Идеалната съпруга

Глава девета

Пристанището на Марсилия гъмжеше от хора както всяко едно голямо пристанище. Моряци и други различни и уникални форми на живот вървяха забързано във всички посоки. Натоварени догоре каруци и вагони се придвижваха по кейовете. Тук-там бяха натрупани високи камари от сандъци, наподобяващи нестабилни карикатури на средновековни замъци. Гласове на дузина чужди езици достигаха до слуха на Никълъс, миризмите, излъчвани от хората, рибите и бог знае какво още, изпълваха ноздрите му. Въпреки това той се наслаждаваше на усещането за твърда земя под краката си.

О, той винаги беше обичал пътуването по море. Като момче дори бе искал да стане моряк — неблагоразумна и немислима идея за единствения наследник на едно значително богатство и благородническа титла. Но колкото и приятен да беше животът на борда на кораб, на него все пак му беше приятно да почувства отново твърдата земя под краката ся.

Той тръгна през навалицата и се отправи към центъра на града. Сабрина го беше помолила да изпрати едно писмо до Белинда и той се бе съгласил. Никълъс се опитваше да се държи колкото може по-учтиво с нея, опитвайки се да намали напрежението между тях. Те се държаха един с друг като врагове по рождение, които са били събрани на едно място против волята си.

Докато вървеше през пристанището, графът се замисли над това. Трябваше да се направи нещо. Никълъс нямаше намерение да продължава да държи тази ледена бариера между тях. Липсваха му очарованието и предизвикателствата, които пораждаше присъствието на Сабрина. Учтивото, формално отношение между тях не беше онова, което искаше от нея, въпреки че все още не беше успял да си отговори на въпроса какво точно иска.

Може би капитанът на кораба щеше да хвърли светлина върху нещата. Той трябваше да се присъедини към екипажа си в Марсилия. Саймън му беше казал, че капитан Медисън е много стар приятел на Сабрина. Никълъс си представяше капитана като някакъв посивял морски вълк, нещо като бащинска фигура. Ако този мъж я беше познавал толкова дълго, то той без съмнение би могъл да му даде вярна информация за характера й. Никълъс имаше нужда от помощ и нямаше значение откъде щеше да я получи.

Той очакваше помощ и от едно друго място и също трябваше да изпрати едно писмо. То беше адресирано до неговия адвокат в Лондон и му нареждаше да наеме друг детектив, който да не бъде идиот като първия. Графът вече беше твърдо убеден, че обяснението на едно от брачните условия, които беше поставила Сабрина, се криеше в миналото й. Защо една жена, която винаги бе имала социално положение и богатство, искаше да се погрижи за финансовата си независимост? Какъвто и да беше отговорът на този въпрос, той все още оставаше загадка. Най-лесно информация можеше да се получи от клюките във висшето общество, но тя често се оказваше и най-ненадеждна. Но нито Никълъс, нито първият некадърник, когото беше наел да провери Сабрина, не бяха успели да открият дори и най-малкия намек за парични проблеми.

Никълъс продължи да върви по кея потънал в мислите си. Една красива карета привлече вниманието му и той забави стъпките си. Елегантното возило изглеждаше толкова не на място и той се зачуди какво беше довело каретата тук.

Вратата се отвори и един мъж на годините и ръста на графа излезе навън с гъвкавата походка на атлет. Облеклото му беше безупречно, русата му коса контрастираше със загорялата му кожа, цветът на която без съмнение се дължеше на много часове, прекарани в работа под палещите лъчи на слънцето. От каретата се протегна женска ръка, окичена с множество пръстени. Мъжът хвана ръката в своята, повдигна я до устните си, изви я умело и положи една целувка върху дланта й. Никълъс се ухили на това очевидно многократно повтаряно движение, което твърде вероятно имаше необходимия ефект. Обектът на вниманието му затвори вратата на каретата, обърна се и забеляза Никълъс. Мъжът сви рамене и намигна на графа, който му кимна учтиво в инстинктивния знак на одобрение между двама мъже, които споделяха нещо общо — преследването на насладата от женските ласки. Непознатият се отдалечи и Никълъс продължи да върви по пътя си, като не можа да се въздържи да не се усмихне.

