Идеалната съпруга

Глава четиринадесета

— Мисля, че преувеличаваш, татко. Остават ни само една-две седмици, докато стигнем до Египет. Какво би могло да се случи за толкова кратко време?

— Повече отколкото можеш да си представиш — отвърна мрачно Никълъс. Той все още помнеше колко малко време се бе оказало необходимо, за да бъде омагьосан от чара на Сабрина.

Ерик седеше в единствения стол в малката каюта, която делеше с баща си. Никълъс се беше настанил неудобно на ръба на тясното легло и оглеждаше с отвращение малкото помещение. Когато бе вкарал куфара си в каютата на Сабрина, той бе мислил, че никога повече няма да се върне в тази неудобна стая.

— Сигурен ли си, че капитан Медисън има някакви намерения спрямо леля Уин?

Никълъс хвърли недоверчив поглед на сина си. Момчето не можеше да е чак толкова наивно. Намеренията на Медисън бяха очевидни за всички, които бяха станали свидетели на запознанството му с Уин. Никълъс изсумтя.

— Също толкова, колкото съм сигурен и за намеренията на петела в кокошарника.

— Може би така е по-добре.

— Какво искаш да кажеш, за бога?

Ерик сви рамене.

— На нейната възраст леля Уин вече не може да се надява да си намери мъж. Медисън може да е единствената й възможност да се омъжи.

— Дявол да го вземе, Ерик. — Никълъс скочи на крака и удари главата си в една от гредите на тавана. — Ау! — Той погледна ядосано нещастната греда. Нямаше да се учуди, ако се окажеше, че Медисън беше режисирал всичко, включително и появата на сина и сестра му, само за да го натика отново в тази ужасяващо малка каюта.

Никълъс разтърка удареното място.

— Медисън няма намерение да се жени за леля ти. Познавам много мъже като него и съм уверен в това. Не, той не иска брак.

— Е, леля Уин едва ли ще се откаже лесно от честта си.

Внезапно Никълъс осъзна, че страховете му може би бяха неоснователни. Все пак сестра му беше почтена, практична жена. Той въздъхна облекчено.

— Разбира се, че няма да го направи. Не бях се сетил за това. Уин няма да загърби всичките тези години на почтено поведение, безупречен произход и дълга си към семейството само защото някакъв разбойник като Медисън й е прошепнал няколко думички в ухото.

— И все пак… — каза замислено Ерик.

— И все пак?

— Ами… — Думите на момчето бяха премерени и уклончиви. — Поведението на леля Уини по време на това пътуване беше малко… по-различно отколкото в миналото.

— По-различно? — Някакво мрачно предчувствие обзе Никълъс и той присви вежди. — Обясни се.

Синът му въздъхна.

— Не знам дали ще мога. — Той млъкна, сякаш събираше мислите си. — От мига, в който за първи път я помолих да ни придружи тя се държи, сякаш има някаква определена цел в това пътуване. Винаги е била изключително способна и прекалено начетена. — Той направи гримаса. — Откакто я помня, винаги е държала книга в ръцете си. Но сега излъчва някакво неизказано вълнение, някаква странна потисната енергия… — Ерик поклати безпомощно глава. — Мисля, че не се изразявам добре. Тя сякаш очаква нещо. Запомни ми думите, татко, леля Уин определено се е променила.

— Ти сигурно преувеличаваш различията, които може би се дължат на стимула от пътуването.

Ерик поклати глава.

— Не мисля така, татко.

Никълъс започна да крачи прегърбен из тясната каюта. Той можеше да стои прав, но трябваше да внимава много. Ходенето означаваше, че щеше да се налага да избягва гредите, които дебнеха да разбият вече наранената му глава.

— Ако си прав за леля си, значи не можем да направим много, за да я защитим от Медисън. Смятам обаче, че трябва да направим всичко възможно, за да се уверим, че никога няма да останат сами заедно.

— Татко — каза предпазливо Ерик, — подозирам, че това ще бъде изключително трудно, да не кажа невъзможно. Не можем да ги наблюдаваме постоянно. Пък и… — Той въздъхна тежко. — Страхувам се, че няма да ти бъда полезен. Един час след като излезем в открито море няма да бъда в състояние да стана от леглото.

