Идеалната съпруга

Глава петнадесета

Египет беше едновременно повече и по-малко от онова, което Уин беше очаквала. Страната беше много по-нецивилизована, отколкото тя си бе мислила, като се имаше предвид, че някога нейните обитатели бяха владели света. За една англичанка, която не бе свикнала да пътува и която приемаше съвременните удобства за необходимост, Египет представляваше нечувани предизвикателства. Те бяха принудени да оставят кораба в залива Абу Кир с горещата, прашна Александрия и да се качат на подобна на баржа лодка за почти петдневното пътуване по делтата на Нил до Кайро.

Нил течеше лениво, сякаш, след като беше наблюдавал победите и пораженията на хората в продължение на хилядолетия, знаеше колко безсмислена беше бързината и колко неизбежен бе ходът на времето. Животът по бреговете на древната река продължаваше да тече така, както бе текъл в продължение на векове, дори хилядолетия. Бавното придвижване позволи на Уин да наблюдава онова, за което бе чела толкова много — удивително, макар и малко скучно, въведение в новия й, изпълнен с приключения живот. И всяка подробност биваше педантично записвана в дневника й.

Самият Кайро беше много повече от онова, което можеше да измисли въображението й. Градът се издигаше величествено над равнината, в която течеше реката като някакво невероятно видение, изтъкано от златна светлина и магия. Минарета се издигаха към небесата над вечната димна пелена, хвърляна от множеството готварски огньове в града.

Самият град бе кръстопът, на който се срещаха народите от половината свят. Кервани се отправяха за Кашмир, Дамаск, Тимбукту и стоките, които пренасяха, бяха кръвта на тържищата в Кайро, които бяха препълнени с безполезни, скъпи, или едновременно безполезни и скъпи стоки. Никълъс преведе спътниците си през улиците толкова бързо, че Уин едва успя да забележи калейдоскопа от екзотични гледки и звуци. Тя бе решена да проучи задълбочено този загадъчен град, преди да го напусне.

Трябваше да се настанят в европейския квартал. Не беше кой знае колко по-красив от повечето квартали, през които бяха минали, въпреки че изглеждаше по-добре поддържан. Освен това тук къщите имаха огромни дървени порти, които се заключваха по време на бунт или епидемия. Оказа се обаче, че нямаше свободни стаи и групата се отправи към Булак, главното пристанище на Кайро. Тук огромните летни дворци на богаташите с техните оазисни градини предлагаха хладни, зелени убежища от парещите лъчи на слънцето и задуха.

Никълъс бе успял да намери една вила, в която да се настанят. Те бяха преспали там миналата нощ и щяха да се отправят надолу по делтата на Нил веднага щом Ерик се върнеше с необходимите разрешителни, които бяха нужни в тази държава дори само за едно забиване на лопата в пясъка, независимо дали човек търсеше съвременно злато или полузабравени антики. Заради неразположението на момчето бе решено да се откажат от по-нататъшното пътуване по вода и да тръгнат по суша успоредно на реката. Сабрина и дъщеря й бяха заети в стаите си. Уин стоеше сама в градината и се наслаждаваше на тропическите растения и сянката.

Мат й беше разказал за намеренията на Сабрина и Уин се беше зарадвала, че първото й приключение щеше да отговори на всичките й мечти. Мат също отговаряше на мечтите й. Американецът беше същият като онези смели, груби герои, за които тя бе чела толкова много в книгите си. Дързък и доста опасен, капитанът подпалваше в душата й огньове с невероятна сила и непознати емоции. Дните им бяха изпълнени с тайни погледи, а нощите — със забранена страст и радостта от докосванията, вкуса им и проучването на душите им.

Тя несъмнено беше влюбена в Медисън. Как иначе можеше да си обясни защо сърцето й подскачаше само когато погледнеше към капитана? Все пак Уин нямаше да спечели нищо, ако му разкриеше чувствата си. Тя беше чела твърде много през годините и знаеше, че най-бързият начин да загуби един такъв герой, беше, като се разкрие пред него. Уин не смееше да се надява, че връзката им щеше да бъде дълготрайна. Той вече й беше казал, че няма да ги придружи в пустинята. Практичният й характер й подсказваше, че трябваше да приеме онова, което Медисън й предлагаше в момента, и да не мисли за бъдещето. Тя подозираше, че раздялата им щеше да бъде болезнена, но дори агонията беше твърде малка цена за великолепното чувство, което без съмнение беше любов.

Неговият аромат — на мъж, горещина и желание — я обгърна секунда преди да се отпусне в прегръдките му. Тя се облегна доволно срещу гърдите му и въздъхна.