Той свърши бързо работата си и се върна на пристанището. Беше още далеч от кораба, когато забеляза фигурата на Сабрина на палубата. Тя не беше напуснала кораба по време на престоя му в пристанището, като за първи път се бе съгласила с него, че трябва да замени мъжките си дрехи с нещо по-прилично, както и да вземе със себе си няколко моряка, тъй като на това място нямаше да бъде в безопасност, ако тръгнеше да се разхожда сама.

Тя погледна към него и му помаха с ръка. Дали пък не се радваше на завръщането му въпреки различията между тях? Странно беше как сърцето му затуптяваше по-силно, когато тя се появеше пред очите му. Той вдигна ръка, за да отговори на поздрава й.

— Бри! — разнесе се силен вик някъде близо до кораба.

Бри?

Никълъс забави хода си, огледа се и забеляза един широкоплещест мъж, който вървеше но трапа с широки крачки. Въпреки че го гледаше откъм гърба, подскачащата му походка и кройката на дрехите му се сториха смътно познати на графа.

Сабрина се втурна по палубата. Никълъс закрачи по-бързо, подтикван напред от някаква неясна тревога. Непознатият стигна до Сабрина и тя се озова в прегръдките му. Той я вдигна над земята и я завъртя в кръг, при което косата й се развя свободно. Дори от това разстояние Никълъс не можеше да сбърка задоволството в смеха й. Той видя с удивление как мъжът я прегърна и впи устни в нейните.

Никълъс се качи на борда точно навреме, за да види края на нещо, което определено можеше да се нарече страстна целувка. Графът усети как в него се надига гняв. Кой беше този мъж и защо целуваше Сабрина толкова интимно? Сабрина. Неговата съпруга! Той стисна зъби, ръцете му се свиха в юмруци и Никълъс едва успя да си наложи да запази самообладание.

— Твой познат, предполагам? — Гласът му беше студен и твърд.

Сабрина и непознатият се пуснаха и се обърнаха с лице към графа. Господи! Това беше мъжът от каретата. Той се ухили на Никълъс и задържа едната си ръка около кръста на Сабрина, сякаш искаше да му покаже, че тя е негова. Това само увеличи гнева на Уайлдууд.

— Ти! Кой си ти? — попита го Никълъс.

— Би трябвало да ти задам съшия въпрос — отвърна нахално русият мъж. — Тъй като се намираш на моя кораб.

— Твоят кораб? — понита объркано Никълъс.

— Никълъс, позволи ми да ти представя капитан Матю Медисън — намеси се Сабрина. Очите й блестяха предизвикателно.

Графът се втренчи удивено в мъжа. Това не беше посивялата бащинска фигура на морския вълк, който Уайлдууд си беше представял. Това беше някакъв разбойник, развратник и вероятно измамник.

— Мат, това е Никълъс Харингтън, граф Уайлдууд.

Медисън сви рамене.

— Е, добре, значи така му е името. Но какво търси тук?

— Аз съм нейният съпруг — процеди Никълъс през стиснати зъби.

— Съпруг? — Погледът на капитана се разшири от изненада. Той се обърна към Сабрина. — Вярно ли е това?

Тя сбърчи нос.

— Донякъде.

— Донякъде? — Медисън сви озадачено вежди. — Какво означава това, по дяволите?

— Не означава нищо — намеси се остро Никълъс. — И ще ти бъда много благодарен, ако си свалиш ръцете от жена ми.

Медисън се поколеба, прегърна бързо Сабрина и свали ръката си от кръста й. Тя хвърли презрителен поглед на графа и се обърна към капитана.

— Трябва да поговорим. Мина доста време и ние… — тя махна с ръце в някакъв неопределен жест — е, има някои неща, които трябва да обсъдим. Сигурна съм, че имаш въпроси.

— О, определено искам да ти задам няколко въпроса.

Тя се обърна към Никълъс и го погледна с изпепеляващ поглед.

— Сега ще се прибера в каютата си. Сама. — Сабрина се обърна и се отдалечи.

Графът се втренчи след нея. Медисън не беше единственият, който имаше въпроси към нея. Но Никълъс щеше да бъде проклет, ако позволеше проблемът да остане висящ. Той искаше отговори и ги искаше незабавно.