— И аз дочух нещо такова. — Никълъс се намръщи. — Съчувствам ти, моето момче, въпреки че самият аз никога не съм изпитвал опустошителните последствия на морската болест.

— Опустошителни е най-точната дума, татко — съгласи се Ерик. — Но нещо по-лошо от самата болест е ефектът, който тя изглежда оказва върху Белинда.

— И какъв е той?

— Имам чувството, че по някакъв начин съм я предал. Разочаровал съм я. — Ерик се изправи и Никълъс се намръщи в очакване главата на сина му да бъде сполетяна от същата участ като неговата. Без някакво видимо усилие Ерик успя да избегне сблъсъка с тавана и Никълъс се възхити от сина си. — Когато започнахме това пътешествие, аз си мислех, че така ще имам възможност да се опознаем по-добре и да бъдем повече време заедно, без да сме под постоянното наблюдение на клюкарите от обществото и да ставаме обект на разговори. Но болестта ми разби всички надежди да бъдем заедно. Подозирам, че чувствата й към мен може да са се променили.

— Толкова трагично ли ще бъде това? — Никълъс изрече тези думи спокойно, но наблюдаваше внимателно сина си.

— Дявол да го вземе, татко. — Ерик го изгледа ядосано. — Аз я обичам. Желая я. И тя ще бъде моя. — Той смекчи тона си. — Просто вече не съм уверен дали тя ме иска. — Той погледна умолително баща си. — Какво да правя?

За първи път се случваше синът му да се обръща за съвет към него. Стомахът му се сви. Той не беше съвсем сигурен как трябва да дава бащински съвети. Неговият баща не беше допускал никой да нарушава спокойствието му с разни молби.

Никълъс си пое дълбоко дъх. Той беше баща и не можеше да подведе сина си.

— Ами… — Той самият се изненада от смесицата между мъдрост и зрелост, които се долавяха в тона му. — Ами — повтори той, като се наслаждаваше на начина, по който думата излизаше от устата му, — струва ми се, че за да си осигуриш обичта на едно младо момиче, би трябвало да се опиташ да въздействаш върху романтичната й природа. Да я засипваш с цветя и други сантиментални подаръци може да се окаже добра стратегия.

Ерик го погледна скептично.

— Нещо ме кара да се съмнявам, че това ще свърши работа в тази ситуация.

— Знаеш ли — каза замислено Никълъс, — забелязал съм, че жените, особено по-младите, имат особена слабост към мъжете с геройски характер. Бог ми е свидетел, че жени на всякаква възраст, дори и най-почтени, сами се хвърляха в обятията на Уелингтън. Може би трябва да внимаваш за подходяща възможност да извършиш нещо геройско, докато сме в Египет. Сега там е доста опасно и може да ти се удадат доста такива възможности.

— Ти на геройски действия ли разчиташ, за да си осигуриш благосклонността на жените?

— Аз ли? — Никълъс се ухили. — Никога. Рядко ми се е налагало да преследвам някоя жена. Обикновено става тъкмо обратното. Те сами ме търсят.

— А майка ми? Нея не си ли я ухажвал?

— Не, за съжаление не съм. — Никълъс поклати глава — Нашият брак беше уреден предварително. Срещнахме се само веднъж, преди да се оженим. Дядо ти беше убеден, че скоро щеше да ритне кофата, и също толкова… уверен, че няма да успея да се справя със задълженията си и да осигуря наследник. Нямах думата при избора на жена. Бях по-млад, отколкото си ти сега. Майка ти беше сладко, покорно момиче, но аз бях твърде зает с работата си, която считах за свой дълг пред краля и отечеството, за да прекарвам достатъчно време с нея. Съжалявам, че никога не можах да я опозная. Така че, както сам виждаш, това не беше голяма страст. Не беше като онова, което вие с Белинда, изглежда търсите.

— А към лейди Сабрина изпитваш ли голяма страст?

Никълъс обмисли внимателно въпроса на сина си. Дали изпитваше голяма страст? Дали му се струваше, че денят е мрачен, когато тя не беше до него? Дали сърцето му не забиваше по-бързо и пулсът му не се ускоряваше, когато я прегръщаше? Дали ожесточено и ревниво не желаеше не само да обладава стройното й тяло, но и душата й?

Той се ухили и сви рамене.

— Мисля, че да, моето момче. Мисля, че да.