Той зашепна в ухото й.

— Знаеш, че не е необходимо да ходим с тях. Можем да останем в Кайро. Само ние двамата. Това е много вълнуващ град, Уин. Място, което е най-подходящо за твоите приключения.

Тя се разсмя и се обърна, за да го погледне в лицето. Сините му очи блестяха на слънчевата светлина и стомахът й потръпна, когато тя забеляза нуждата, изписана в тях.

— Не бих се отказал от това пътуване дори за един толкова великолепен град, капитане. Търсене на изгубено съкровище сред египетските пирамиди? Това е възможност, която никога вече няма да ми се удаде.

— Не можеш ли да се откажеш — той млъкна и я се вгледа в очите — заради мен?

Сърцето й подскочи до гърлото и Уин си наложи да запази спокойствие.

— Смея да твърдя, че ти не би искал да се грижиш много дълго за една стара мома, която вече не е в първа младост. — Спокойните й думи прикриваха копнежа в душата й. — Тази връзка несъмнено ще ти омръзне и тогава ще се разделим. И аз ще съм пропуснала това вълнуващо преживяване, което ни предстои.

— Уин, аз…

— Уин? Мат? — Гласът на Сабрина долетя до тях и разби крехкия миг. Двамата се отдръпнаха рязко като деца, хванати да вършат някаква беля. Сабрина несъмнено подозираше какво ставаше между тях. Уин беше забелязала, че снаха й я гледа загрижено през последните няколко дни. Сабрина очевидно не бе споменала за наблюденията си на Никълъс. Брат й сигурно нямаше да приеме това лесно и вероятно щеше да предизвика Мат. Уин не искаше да знае кой щеше да спечели един такъв двубой и нямаше желание да проверява.

— Ето ви и вас. — Сабрина се приближи към тях по пътеката. — Уин, би ли помогнала на Белинда? Тя се опитва да си събере багажа и се проваля. Не разбирам защо е понесла всичките си дрехи. Ако можехме да я убедим да се откаже от роклите си и да ги замени с по-практичното мъжко облекло като мен и теб, животът щеше да бъде много по-прост.

— Ще видя с какво мога да помогна. — Уин хвърли продължителен поглед на капитана и се отдалечи.

Мат се загледа след нея. Изражението му беше мрачно и напрегнато. Сабрина присви очи.

— От една седмица не мога да те видя. Трябва да поговорим, Мат.

Погледът му все още следеше отдалечаващата се Уин.

— Давай, Бри. Имаш цялото ми внимание.

— Не бих казала.

Той я погледна и въздъхна.

— Какво има?

— Никълъс. — Сабрина си пое дълбоко дъх. — Той знае, Мат.

Погледът на Мат стана твърд и той сви рамене.

— Това не ме учудва. Рано или късно щеше да разбере. Удивително е, че все още не съм чул някаква експлозия. А и досега той не ме е заплашил, че ще ме убие или че ще ми направи нещо друго, по-лошо. — Тонът му се смекчи. — Не бих искал да постъпя така с нея.

Сабрина беше объркана.

— С нея? Коя нея? За какво говориш?

Мат се намръщи.

— Ти за какво говориш?

— Говоря за теб, за мен и за миналото. Говоря за предишния ни бизнес. — Сарказмът се смесваше с раздразнение в гласа й. — Или може би си забравил за малките ни делови начинания? За скалите? За морето? За среднощните срещи? За несъмнената противозаконност на действията ни? Дявол да го вземе, Мат, говоря ти за контрабандата. Той знае за контрабандата. Все още не знае за моето участие, но знае за теб.

Върху лицето на Мат се изписа облекчение.

— Значи той знае. Мисля, че вече е твърде късно да направи каквото и да било. Ние не сме на английска земя, а и аз не съм англичанин.

Мат винаги ли се беше държал толкова твърдоглаво? Защо не можеше да го накара да разбере? Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и опита отново.

— Може би не се изразих достатъчно ясно. Той знае за твоето участие заради името на кораба ти. — Тя му хвърли гневен поглед. — Корабът, който ти толкова любезно си кръстил на мен.

— Никога не си ми благодарила за това. — Той се ухили нахално.

— И никога няма да ти благодаря. Това твое действие се оказа в основата на всичките му подозрения.

— Все още не разбирам…

— Мат, Никълъс е бил онзи агент. Правителственият агент, който почти ни разкри. — Тя изстена. — Мъжът, когото ударих по главата, при това два пъти, и когото оставих на плажа. — Тя повиши глас. — Мъжът, когото целунах в пещерата.

Ъгълчетата на очите му се набръчкаха.

— Никога не си ми казвала, че си го целунала.