Медисън се разсмя.

— Тя наистина е страхотна, нали?

На младини графът се бе оказвал в много напечени ситуации, при които животът му беше висял на косъм. Той не бе участвал във войната, но беше служил на страната си по други начини. Всички качества, които някога го бяха правили изключително опасен човек, който се бореше и очакваше — не, изискваше — успех, се върнаха внезапно в него.

Той хвърли студен, заплашителен поглед на капитана и се постара гласът му да бъде в тон с погледа му.

— Докосни я още веднъж и ще те убия.

Никълъс кимна отсечено и тръгна след Сабрина.

Сабрина затръшна вратата на каютата си и започна да крачи из стаята. Никълъс нямаше право, абсолютно никакво право, да се държи с нея, сякаш тя беше негова собственост. Това, че той бе казал на Мат за брака им, я вбесяваше. Сабрина бе възнамерявала да му каже скоро по свой начин. А и Никълъс се бе държал толкова студено и гадно през цялото време.

Той действително се беше появил в неподходящ момент, но те просто се бяха поздравили като двама стари приятели, които не са се виждали повече от десет години. И все пак… Сабрина застина на мястото си, когато в съзнанието й изскочи една мисъл. Никълъс не знаеше за това. Той никога не беше срещал Мат и нямаше никаква представа за взаимоотношенията му със Сабрина в миналото. Никълъс знаеше само онова, което виждаше — жена му целуваше един красив непознат, при това го правеше определено с ентусиазъм.

Той ревнуваше! Сабрина се ухили, когато осъзна това. Разбира се, точно това беше. Каква прекрасна мисъл. Ако той я ревнуваше, значи поне малко се интересуваше от нея. Тази мисъл я накара да се почувства по-добре. Беше й омръзнало недоверието между тях и й се искаше да върне приятелството, което бе започнало да се заражда помежду им. Освен това… е, тя вече не беше уверена дали искаше да спазват стриктно условията на брака им.

Вратата се отвори с трясък и Никълъс нахълта в каютата.

— Сега ще си поговорим! — В гласа му се долавяше потиснат гняв, а очите му блестяха ядосано. Той затръшна вратата зад себе си и тръгна към Сабрина.

Тя инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Много добре. Говори.

— Кой е той? — изръмжа Никълъс през стиснатите си зъби.

— Мат ли? — попита невинно тя.

— Разбира се, че Медисън. За кого другиго мислиш, че си говорим?

И последната капка съмнение се изпари. Той определено я ревнуваше. Това беше прекрасно. Сабрина едва успя да се въздържи да не се ухили радостно.

Тя отвори широко очи и се усмихна любезно.

— Ами, Мат, разбира се, е капитанът на този кораб.

Никълъс се втренчи гневно в нея.

— Отлично знаеш, че нямах това предвид. И не ме гледай толкова тъпо. И двамата знаем прекрасно, че не си глупачка; това е просто част от смехотворната пиеса, в която подозирам, че участваш от години. Почтената, тъпа, отегчителна лейди Станфорд със сигурност вече не съществува, ако изобщо е съществувала някога.

Сабрина го гледаше безмълвно. Дотолкова ли беше свалила гарда си, та бе позволила на този мъж с такава лекота да прозре истинската й същност? Дали свободата от пътуването и очакването за приключения не бяха разбили стените и преградите, които беше изграждала толкова упорито? Или просто десет години бяха твърде много време, за да бъдат скрити? Тя си пое дълбоко дъх.

— Много добре. — Тя скръсти ръце и го погледна право в очите. — Какво искаш да знаеш?

Никълъс присви очи и я погледна, сякаш не беше очаквал тя да се съгласи толкова бързо и съгласието й му се струваше подозрително.

— Откъде се познаваш с Медисън? Какво означава той за теб?

— Преди много години заедно участвахме в… о, в един бизнес. Можеш да ни смяташ за партньори.

Графът присви озадачено вежди.

— Бизнес ли? И какъв… — Внезапно той осъзна нещо. — Той затова ли е тук? Заради този така наречен бизнес, в който сега участваме? И той ли е част от него?

Тя сви рамене.

— Надявам се.

— А какво беше предишното ви съвместно предприятие?

