябваше да превземат по пътя за Истрос.

И двамата мълчаха. Въпреки непоклатимата си убеденост в победата, Бакуриан бе обхванат от напрежение и безпокойство. Това не му харесваше и той се опитваше да потуши тези чувства, като не мисли за предстоящата битка, но така или иначе мислите му все се връщаха на нея.

— Господарю, може ли да вляза? — стресна го гласът на придружителя, застанал до чергилото.

— Влез.

Придружителят отметна кожата и в шатрата нахлу хладина.

— Един от съгледвачите е тук. Има новини за вас.

— Да дойде.

Войникът влезе и след задължителния поклон заговори отсечено:

— Пратеници на Издулор. Искат да се срещнат с Вас.

Бакуриан повдигна изненадано вежди и нареди на съгледвача:

— Излез и чакай отвън.

Когато чергилото се спусна след войника, Бакуриан погледна въпросително Тобел:

— Какво ще кажеш?

— Приеми ги. Издулор не е за подценяване.

— Да, но се държи като страхливец. Започвам да мисля, че славата му е значително преувеличена.

— Ти още не знаеш защо е изпратил пратеници.

— За каквото и да е. Нима мисли, че ще приема мир или че ще ме уплаши с приказки и ще се върна при положение, че вече съм повел войска!?

— Приеми ги. Поне чуй какво имат да кажат.

Бакуриан извика войника:

— Колко са?

— Двама.

— Доведи ги тук.

Бакуриан не повярва на очите си. В шатрата влезе учителят му от школата в Карпонили. Скочи на крака, поклони се и заговори на билярски:

— Учителю?!

Жрецът се огледа и спокойно седна върху нахвърляните за тази цел кожи. Направи знак на придружаващия го войник да излезе и многозначително изгледа Тобел, който се изправи, поклони се и също последва войника навън. Останаха сами и жрецът се обърна към все още стоящия прав Бакуриан:

— Седни, сине.

Бакуриан седна срещу жреца:

— Учителю Татра, радвам се да ви видя, но искам от самото начало да ви кажа, че ако сте дошъл да преговаряте с мен от името на Издулор за мир, ще се върнете в Истрос с отказ. Твърдо съм решен да водя тази война и се учудвам, че Издулор вече втори път изпраща при мен пратеници. При това, първо се опита да ме манипулира с изгоден брак, а сега и с уважението и почитта ми към вас.

— Разбирам, Бакуриан. Сега чуй какво имам аз да ти кажа. Не се учудвай, че Издулор моли за мир и ти предлага съюз чрез този брак. Точно затова той е достоен владетел и заслужава да бъде управител на свещената страна. Забрави ли на какво съм те учил през всички тези години? Дипломатичност, смирение, правда и реална преценка. Къде е всичко това, Бакуриан? Води те гордостта, алчността, желанието за превъзходство. Не завиждай на силните, Бакуриан, а се учи от тях.

— Но, учителю, аз искам независимост за страната си. Нима ние не можем да бъдем достоен народ, без в политиката ни да се намесва Издулор?

— Може, Бакуриан, но извоювай това за страната си, като постигнеш успех в културата, занаятите, търговията. Развий тези дейности, направи страната си богата, създай възможност на способните да се развиват в мирна обстановка под твоята закрила. Не похабявай богатствата на Уголия в битка, която няма да спечелиш.

Бакуриан наведе глава и сви устни. Знаеше, че не трябва да приема пратениците, но защо ли послуша този глупак Тобел. Жрецът разклати увереността му и го накара да се почувства като малко момче.

— Колелото на живота се върти, Бакуриан — продължи жрецът, — понякога силните стават слаби и слабите силни. Ти си учил това, но си учил и друго. Ти носиш отговорността за цяла Уголия и е непростимо, че я хвърляш в обречена битка за твоя собствена прослава и изгода. Оправдание е, че искаш независимост за Уголия. Първо докажи какво по-добро от Издулор и делата му ти можеш да дадеш на страната си и тогава отхвърляй Издулор и покровителството му. Той ти дава тази възможност и още един път те моли да приемеш дъщеря му за жена и да си отидеш в мир. Аз също те моля, Бакуриан, смири се. Аз не съм покровител само на билярите, но и на целия човешки род. И затова те моля, направи го за доброто на народа си. Нима ти не си човекът, който си, благодарение на това, което научи в манастира? А сега си тръгнал на война срещу нас. Толкова ли си слаб, сине?