— Е, да, но го направих. Беше импулсивна и глупава постъпка. — Сабрина скръсти ръце на гърдите си. Странно беше, че Никълъс не бе споменал за целувката, когато й бе разказвал спомените си. Защо му беше да пропуска тази подробност? Сабрина сбърчи нос. — Той несъмнено смята лейди Б не само за престъпница, но и за уличница. Никълъс е прекарал последните десет години, мислейки върху провала си да ме залови.

На лицето на капитана се изписа удивление.

— И ти се омъжи за този човек?

Тя кимна нещастно.

— Бри, аз… — Той се разсмя и Сабрина се втренчи в него, сякаш не можеше да повярва на очите си. Мат започна да се смее неудържимо и се преви на две. Раздразнението й растеше пропорционално на веселието му. — Ти се ожени за единствения човек в Англия, а вероятно и в целия свят, който желае да те вкара в затвора? — Той избърса сълзите от очите си. — О, Бри, това е страхотно, наистина страхотно.

Тя бе обзета от гняв.

— Аз не съм единствената, която има тайни от Никълъс. Как си мислиш, че би реагирал, ако разбере, че прелъстяваш сестра му?

Мат застина на мястото си.

— Аз я обичам, Бри.

Сабрина се намръщи презрително.

— Трудно ми е да повярвам на това, Мат. Ти не си мъж, който би се влюбил в която и да било жена. Уин е красива, но интелектът й е по-голям от красотата. Не мога да повярвам, че такава жена би била подходяща за теб.

Той се усмихна леко.

— Звучи доста невероятно, но е вярно. Тя е умна, красива и забележителна и аз не мога да си представя живота си без нея. — Той въздъхна. — Проблемът е, че не мисля, че тя може да си представи живота си с мен в него.

Сабрина присви вежди.

— Мога да разбера това. Все пак повечето жени, които вече нямат възможност да се омъжат, биха се зарадвали на предложение от всекиго, дори от теб.

Той поклати глава.

— Аз не съм я питал, но тя вече заяви достатъчно ясно, че няма намерение да се омъжва. Тя има някакви глупави идеи да пътува по света в търсене на приключения. Страхувам се, че нямам място в плановете й.

— Но искаш ла имаш, така ли? — попита тихо Сабрина.

Погледът му срещна нейния. Очите му бяха сини като морето и Сабрина забеляза дълбоко в погледа му мъчено изражение.

— Повече от всичко на света, Бри. — Той се разсмя отново, горчиво и рязко. — Не е ли иронично? Тук, в Кайро, където всичко, всеки продукт, всяко преживяване и дори голяма част от хората си имат своята цена, аз открих единственото нещо, което желая най-много на този свят. И което не мога да купя на никаква цена.

Той отмести очи и се загледа настрани.

— Затова реших да не идвам с вас, Бри. Злато или не, мисля, че няма да понеса да я наблюдавам по време на първото й приключение и да знам, че това ще бъде всичко, което някога ще споделим заедно.

— Никога не съм те смятала за страхливец, Мат.

— Просто това ми се струва най-доброто решение и толкова — каза той и тя долови болка в гласа му. Мат замълча и Сабрина не знаеше какво да му каже. Той изглеждаше толкова измъчен, че тя вече не се съмняваше в искреността му. Медисън поклати глава, сякаш искаше да проясни съзнанието си, и се обърна към нея. — Никълъс обича ли те, Бри?

Тя се усмихна замечтано.

— Иска ми се да знаех. Понякога, когато съм в прегръдките му, ми се струва, че няма как да не ме обича. Но той има толкова голям опит с жените, че винаги знае какво да каже и как точно да го произнесе. Не мога да се доверя на нито една от думите му за любов. Той ги сипе твърде свободно.

— Значи не знаеш какво би направил, ако открие, че печално известната лейди Б и жена му са едно и също лице?

— Самата мисъл за това ме ужасява. Предпочитам да изживея остатъка от живота си, пазейки тази тайна, отколкото да се изправя срещу него. — Тя млъкна и събра мислите си. — По-скоро бих живяла в свят на глупаци, надявайки се, че любовта му към мен някой ден ще надделее над чувството му за дълг и чест, отколкото да бъда уверена, че това никога няма да се случи.

— Беше отдавна, Бри — каза нежно Мат. — Не мислиш ли, че той вече е забравил миналото?

Тя поклати тъжно глава.

— Говорихме за това на борда на кораба. Той не е забравил нищо. — Гласът й премина в шепот. — Нито пък е простил.

— Ще запазя тайната ти, Бри.

— Знам, Мат. — Тя му се усмихна през замъглените от неочакваните сълзи очи. — Винаги си го правил.