— О, транспорт, търговия, такива неща. — Тя нарочно не му даде точен отговор. Как можеше да опише контрабандата, без да я накара да прилича на… контрабанда?

Никълъс й хвърли замислен поглед и сякаш обмисли внимателно следващите си думи. Гласът му беше тих и напрегнат.

— Доколко близък партньор ти беше той?

Сабрина се вцепени.

— Питаш ме дали сме били любовници?

Графът кимна. Тя потисна импулсивното си желание да протегне ръка и да докосне напрежението, което се усещаше във въздуха. Толкова лесно щеше да й бъде да го накара да повярва в онова, което той искаше да вярва. Това щеше да му бъде добър урок.

— Винаги съм обичала Мат — каза бавно Сабрина. Мускулите на лицето на Никълъс се стегнаха. — Винаги съм мислила за него като за свой по-голям брат.

— Брат? — каза графът, без да прикрива недоверчивото си изражение.

Сабрина кимна твърдо.

— Брат.

— Това не беше братска прегръдка!

Тя не можеше да повярва на ушите си!

— Ти се оплакваш заради някакъв незначителен поздрав. Не съм се виждала с Мат от години.

— Не ме интересува дали не си го виждала цяла вечност; мисля, че оплакванията ми са основателни, когато те намирам в ръцете на някой като Медисън.

— Какво искаш да кажеш с това «някой като Медисън»?

В гласа му се долови високомерна нотка.

— От онова, което видях, този човек, изглежда, няма никакви скрупули по отношение на жените.

— Е, ти сигурно би познал това качество, ако го забележиш! — отвърна му ехидно Сабрина. Графът не обърна внимание на забележката й.

— Що се отнася до твоето поведение днес, трябва да знаеш, че няма да ти позволя да се държиш така.

На Сабрина й беше необходимо огромно усилие, за да попречи устата й да се отвори от удивление. Ревност или не, той вече прекаляваше.

— Няма да ми позволиш ли? Струва ми се, че нямаш думата в това отношение, тъй като според условията на брака ни останах с впечатлението, че ти възнамеряваш ла продължаваш малките си любовни аферки, с които си толкова известен. И щом ти имаш такова право, то смятам, че същото важи и за мен.

— Е, да, ама не — тросна се в отговор той. Сабрина се вбеси.

— Ще правя каквото си поискам, по дяволите, включително и да целувам един стар приятел — мъж, когото обичам като собствен брат.

— Това не е начинът, по който се целува брат.

— О, така ли? — Думите й бяха пропити със сарказъм. — Предполагам, че с твоя огромен опит в тези неща сигурно си експерт по начина, по който се целува брат?

Никълъс я сграбчи за раменете и я дръпна към себе си, при което ръцете й останаха притиснати плътно към гърдите му.

— Ако случайно си забравила, аз имам сестра. И това е начинът, по който един брат целува сестра си. — Той докосна леко с устни челото й. Тръпка, в която определено нямаше нищо братско, премина по-тялото на Сабрина. — Или пък така. — Той я целуна първо по едната буза, след това и по другата.

Сабрина се втренчи гневно в него и се опита да се измъкне от силните му ръце.

— Много добре. А сега ме пусни.

— Не мисля, че урокът е свършил. Един брат никога не се целува така. — Той прокара устни по клепачите й. — Или пък така. — Устните му започнаха да целуват врата й. — Сабрина затаи дъх. Гневът й се изпари под докосванията на Никълъс.

Той я гледаше втренчено и бездънните му очи разбиваха защитата й и стапяха самообладанието й.

— И един брат никога — той целуна върха на носа й, — никога не се целува така.

Устните му се спуснаха върху нейните, твърди, но нежни. Тя се потопи в усещанията, които допирът им предизвика у нея. Сабрина бе изпълнена от желание и се вкопчи в ризата му. Коленете й се разтрепериха и тя трябваше да го хване здраво, защото се страхуваше, че може да падне. Той крадеше дъха й, волята й, душата й.

Графът се отдръпна и я погледна студено. Тя се втренчи в него, без да се интересува, че той можеше да забележи желанието в очите й.