Бакуриан продължаваше да стои с наведена глава. Да си отиде като страхливец пред погледа на всички мъже, които е повел след себе си и на които е обещал победа? Да се обърне и да се върне в Уголия? Никога!

Гласът му беше тих, но твърд:

— Няма да се върна обратно.

Жрецът се изправи:

— Честолюбието е от най-големите врагове на човека, Бакуриан. Бъди здрав.

Тръгна към входа на шатрата и преди да излезе, погледна отново към Бакуриан. Той продължаваше да седи с наведена глава.

Министър Тобел забеляза, как жрецът и придружителят му се отдалечават на конете си, и понечи да се върне в шатрата. Като го видя пред себе си, Бакуриан скочи и гневно се развика:

— Вън, вън оттук! Защо ли те слушам, защо ли те търпя, махай се, искам да остана сам!

Бакуриан се разбесня и започна да хвърля кожите, възглавниците, съдовете и всичко, което му попадна пред погледа. Хвърли се на земята и заудря с юмрук по нея. Защо, защо послуша този кретен Тобел? Постепенно обаче гневът му премина. Няма да се поддаде на манипулациите на Издулор. Прати му жреца от страх, от страх и от нищо друго. Гневният изблик го изтощи и той се уви в кожите. Сънят дойде по-скоро, отколкото се бе надявал.

Но изведнъж скочи с вик. Потта се стичаше по лицето му, а крайниците му трепереха в треска.

— Господарю, желаете ли нещо?

Лицето на придружителя се подаде на входа на шатрата.

— Квесел, донеси ми квесел — Бакуриан продължаваше да трепери.

Този сън, защо пак сънува този сън? Беше му се присънил отдавна, в нощта преди да встъпи в длъжност пръв предводител на Уголия. Сънува ритуала на приобщаването. Ритуала, който жреците извършваха, когато учениците им напускаха школата.

До високия портал на манастира отвеждаше застлан с камък път, дълъг поне два километра. Пътят преминаваше над широка и дълбока пропаст. Сградата се намираше отвъд пропастта. Беше висока сграда от камък, на седем етажа, вградена в огромна скала, извисяваща се зад нея. От двете страни на каменния път се издигаха през три метра бели каменни колони. На всяка колона бяха издълбани на савхи златни надписи и имена. Бакуриан така и не узна какво означават надписите. Когато учениците завършваха, в нощта преди отпътуването им жреците ги нареждаха пред колоните. Посочваха на всекиго неговата колона. И тогава започваше ритуалът. Жреците излизаха в белите си роби с горящи факли в ръце и ехото на планината понасяше молитвите им.

Бакуриан знаеше, че с ритуала вграждат сенките на възпитаниците в колоните, за да ги приобщят завинаги към знанието и морала, които им е дала школата. След приобщаването върху всяка колона със златни букви се изписва името на стоящия пред нея ученик, за да не забравя наученото и да помни, че трябва да бъде достоен последовател на учителите си.

И ето, той за втори път сънува един и същи сън, и то отново в навечерието на важно за него събитие. Сънува, как стои прав до колоната, пропастта под него зловещо чернее и тук-там из въздуха плуват светещи кълба. Около него играят сенки от запалените факли, а зад него звучат в хор равните и бездушни гласове на жреците:

— Хутам енам локас. Двештид татра, асме те гата. Хутам енам локас адате…

Но той не се обръща към тях, а се взира в златните надписи, издълбани в колоната, и се опитва да ги прочете. И ето, сякаш с нож издълбани в жива плът, се появяват кървящи букви, които той разпознава. Страх сковава сърцето му, когато прочита собственото си име; опитва се да извика, но от устата му не излиза никакъв звук. Обръща се към жреците, ала на пътя няма никого. Той стои сам сред редицата от колони, но гласовете продължават да звучат:

— Хутам енам локас. Двештид татра, асме те гата…

Извръща се пак към колоната, а по нея отгоре-додолу течат кървави струи и се стичат на локва в краката му. Този път викът му прозвучава — силен и пълен с ужас. Хуква да бяга, но накъдето и да се обърне, облятата в кръв колона е пред него. Обзет от паника, Бакуриан се втурва към колоната, бута я и заедно политат в зейналата паст на пропастта.