Тази страна сигурно беше създадена в ада — гореща, задушна, дяволски неудобна страна. Диваци в тъмни дрехи изпълваха улиците на Кайро в безкраен поток от нещо, което в тази забравена от бога държава минаваше за хора.

И все пак имаше някои неща, които не можеха да бъдат отречени на нецивилизования свят. Няколко дребни монети бяха способни да купят лоялност и информация. Той беше наел няколко души, които наблюдаваха групата на Сабрина още от пристигането й в града. Сега той не само знаеше за подготовката им, но и беше научил накъде смятаха да се отправят.

Тъпите му спътници искаха да се срещнат със Сабрина и Уайлдууд още в Кайро. Той обаче бе успял да ги убеди, че би било много по-изгодно за тях да я пресрещнат далеч от града. Останалите се бяха съгласили да изчакат и да следват групата на Сабрина в очакване на подходящия момент за срещата си с нея.

Те бяха измислили някаква глупава схема да се оженят за нея и така да спасят репутацията й. Първоначално това му се стори смешно, но след като го обмисли по-внимателно, той осъзна, че техните намерения се вписваха прекрасно в плановете му. Ако той се оженеше за лейди Станфорд, всичко, което тя притежаваше, включително и златото, щеше да бъде негово. А да има тази красавица в леглото си, щеше да бъде едно много приятно допълнение към богатството му. Мисълта го изкуши да се разсмее в похотливо очакване.

Както изглежда, дори в ада имаше хубави неща.

— Няма да се кача на това мръсно животно. — Белинда изгледа с отвращение коленичилата камила, която й отвърна със също толкова злобен поглед.

— Мисля, че не би трябвало да се притесняваш за това — отбеляза Ерик и си заслужи един поглед, подобен на този, който бе отправен към камилата.

— Майко! — повиши глас Белинда. — Не мога да яздя камила. Просто не мога.

— Можеш и ще го направиш — каза делово Сабрина. Белинда сбърчи нос по начин, който изненадващо приличаше на жеста на Сабрина.

— Тя е отвратителна. Защо да не мога да яздя кон, майко? Защо трябва да излагам живота си на опасност, като се качвам на този звяр?

— Да виждаш коне наоколо? — попита я Сабрина, чието търпение започваше да се изчерпва. Белинда поклати глава. — Много добре тогава. Качвай проклетия си задник на камилата. Веднага.

Белинда тропна с крак и скръсти ръце на гърдите си.

— Не виждам защо трябва да го правя. Нямам абсолютно никакво желание да се мотая из пустинята в търсене на някакви глупави предмети.

— Предмети? — изгледа я озадачено Сабрина. Белинда кимна.

— Ерик каза, че всичко това е заради някакви предмети.

— Ерик. — Сабрина се обърна към младежа, който изглеждаше, сякаш най-голямото му желание беше сега да се намира някъде другаде, само не между майката и дъщерята. — За какви предмети става дума?

Момчето сви рамене.

— Това каза татко на чиновника на пашата, когато поиска разрешение да копаем. Каза им, че сме тук само на почивка и че дамите са си набили в главите, че искат да търсят антики. Каза, че за да им угоди, нямал нищо против да се опита да получи разрешение за разкопки.

— Тогава ми се стори, че това е доста добро обяснение. — Никълъс и Уин се присъединиха към групата под погледа на камилата. — Като се има предвид огромният брой европейци, които се намират сега в Египет, никой не подложи твърденията ми на съмнение.

Белинда въздъхна.

— Майко, аз наистина не знам какво те прихвана, та напусна дома си и тръгна да пътуваш…

Сабрина сграбчи дъщеря си за ръката и я издърпа встрани от останалите.

— Не сме дошли тук да търсим някакви глупави предмети.

— Не сме ли?

— Не. — Сабрина заговори шепнешком. — Търсим злато. Французите са го скрили тук преди двадесет години.

— Злато? — Белинда разтвори широко очи от изненада. — И много ли е това злато?

Сабрина буквално изсъска отговора си.

— Да.

— О, божичко! — Белинда замълча за малко, след което изправи рамене и погледна майка си. — Много добре тогава. Не трябва ли да тръгваме вече? — Тя се завъртя на токове, даде знак на един от водачите и се остави да бъде качена на странното приспособление от одеяла и кожа, което минаваше за седло. Водачът на камилата накара животното да се изправи и Белинда се озова високо над земята. Тя видимо пребледня, но успя да се усмихне слабо. Сабрина изпита прилив на майчина гордост. Може би дъщеря й все пак беше наследила нещо от майка си.