— След като вече знаеш какво не трябва да правиш с брат, постарай се да не го правиш за в бъдеще. Особено с Медисън. — Той я пусна, тръгна към вратата и се обърна. — Забранявам ти.

Желанието й се превърна в презрение.

— Казах ти, че ще правя каквото си искам. Ти нямаш абсолютно никакво право да…

— О, напротив, скъпа, имам. — Той отвори вратата и й се усмихна любезно. — В края на краищата, аз съм твоят съпруг и имам това право. — Той излезе и затвори вратата след себе си.

Сабрина остана загледана след него. Гневът й растеше с всяка измината секунда. Ама че непоносим, арогантен, нахален, покровителствен задник! Искаше й се да освободи гнева си и да се разкрещи с всичка сила. От години не беше изпитвала толкова силно желание да направи нещо, каквото и да е, за да освободи раздразнението, което се беше натрупало в нея. Ако Уайлдууд се върнеше в каютата в този момент, тя не беше уверена, че щеше да успее да се въздържи да не го разкъса с голи ръце.

Някой почука и вратата се отвори. Той се беше върнал. Без да мисли, Сабрина се обърна, сграбчи една тежка чаша от масата и я хвърли с всичка сила. Чашата се разби над вратата и на всички страни се разхвърчаха глинени парчета.

Мат се беше облегнал на рамката със скръстени ръце и я гледаше весело.

— Аз пък си мислех, че ще се радваш да ме видиш.

— Господи, Мат, съжалявам. — Тя отметна косата от лицето си. — Мислех, че е той.

— Съпругът ли? — В отговор тя му направи гримаса. — Разбирам. Имаме да си говорим за много неща, нали?

— Твърде вероятно. — Тя въздъхна.

Мат затвори вратата и отиде до шкафа, в който държеше най-хубавото си бренди. Той извади една бутилка, огледа я замислено и хвърли въпросителен поглед на Сабрина.

— Хубаво ли беше?

Тя отиде до него, взе една чаша и я протегна към него.

— Прекрасно.

Той напълни чашата.

— Защо се омъжи за него? — попита я тихо Медисън. Сабрина сви безпомощно рамене.

— Истината е, че не съм съвсем сигурна. Тогава ми се струваше, че идеята е много умна.

— Саймън ми каза, че си се ядосала и на следващия ден си се омъжила.

Сабрина отпи голяма глътка от брендито.

— Нещо такова.

— Знаеш ли, че можеше да се омъжиш за мен? Доколкото си спомням, винаги си ми била ядосана за нещо. — Той се ухили с онази момчешка усмивка, която бе стопила сърцето на не една жена.

— Мат! — Тя се разсмя. — Определено ми липсваше. — Сабрина отиде до масата и остави чашата си.

Медисън мина зад гърба й и обви ръце около нея. Сабрина подпря глава върху широките му, мускулести гърди. Беше толкова успокоително и безопасно да стои там, толкова близо до него. Той наистина й беше липсвал.

— Спомняш ли си кога се видяхме за последен път?

— Разбира се. — Мислите й се върнаха назад в годините, към времето, по което животът им бе протичал в приключения. Сабрина все още помнеше вълнението, което беше изпитвала от опасността. — Беше в нощта на последния ни удар. Онзи правителствен агент беше започнал да ни затруднява и се наложи да го отстраним, като го ударим по главата

Странно, тя не беше мислила за него отдавна. В продължение на години мъжът, чието лице Сабрина така и не беше видяла, бе изпълвал фантазиите й. В сънищата си тя бе преживявала отново и отново спомена за импулсивната си целувка. Той беше вторият мъж, когото беше целувала и все още не знаеше какво я беше накарало да го направи. Сабрина не беше казала на Мат за тази целувка и нямаше намерение да му казва сега.

— Спомням си, че когато свършихме работата, се разхождахме по плажа, преди да отплаваш.

— Исках да дойдеш с мен — подсети я той.

— Мат, аз имах дете, което трябваше да отгледам, и живот, който да изградя. Ти не беше подходящ за мен. Щеше постоянно да гониш фустите във всяко пристанище. И на мен щеше да ми се наложи да ти изтръгна сърцето.

— Но аз те обичах, Бри — каза с тъга той. Тя се разсмя отново.

— Ако не ме лъже паметта, този въпрос сме го уредили отдавна.