Уин стоеше с лице към носа на кораба и вятърът развяваше къдриците й. Тя се беше навела леко напред, жадна за милувките му. Вятърът прилепваше мъжката риза към красивите й гърди и тя приличаше на нимфа, която се припича на слънце.

Тя наистина беше красива, но Мат бе познавал и по-красиви жени. Пристанищата на света бяха пълни с екзотични, опияняващи красавици. Не, не беше външният й вид онова, което го придърпваше към нея, сякаш беше захапала въдица риба. В тази жена имаше нещо, което обещаваше вълнения. Имаше някакво чувство на очакване, сякаш тя беше готова всеки момент да се гмурне в живота.

Застанала гордо срещу вятъра и морето, тя би могла да бъде модел на украсяваща носа на кораба му статуя отпреди повече от сто години. Мат се ухили при тази мисъл.

— Зяпането американска черта ли е, или грубостта просто е част от характера ви?

Гласът й беше спокоен и равен и изразяваше по-скоро любопитство отколкото укор. Той не бе осъзнал, че тя е усетила как я наблюдава.

— По малко и от двете, предполагам — отвърна той и се приближи до нея.

Очите зад стъклата на очилата й бяха почти толкова черни колкото и очите на брат й. Омагьосващи. Опияняващи. Може би тя наистина беше най-красивото създание, което той беше срещал в живота си.

Мат огледа нахално тялото й по начин, който имаше за цел да я предизвика. Отдавна бе свикнал да вижда Бри облечена в мъжки дрехи. Бе виждал други жени в много по-оскъдни костюми, островитянки от Южните морета, чиито единствени дрехи бяха препаските около кръста им. Но това цвете на английското висше общество, облечено в забранени дрехи, раздвижваше сетивата му. Мъжката риза и панталоните подчертаваха извивките на тялото й. Уин издържа на погледа му, без да трепне.

— Тези дрехи ви подхождат.

Тя протегна ръце над главата си и движението му напомни за рядка птица, която разперва криле, след като току-що е била освободена от клетката.

— Така е, нали? Въпреки че — ръцете й се спуснаха към плоския й корем, — ще се наложи да си намеря нови връзки за панталоните. Сабрина не си спомня къде ги е прибрала. Колко странно.

— Чудя се…

Уин не му обърна внимание.

— Както и да е, тона облекло ми харесва. То ми дава такова прекрасно чувство за…

— Свобода?

— Точно така. За свобода. — На лицето й се появи вълнение. — Мисля, че това е великолепно.

— Предполагам, че при завръщането си в Лондон ще ви бъде оказан силен натиск да се откажете от тези дрехи.

— О, аз няма да се върна у дома.

Той наклони изненадано глава.

— Какво искате да кажете?

Тя го изгледа.

— Смятам, че английският, който се говори в моята родина, е малко по-различен от английския, който говорите вие американците, но никога не съм подозирала, че различията биха възпрепятствали разбирането на смисъла. Коя дума не разбрахте?

Отговорът й го накара да се почувства неудобно и Мат сви раздразнено вежди.

— Разбрах какво ми казахте. Само че не разбрах защо го казахте. И съм готов да се обзаложа, че и брат ви няма да разбере.

— Брат ми няма право на мнение по въпроса.

Мат изсумтя.

— Брат ви ще има доста особено мнение по въпроса и не бих искал да съм на ваше място, когато той ви уведоми какво е то.

— Капитан Медисън — каза търпеливо Уин, — досега съм живяла живота си според изискванията на общественото си положение. Бях примерна дъщеря, сестра и леля. Единственият ми провал се оказа неспособността да си намеря подходящ съпруг. Единствените ми истински вълнения са свързани със страниците на книгите ми. Книгите, капитане, бяха моят живот. Вече е време да видя с очите си всичко онова, за което съм чела в тях. Баща ми, въпреки всичките си недостатъци, за които Никълъс несъмнено може да ви разкаже надълго и нашироко, ми осигури достатъчно средства за един независим живот. Състоянието, което той ми остави, не подлежи на никакви условия, ограничения и не се управлява от настойници. Следователно аз съм господарка на съдбата си, капитан на собствения си кораб, ако мога да се изразя така. Възнамерявам да отплавам натам, където ме очакват приключения.

Той сграбчи грубо ръката й.