— Сабрина. — Никълъс я отведе встрани от групата. — Не се налага да правиш това. Нямаш нужда от това злато. Вече си моя жена, а богатството ми е такова, че може да покрие всичките ти нужди.

Тя стисна упорито устни.

— Ти каза, че ще дойдеш с мен.

— По дяволите, Сабрина, разбира се, че ще дойда с теб. Но колкото повече приближава това фиаско, толкова по-идиотска става идеята. — Тя му хвърли обвинителен поглед и графът извъртя очи към небето. — Много добре, предавам се. Знаех, че е твърде много да се надявам най-сетне да се вразумиш.

Той я сграбчи за ръцете, дръпна я към себе си и я погледна настойчиво.

— Защо го искаш, Сабрина? Защо всичко това е толкова важно за теб?

Тя вдигна предизвикателно брадичката си. Той никога нямаше да разбере нуждата й от финансова независимост, дори от него.

— Заради самото търсене. Аз започнах тази експедиция и смятам да я завърша. — Тя го погледна без колебание и видя в погледа му, че той не й беше повярвал напълно. — А сега, къде са конете?

Той присви очи.

— Ще те попитам същото, което ти попита Белинда. Да виждаш коне наоколо?

— Не, не тук. Но предположих, че…

— Не можах да намеря коне. — Той я пусна и прокара уморено ръка през косата си.

— Какво искаш да кажеш с това? Този град е огромен. Видях достатъчно коне. Не можеш да ме убедиш, че не си успял да намериш няколко жалки коня.

— По дяволите, Сабрина, прекарах цялата сутрин в опити да се справя с огромната бюрокрация на тази забравена от бога страна, пред която и най-лошото министерство в английското правителство изглежда ефективна организация. След това тръгнах да търся нещата, които ти бяха необходими за експедицията веднага щом се освободих, защото ти настояваше да тръгнем колкото се може по-бързо. — Той стисна юмруци и очите му хвърлиха тъмни искри. — Намерих камили. Наех слуги и водачи. Накратко, направих всичко, което ти поиска, и дори нещо повече. Точно сега ми е горещо, ядосан съм и съм адски изморен.

— Но коне, Никълъс — каза жално тя. — Наистина смятам, че имаме нужда от коне.

— Защо?

— Защо ли? — Една дузина причини, нито една от тях убедителна, преминаха през ума й. — Ами, някой — предлагам да сме аз и ти — трябва да язди пред останалите. За да проучва околността, така да се каже.

Никълъс я изгледа ядосано.

— Определено никой няма да язди отделно от другите.

— Много добре тогава… — Тя млъкна, сякаш чакаше вдъхновение. Все някак трябваше да може да го убеди. — Никълъс, ти видя указанията за местоположението в писмото.

— Да? — попита уморено той.

— Там пише, че златото е закопано близо до храма на Изида. Ако реката е придошла, достъпът дотам ще бъде отрязан. За да стигнем, ще трябва да прекосим реката. — Тя го погледна с най-очарователния си поглед. — И за това ще ни трябват коне. Нали така?

Той я погледна с изражението на човек, който всеки момент ще избухне. Тя си помисли, че ако каже още нещо, той ще я удуши.

— Сабрина — каза той с глас, който показваше, че едва успява да се овладее, — твоята логика е напълно безсмислена. Сериозно се съмнявам, че съществува дори най-малката възможност да срещнем проблеми с прекосяването на реката. Ние обаче ще мислим върху това препятствие, когато и ако го срещнем. За толкова кратко време успях да намеря само камили. — Той кимна към животните зад себе си. — И при това са адски скъпи.

— Никълъс — вкопчи се тя в ръката му, — аз не мога да яздя камила.

Той въздъхна.

— Щом Белинда…

— Погледни ги само. — Сабрина кимна към животните. — Не мога да се кача на тях. Това е невъзможно.

— Сабрина — каза нетърпеливо той, — в името на всичко свято…

— Те са толкова високи — изтърси тя. — Толкова високи, по дяволите.

Очите на Никълъс се разшириха от изненада.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че те е страх от височини? Затова ли бяха всичките тези възражения?

— Да. — Тя го изгледа с раздразнение, че я беше принудил да признае тази своя слабост. — Изпитвам ужасен страх от височините. Просто не мога да ги понасям.

Никълъс се отпусна видимо. Той се усмихна и я прегърна.

— Можем да яздим заедно на една камила. Няма да ми бъде трудно да те задържа върху животното и в ръцете си. — Очите му блестяха провокиращо и тя не можа да не се разсмее.

— Конете са тук — долетя до тях гласът на Мат и Сабрина неохотно се отдръпна от Никълъс.