— Припомни ми — изръмжа той и положи брадичката си върху главата й.

— Казах ти, че сме твърде добри приятели, за да бъдем любовници. Казах ти, че за мен си онзи брат, когото никога не съм имала. И след това ти ме целуна. И…

Той въздъхна.

— Беше все едно, че целувах сестра си.

Сабрина се усмихна при мисълта за разговора си с Никълъс за приличните и неприличните начини, по които един брат целува сестра си. Целувката на Мат беше наистина приятна, но не караше коленете й да омекват, не спираше дъха й и не подпалваше сърцето й. Не беше като целувките на онзи проклетник, за когото се беше омъжила.

Мат се отдръпна и я обърна с лице към себе си.

— Той прави ли те щастлива? Обичаш ли го?

— Любов? — Сабрина се намръщи и се отдръпна. Тя взе чашата си и отпи една глътка. — Любовта няма нищо общо с това. Това е просто един брак по сметка и нищо повече.

— Брак по сметка? — изсумтя Мат. — Какво е това, по дяволите?

— Нещо адски трудно, повярвай ми.

— А не би трябвало да бъде. — Той вдигна своята чаша и отпи от брендито. — Видях как те гледа той — както акула гледа лещанка. — Мат й кимна. — Познавам този поглед. Той те желае. Дори ме заплаши, че ще ме убие, ако те докосна още веднъж.

— Наистина ли? — Сабрина не можа да потисне самодоволната си усмивка. — Колко грубо от негова страна.

Мак й хвърли скептичен поглед.

— Струва ми се, че ако умра от ръката на съпруга ти, това няма да те натъжи толкова, колкото се надявах. — Внезапно на лицето му се изписа изненада. — Ти го харесваш, нали?

— Точно сега не знам какво изпитвам към Никълъс — тросна се тя. — И наистина не искам да говоря за него.

Мат сви рамене.

— С удоволствие бих се съгласил с теб в това отношение. Сещам се за доста неща, които бих предпочел да обсъждам с теб. — Той отиде до един стол и седна, след което протегна крака върху съседния стол. Медиен се облегна назад, сложи ръце под тила си и погледна Сабрина. — Нека да поговорим за злато.

Сабрина отмести краката му от стола и те тупнаха тежко на пода. Тя се настани в освободеното място.

— Какво ти каза Саймън?

— Не много. Нещо за някакво злато, скрито в Египет от французите.

Тя се наведе напред.

— Истинско съкровище, Мат. Поне половин милион. Оставено там преди двадесет години. И чака… нас.

— Не мога да кажа, че историята не е интересна, но защо ти е това злато? Когато те видях за последен път, ти беше натрупала значително богатство. — Той присви очи и се вгледа в лицето й. — Да не си разорена, Бри?

— Не точно — отвърна предпазливо тя. — Просто имам леки финансови затруднения. Проблем с управлението на инвестициите ми. А сега, когато Белинда ще се жени, трябва да й осигуря подходяща зестра и… — Тя го погледна предизвикателно. — Е, парите ми трябват и толкова. А ти? Не мога да повярвам, че малко допълнителни средства няма да ти дойдат добре.

— Не знам. — Той сви рамене. — Парите вече не ми изглеждат толкова важни колкото преди. «Лейди Б» е само един от половин дузината ми кораби. Както виждаш, аз се справям доста добре. Разбира се — той се ухили широко, — да трупам богатството си по законни и почтени начини не е толкова забавно, колкото когато го правех с малко измама.

Сърцето на Сабрина се сви. Търсенето на златото беше спекулативно и вероятно опасно предприятие. Ако Мат наистина нямаше нужда от парите, значи нямаше причина да й помогне. А без Мат тя не беше сигурна, че ще успее да се справи с Никълъс.

— Много добре — каза бавно тя. — Разбирам защо не искаш да участваш в това. Но оценявам твоята…

— Чакай малко, Бри. — Мат се наведе напред и хвана ръцете й. — Не съм казвал, че няма да участвам. Казах само, че парите сами по себе си не означават много за мен. Но напоследък животът е прекалено безинтересен и твоето предложение ми се струва много по-вълнуващо, отколкото каквото и да било напоследък. — Очите Му проблеснаха весело. — А и нали не мислеше, че бих пропуснал шанса да работя отново със старата си съдружничка?