— Опасността често съпътства приключенията. Мислили ли сте какво може да се случи на една жена, която пътува сама? За мъжете, които не биха се поколебали да се възползват от вас?

Тя отвърна на разгорещения му поглед със спокойна усмивка.

— Вие от много жени ли сте се възползвали, капитане?

— Какво? — Той издърпа обратно ръката си, сякаш я беше изгорил. — Какъв е този въпрос, по дяволите?

Уин сви рамене и въздъхна.

— Струва ми се, че езиковата бариера между нас все още съществува. Просто се чудех дали вие не сте пример за онези мъже, за които ми говорехте. Питах дали сте имали много любовни афери, романтични връзки, любовници…

— Достатъчно! — Той прокара трепереща ръка през косата си. — Разбрах въпроса. Просто не съм свикнал да бъда питан за такива неща от порядъчни дами.

— Много добре. Тогава…

— Защо не попитате брат си? От всичко, което съм чувал за него, той има значителен опит с жените.

Уин се разсмя весело.

— Капитане, никога не бих могла да попитам брат си за това. Той без съмнение ще се задави от думите и ще падне мъртъв в краката ми от разрив на сърцето.

Мат се усмихна, когато си представи тази картинка. Той поклати глава в знак, че се предава.

— Какво искате да знаете?

Тъмните й очи блеснаха радостно.

— Мисля, че би трябвало да знам какво да очаквам.

С какво още щеше да го шокира тази жена?

— Какво да очаквате?

— Разбира се. От онези мъже, които ще срещна по време на приключенията си. Мъже, които ще жадуват за богатството ми и несъмнено и за… честта ми. — Тя пристъпи по-близо до него и той усети около себе си аромата й. Гласът й беше тих и омайващ. — Кажете ми, капитане, какво трябва да очаквам?

Той се втренчи в очите й. Очи, които го подканваха и го придърпваха към бездънните си дълбини. Кое беше това създание? Сирена от морските дълбини? Магьосница от небесата? Или може би беше… съдбата?

— Дявол да го вземе — изстена той и я прегърна. Гърдите й се притиснаха към неговите и устните й срещнаха неговите.

Мат знаеше, че трябва да бъде нежен, защото Уин очевидно не беше свикнала с такова отношение, но силата на реакцията й разби всичките му задръжки и го изпълни с желание. Устните й се разтвориха под неговите и той опита вкуса на устата й. Пръстите му се вплетоха в копринените къдрици на тила й и ръката му се плъзна към кръста й.

Тя уви ръце около врата му и притисна тялото си плътно към неговото. Книгите не я бяха подготвили за онази сила, която пропъждаше всички мисли, оставяйки й само способността да мисли за докосванията му. Това беше повече, отколкото тя се беше надявала да получи, повече отколкото бе желала и в най-смелите си мечти. Горещината на устните му стигаше до дъното на душата й и тя се притискаше към Медисън с нуждата, породена от цял живот въздържание. Той размърда бедрата си срещу нейните и Уин ми отвърна инстинктивно, като се, задвижи в ритъм с него.

Прегръдката им беше шокираща, още повече поради тънкия плат, който разделяше телата им. Мат се отдръпна; дишането му беше тежко и неравно. Очите й блестяха от възбуда, а лицето й беше зачервено от страст. Гърдите й се надигаха тежко под ризата

— Ти не знаеш какво правиш, Уин — каза той с дрезгав глас. — Подозирам, че никога не си била с мъж.

Тя наклони лице към неговото. Страстният й глас го накара да потръпне.

— Ако поставяте под съмнение девствеността ми, капитане, мога да ви уверя, че тя е непокътната.

Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Да дефлорира девственици, дори такива, които отдавна бяха преминали периода на първа младост и бяха готови да се отдадат с желание, не беше приятна задача за Медисън. Въпреки измамната си душа той се смяташе за честен мъж. В това да си легне със зълвата на Бри имаше нещо определено нечестно. Но, господи, тя беше толкова красива и страстта в нея бе толкова съблазнителна. Тя беше толкова готова за подходящия мъж, който да…

— Уин, аз не мисля, че…

— Капитане — тя започна да целува основата на врата му и той преглътна конвулсивно, — струва ми се, че времето за размисъл изтече.