Капитанът кимна към кервана. Четири стройни арабски жребци стояха близо до камилите и контрастът между благородните животни и натоварените камили беше почти комичен.

— Мат, това е прекрасно! — възкликна радостно Сабрина.

Никълъс изгледа мрачно американеца.

— Как успя да постигнеш това, Медисън?

Мат сви рамене.

— Не беше трудно. Просто трябва да знаеш къде да търсиш и с кого да говориш. Както виждаш, успях да намеря доста добри коне.

Никълъс изсумтя.

— Откраднати, без съмнение.

Мат присви очи.

— Крадец ли ме наричаш, Уайлдууд?

На устните на Никълъс се появи пресметлива усмивка.

— Крадец, разбойник, контрабандист. Коя е най-подходящата дума, Медисън?

Обвинението му увисна във въздуха като отровна мъгла. Сабрина бе обзета от паника и погледът й се местеше от единия към другия мъж. Нали Никълъс нямаше намерение да разкрива подозренията си точно сега? Нали Мат нямаше да захапе въдицата и да разкрие тайната й? След разговора си с Мат тя беше решила да разкаже всичко на съпруга си. Но не сега. Може би някога в бъдещето, когато щяха да са остарели и посивели. Може би когато той или тя беше на смъртното си легло. Тогава щеше да му каже. Но не сега.

— Достатъчно. — Сабрина застана между двамата. — Мисля, че нямаме време за глупости. Никълъс — обърна се тя към графа, — колко остава до ежегодното прииждане на Нил?

— Приблизително месец, може би малко повече. — Той не сваляше очи от Мат.

— И колко време ще ни трябва, за да стигнем до острова? — продължи да пита тя.

Никълъс хвърли един последен, изпълнен с отвращение, поглед на американеца и се обърна към жена си.

— Десет дни, две седмици; невъзможно е да се каже с точност.

— Тогава предлагам да тръгваме — ухили се Мат. — Пази се от камилите, Уайлдууд — те плюят. — Докато се обръщаше, преди да се отдалечи, той намигна на Сабрина така, че само тя успя да забележи това. Тя се успокои; той нямаше да я предаде.

Мат направи две крачки и Никълъс се обади зад гърба му.

— Медисън, мислех, че нямаш намерение да идваш с нас. На какво дължим удоволствието от промяната в решението ти?

Мат се спря и бавно се обърна с лице към графа. При вида на предизвикателната усмивка на лицето му Сабрина усети как стомахът й се свива.

— Е, Уайлдууд, това пътуване ми беше описано като едно голямо приключение. Мразя да изпускам големите приключения. Пък и — погледът му се премести за миг върху Сабрина, след което отново се върна върху графа, — човек никога не знае какво може да намери, докато рови из пустинята… или някъде другаде. Готов съм да се обзаложа, че златото не е единствената тайна, скрита тук.

Сабрина се измъкна от палатката си и огледа околността. Бяха изминали четири дни, откакто бяха напуснали Кайро, и групата вече беше си беше изработила рутина, в която се сменяха местата за нощувка, но никога разположението на животните и хората. Водачите разпъваха палатките с удивителна бързина. Тяхната сръчност беше едно от малкото развлечения през иначе монотонното пътуване.

Преходът на юг по поречието на Нил беше бавен и скучен. Пътниците започваха да стават раздразнителни от бавния ход, горещината и монотонния пейзаж. Единствено Уин, изглежда, се наслаждаваше на безкрайното пътуване.

Сабрина правеше всичко по силите си да държи Мат и Никълъс колкото се можеше по-далеч един от друг. Въпреки че това не беше лесно, като се имаше предвид колко малобройна беше групата им. Но по всичко личеше, че Мат съдейства на усилията й; той поне не се държеше така, че да дразни съпруга й. Тя се учудваше, че Никълъс все още не беше забелязал чувствата на сестра си към американеца. Те бяха очевидни за всеки, който я погледнеше.

Сабрина хвърли един поглед на огъня, който вече едва гореше и осветяваше слабо само палатката, която се намираше най-близо до него. Колкото и да бяха удобни разноцветните палатки, те бяха източник на голямо раздразнение за нея. Жените отново деляха една палатка, а мъжете бяха в друга, въпреки че нощем един или няколко от тях обикновено се увиваха в одеяло и спяха под звездите.

Сабрина се усмихна на себе си. Никълъс стоеше срещу нея — черна сянка на фона на лунната светлина, висок, тъмен и привлекателен. Той протегна ръка и тя безмълвно се присъедини към него. Двамата тръгнаха мълчаливо към няколко палми, които бяха малки, но все пак можеха да ги скрият от любопитните очи, които все още не бяха затворени от съня. Двамата останаха загледани един в друг и миг по-късно Сабрина се хвърли в прегръдките на мъжа си.