Сабрина почувства облекчение и си позволи да му се ухили, като потисна импулсивното желание да се хвърли на врата му. Оставаше й да убеди само един човек и тя съвсем не беше сигурна как щеше да го направи. Дори не знаеше дали моментът беше подходящ да каже на Никълъс за търсенето на съкровището. Но с всеки изминат ден корабът приближаваше все повече и повече към Египет, по-близо до съкровището, по-близо до момента, в който щеше да й се наложи да разкрие пред съпруга си поне една от тайните си.

— Кажи ми нещо, Бри. Сега си омъжена за богаташ. Защо все още се тревожиш за пари?

Тя измъкна ръцете си от неговите и се облегна назад в стола.

— Мат, ти сигурно си спомняш, че когато се запознахме, аз се опитвах да превърна една нещастна банда от селяни и рибари в нещо, което да прилича на печеливша организация, занимаваща се с контрабанда. — Той кимна и тя продължи. — Знаеш, че Джак не ми остави почти нищо. Само бижутата ми, къщата в Лондон и доста големи дългове. — Тя погледна към другия край на стаята и се върна към онова далечно време. — През целия си живото винаги съм мислила, че до себе си постоянно ще имам някой, който ще се грижи за мен. Всъщност, аз дори очаквах това. Първо беше пралеля ми след смъртта на родителите ми. И въпреки че и тя в крайна сметка ме изпрати на училище, все пак плащаше сметките. След това се появи Джак, който смяташе, че една жена не може да се занимава с финанси. Въпреки че отдавна подозираха, че джобовете ни са празни, той нито веднъж не сподели и дори не призна истината за финансовото ни положение с мен. А и той се държеше, сякаш можеше да се справи с всичко. След неговата смърт се върнах при пралеля ми, като очаквах, че тя отново ще се погрижи за мен. Тя живееше на около един ден път от селото, в което се запознах с теб. Аз бях млада, почти фалирала вдовица с малко дете и един ден дочух как слугите си говорят колко голямо затруднение създавам на домакинството с присъствието си. Не знам дали те знаеха, че ги слушам или не. Както и да е, техният разговор ме накара да осъзная колко съм зависима. Странно е, че никога дотогава не се бях замисляла за това, а може би дори ако бях се замислила, нямаше да ми се стори, че това е някакъв проблем. Смея да твърдя, че за повечето жени зависимостта изобщо не е проблем. Но докато слушах тези трудолюбиви хора и знаех, че не съм допринесла с нищо — на практика бях безполезна, — изпитах срам и определена доза самосъжаление. В крайна сметка — тя се разсмя тихо, — няма много почтени начини, чрез които една жена от добро семейство да може да се издържа сама.

Тя отпи голяма глътка от чашата си и се втренчи в Мат.

— Съжалението се превърна в решителност да си помогна сама. Зарекох се, че никога вече няма да позволя да бъда зависима от някого или да се оставя други да се грижат за издръжката ми. И досега… — тя вдигна чашата си — спазих клетвата си.

Медисън сви замислено вежди.

— Защо не си ми казала за това досега?

Тя повдигна вежди.

— Кога, Мат? Когато се срещнахме за първи път и ти се държа изключително подозрително с английската благородничка, която ти предлагаше да й помогнеш да започне да внася контрабандно стоки в страната си? Или по-късно, когато от време на време плавах с теб? Скъпи приятелю, аз никога не си бях задавала въпроса защо вършех онова, което вършех. — Тя му се усмихна. — А и ти не си ме питал.

Той си играеше с чашата пред себе си и отказваше да я погледне в очите.

— Сега вече те разбирам, но сигурна ли си, че няма да бъде по-сигурно, по-безопасно и по-просто аз да ти дам парите, от които се нуждаеш? Само назаем, разбира се.