Той обви ръце около тялото й и тя се потопи в усещанията, които предизвикваха устните му. Устата му се впиваше отново и отново в нейната, сякаш искаше да навакса със сила онова, което им липсваше като време. Тя зарови пръсти в меката му като коприна коса и му отвърна също толкова жадно.

Устните му се спуснаха към извивката на врата й и тя потръпна от нужда и нарастващо раздразнение. Не можеха да се отдадат на страстта си тук… сега.

— Никълъс — промълви тя. — Трябва да спрем.

Той изстена и се отдръпна.

— Струва ми се, че напоследък това е единственото нещо, което ми казваш. Този брак по сметка започва да става все по-неудобен с всяка измината минута.

— Кажи ми отново защо си нямаме своя палатка.

Той въздъхна.

— Нямаме си своя палатка, любов моя, защото ти бързаше толкова много да започнеш това пътуване. Затова трябваше да взема само онова, което успях да намеря.

— Това е прекрасно извинение, Никълъс. — Тя въздъхна и се облегна на гърдите му. — Но то не укротява онова странно желание, което ти пробуди в мен.

Той се разсмя и се загледа в лицето й. Тя се нацупи предизвикателно, като се надяваше, че той щеше да забележи това на лунната светлина.

— Струва ми се, скъпа съпруго, че ние с теб наистина си подхождаме. Подозирах това още по време на първата ни среща, но ти успя да пропъдиш всички съмнения, които изпитвах. С нетърпение гледам към бъдещето на един щастлив и дълъг брак по сметка.

Сърнето й спря да бие.

— Така ли? — попита тя. Закачливата нотка беше напуснала гласа й. Моментът беше твърде сериозен.

Какво бе искал да каже той? Тя вече споделяше с желание леглото му през онези редки моменти, в които имаха легло. Сабрина не смееше да се надява, че думите на мъжа й показваха, че той най-сетне се беше предал пред любовта. Един друг непокаял се, непревъзпитан развратник също я беше обичал някога. Но такива чудеса със сигурност се случваха само веднъж в живота.

Лунната светлина се отразяваше в очите на Никълъс и очертаваше чертите на лицето му. Той взе ръцете й в своите и ги целуна толкова леко, но с такова обещание, че коленете я заболяха от усилието, което й бе необходимо, за да се задържи на крака.

— Сабрина. — Гласът му беше нежен като докосването му и имаше също толкова силен ефект върху нея. — Чувствам, че ние…

Във въздуха се разнесе вик на изненада.

— Какво по… — Сабрина се обърна към лагера.

— По дяволите! — Никълъс я сграбчи за ръката и се затича към палатките. — Ела!

— Какво става, Никълъс? Какво става? — Сабрина се опитваше да не изостава от него. Той почти я влачеше зад себе си и тя едва успяваше да се задържи на крака.

В лагера цареше хаос. Навсякъде се виждаха хора и животни, които се мятаха в някакъв странен, объркващ танц. На Сабрина й се струваше, че всичко се движи толкова бързо, че тя не можеше да разбере какво става.

— Проклятие, те крадат конете! — Бесният вик на Мат проникна през завесата на объркването, която я беше обгърнала.

— Никълъс — вкопчи се тя в ръката на мъжа си, — те крадат конете!

— Сам виждам това! — Гласът му се извиси над врявата. — Предполагам, че искаш да тръгна след тях?

Сабрина разшири изненадано очи.

— Разбира се, Никълъс. Върви! Веднага! Преди да са се измъкнали! — Тя го побутна по посока на най-напеченото място.

— Ела, Уайлдууд. — Мат тичаше към тях, следван на крачка от Ерик. И двамата държаха юздите на камили, които изглежда нямаха голямо желание да се впускат в такова начинание. — Тръгваме след конете ми.

— Твоите коне ли? — каза Никълъс.

— Да, конете са мои. Всичките до един. Купени и платени. И ми струваха едно малко състояние! — Дори на слабата светлина гневното изражение на Мат не можеше да бъде сбъркано. Той хвърли един бърз поглед на Сабрина. — Не че това имаше някакво значение.

— Разбира се, че не — измърмори тя.

— Никълъс! Капитане! — Уин се стрелна към тях; очилата й стояха застрашително наклонени на носа. — Какво става, за бога? — Тя въртеше диво глава на всички страни, за да вижда по-добре какво ставаше край нея. — Това някакво нападение ли е? Бедуини?