— Мат… — Тя се разсмя и изненаданият му поглед срещна нейния. — Страхувам се, че не си ме слушал. Трябва да се справя с това сама, както трябваше да се справя сама и предишния път. Не искам твоите пари. Но тогава имах нужда от помощта ти и ми се струва, че и този път ще имам нужда от нея. Пък и… — Сабрина му се ухили наперено — ако смяташ, че почтеният ти живот е бил скучен, направо не ми се иска да ти разказвам какъв беше моят. Държах се настрани от хората, винаги прилично, винаги с добри обноски и винаги вършех онова, което се очакваше от мен. Държах се толкова добре, че скъпият ми съпруг ме смята за тъпа и отегчителна.

В мига, когато думите излязоха от устата й, Сабрина осъзна какво беше направила и очите й се разшириха от ужас. Тя имаше личен кодекс на честта, който й казваше, че въпреки проблемите с Никълъс имаше неща, които трябваше да си останат само между съпруг и съпруга.

Мат се ухили до уши.

— Той все още не те познава много добре, нали?

— Подозирам, че започва да ме опознава.

Мат я огледа внимателно.

— И какво казва той за тези доста приятни за окото, но определено неприлични дрехи, които си облякла?

— Знаеш ли, това е странно — отвърна тя. — Очаквах от него да ми нареди да се преоблека веднага, но досега той не е казал нищо за дрехите ми, ако се изключат няколко комплимента.

Медисън повдигна въпросително вежди, но не каза нищо.

— Както и да е — тя скочи на крака и започна да обикаля каютата, — чувствам се прекрасно от това, че отново мога да ги нося.

Той се ухили.

— Преди да започнеш да се радваш твърде много на забранената си свобода, не мислиш ли, че ще трябва да си поговорим малко за тази работа със златото? Струва ми се, че Египет е адски голяма страна.

Сабрина застина на мястото си и се хвана за масата, за да запази равновесие. Детинският жест й беше необходим, за да възстанови ентусиазма си за търсене на златото.

— О, съмнявам се, че ще бъде чак толкова трудно. — Тя отиде до куфара си и коленичи до него. След това го отвори и започна да рови из пластовете дрехи. Най-накрая Сабрина измъкна победоносно писмото и го размаха пред Медисън. — Разбираш ли, Мат, ние имаме карта.

Тя отиде до него и сложи хартията върху масата.

— Погледни това. Всичко е написано тук, с всички подробности и указания.

Капитанът хвърли поглед на писмото и се намръщи.

— Но то е на френски.

— Разбира се, че е на френски. Написано е от един от офицерите, които са скрили златото. — Тя присви очи. — Не можеш ли да го прочетеш? Мислех, че майка ти е французойка.

— Разбира се, че мога да го прочета — отговори той. — Просто малко съм позабравил френския и това е всичко. Пък и винаги съм успявал да стигна където съм искал, без да се е налагало да разчитам на нещо написано върху парче хартия. — Той се ухили закачливо. — Особено пък на френски. Винаги ми се е струвало, че и най-невинната забележка на този език звучи толкова… толкова по-интимно.

— Мат! Ще бъдеш ли така любезен да останеш сериозен и да мислиш само за въпроса, който обсъждаме.

— Добре. — Той въздъхна възмутено. — Но мога да се сетя за една камара неща, които можем да вършим заедно и които са много по-интересни от разучаването на някакво старо писмо.

— Може и да са интересни, Мат — измърмори тя, без да обръща внимание на намека, който се криеше зад думите му, и гледаше внимателно страницата, която държеше, — но не са толкова доходни.

Като стоеше, Сабрина се наведе над писмото и главата й се изравни с главата на Медисън. Двамата се вгледаха внимателно в листа, като от време на време единият привличаше вниманието на другия към някой пасаж. Мат се съгласи със заключението на Сабрина, че в писмото се указваше вероятното местоположение на златото. След известно време тя се изправи и се протегна. Мат погледна нагоре към нея.

— И казваш, че не знаеш къде е първата страница?

— Нямам представа. Намерих само това.

— Е — каза бавно той, — както изглежда, остатъкът няма да ни бъде необходим. — Той се ухили. — Мисля, че сме напипали указанията за местоположението на кралски откуп в злато.

Сабрина се разсмя радостно.

— Мат, не съм се вълнувала толкова от години. Само като си помисля — цяло богатство в злато!

Откъм вратата се чу мрачен глас.

— Откривам, че не мога да мисля за нищо друго, скъпа.