— Не, Уин, не мисля, че това са бедуини. — Гласът на Никълъс, който се опитваше да се качи на гърба на камилата, беше рязък. — Ако бяха бедуини, вече нямаше да сме живи.

Мат се метна на гърба на камилата си.

— Съмнявам се, че щяха да ни убият, Уайлдууд, поне не веднага.

— О, това е добра новина — каза Уин с едва потиснат ентусиазъм.

Мат не й обърна внимание, тъй като очевидно изгаряше от нетърпение да тръгне след конекрадците. Никълъс обърна камилата си.

— Да свършваме с този фарс.

— Но ако не са бедуини, кои са? — извика Уин след тях.

Мат въздъхна нетърпеливо.

— Обирджии на гробници, любов моя. Тук това на практика е национален спорт. Несъмнено благодарение на малката измислица на негово превъзходителство някой е чул, че сме тръгнали да търсим антични предмети, и иска да ни попречи. — Усмивката му се виждаше ясно на лунната светлина. — Съжалявам, че по време на първото си приключение не можа да се срещнеш с бедуини. Страхувам се, че ще трябва да се задоволиш с обирджии на гробници.

Ако ситуацията не беше толкова сериозна, сцената определено щеше да бъде смешна. Тримата мъже, възседнали камили, тръгнали да гонят бандата конекрадци след множеството от водачи, и слуги, които се бяха спуснали тичешком след нападателите, изглеждаха ужасно смешно. Над лагера се спусна тишина и жените останаха сами.

— Обирджии на гробници. — Сабрина изстена.

— Обирджии на гробници — каза с вълнение Уин. — Това е голямо приключение.

Сабрина се втренчи в нея.

— Скъпа, ти имаш интересна представа за приключенията.

Тишината беше пронизана от силен писък.

— Господи! Белинда! — Сабрина бе обхваната от ужас и се втурна към палатката на дъщеря си. Уин я последва. Сърцето й биеше учестено. Страхът за безопасността на Белинда даваше невероятна сила на краката й и тя сякаш летеше над земята. Нещо я спъна и тя политна към земята.

— Уин, пази се! — успя да извива Сабрина. Очевидно Уин беше успяла да я задмине. Сабрина се опита да стане само за да бъде повалена отново. Тя вдигна очи и видя върху нея да се спуска някакво грубо одеяло, което я обви в гънките си, от които се носеше задушливата, тежка миризма на мъж и животно. Страхът за себе си и за дъщеря й й даде нови сили и тя започна да размахва отчаяно ръце, но без успех. Ръцете й бяха притиснати плътно отстрани на тялото, сякаш от външната страна на грубия материал беше увито въже.

— Пуснете ме! — Виковете й се струваха твърде слаби дори на самата нея. Тя смътно осъзна, че несъмнено същите онези хора, които бяха откраднали конете, сега отвличаха и нея. Приглушените викове, които се чуваха в далечината, й показаха, че същата участ беше сполетяла и Уин, и Белинда.

Краката й се отделиха от земята и Сабрина зарита безпомощно. Тя се приземи върху плоския гръб на нещо, което можеше да бъде само кон. Положението, в което се намираше, беше определено неудобно и ужасяващо. Миг по-късно тя усети как нещо едро се настани до нея. Предположи, че това беше похитителят й, и се блъсна ядосано в него. Някъде над нея се чу дрезгав смях и мъжът я шляпна силно по задника. Секунда по-късно конят се впусна в галон напред. Сабрина беше твърде изморена, за да продължава напразните си опити за съпротива. Тя стисна зъби, решена да се справи с това положение колкото се можеше по-смело.

Страхове, които не бе имала време да обмисли досега, започнаха да я изпълват. Какво искаха тези мародери? Какво бяха направили с дъщеря й? А с Уин? Какво смятаха да правят с тях? С нея? Щяха ли да ги убият? Дали пък смъртта не беше за предпочитане пред участта, която им бяха приготвили?

Сълзи навлажниха очите й. Когато се беше занимавала с контрабанда, тя бе успявала да се овладее. Сабрина знаеше как да борави с нож и да изисква лоялност от мъжете. Но никога през живота си не се беше изправяла срещу толкова смъртоносна опасност, каквато я грозеше сега.

Конят продължаваше да галопира напред и тя изпадна във вцепенение от болка, изтощение и страх. В съзнанието й изплува лицето на Никълъс. Дали някога щеше да има възможност да му разкаже всичко? Какво бе искал да й каже той, преди да ги прекъснат толкова неочаквано? Дали все пак наистина не я обичаше?

Може би… тъмнината я подканваше и Сабрина я прие с облекчение… вече нямаше значение.