— Уин, аз…

— Нека да не говорим повече, става ли? — Тя се премести към чувствителното място зад ухото му и го захапа леко.

Мат потръпна.

— Не искам брат ти да ме обвини, че съм те прелъстил.

Тя се разсмя тихо.

— Уверен ли си, че ти си прелъстителят?

Той направи последен опит да я разубеди, като се овладя, хвана ръката й в своята и я обърна с лице към себе си.

— Уин, това не е някоя от твоите книги — каза рязко Мат. — Тук не става дума за любов, а само за страст, похот и нужда. И нищо повече.

Тя го погледна в очите и бавно придърпа ръката му към устните си. Потърка кокалчетата му в долната си устна, без да сваля очи от неговите. Кръвта закипя във вените му и той изстена високо. Всичките му добри намерения се изпариха под допира й.

Мат я дръпна обратно в обятията си и наведе устни към нейните.

— Надявам се осъзнаваш, че няма да се оженя за теб.

— Не, капитане — прошепна тя срещу устните му. — Аз няма да се омъжа за теб.

Той се втренчи в нея в продължение на няколко секунди, след което се отдръпна назад.

— Ще бъда в каютата си довечера.

Тя се усмихна така, сякаш между тях не се бе случило нищо, освен един приятен разговор. Единствено пламъците в очите й показваха, че това не беше така.

— В такъв случай несъмнено ще се видим по-късно, капитане. — Уин кимна учтиво.

Мат й кимна отсечено, обърна се и се отдалечи. Той изгаряше от желание и дългите часове на очакване на вечерта му бяха неприятни. Думите на Уин отекваха в съзнанието му. Той се питаше какво точно бе искала да каже тя, защо думите й не излизаха от ума му и защо изобщо се интересуваше от това.

«Не, капитане. Аз няма да се омъжа за теб.»

— Никълъс… ние… не можем… ние не трябва… не тук… — Сабрина едва успяваше да изрече думите. Възраженията й ставаха все по-слаби под пелената на възбудата.

Устните на Никълъс изучаваха врата й.

— Тази част на палубата ще бъде пуста тази вечер, любов моя. Никой няма да ни види, освен луната и звездите. — Той дръпна нетърпеливо ризата върху рамото й и по тялото й преминаха тръпки от докосването на устните му.

— Господи, Никълъс, липсваше ми. — Тя плъзна ръка в отвора на ризата му и прокара пръсти по гърдите му. Мускулите му се стегнаха под дланта й и той изстена тихо.

— Сабрина. — Никълъс я придърпа по-близо и дланите й се озоваха помежду им. Устата му се впи в нейната и устните й се разтвориха жадно в отговор. Тя протегна език, за да посрещне неговия. Ръцете й се обвиха около врата му и тя притисна тялото си плътно към неговото, търсейки отчаяно топлината му. Той размърда бедра и Сабрина усети настоятелния натиск на неговата мъжественост през пластовете дрехи, които ги разделяха.

Той отвори ризата й и освободи гърдите й. След това се наведе и започна да целува първо едната, а след това и другата. Тя се задъха от невероятните усещания, които изпитваше под допира му. Сабрина изгаряше от желание и искаше много, много повече.

— Никълъс… можем ли… тук… сега?

— Сабрина… как… да не можем? — Той започна да развързва връзките на кръста й. За негово щастие те се развързаха лесно и той плъзна ръка под панталоните й, надолу по корема към мястото между краката й. Пръстите му започнаха да галят нежните й гънки и Сабрина изстена и се задъха от възбуда.

— Дявол да го вземе, Били, капитанът повече няма да търпи това.

Гласовете се появиха изневиделица, почти до тях, и угасиха страстта им, сякаш ги бяха полели с кофа студена вода. Нямаше да бъде приятно да бъдат намерени как се сношават като разгонени животни.

Никълъс се опомни пръв и се опита да оправи дрехите на Сабрина. Тя можеше само да стои облегната на него, изтощена от незадоволената си нужда.

Моряците дори не ги погледнаха, докато преминаваха покрай тях, твърде вглъбени в разговора си за неодобрението на капитана заради някакъв дребен проблем.

Сабрина се усмихна леко и отмахна разрошената коса от лицето си.

— Страхувам се, че вече не съм резервираната дама, която избра за своя съпруга.

Той въздъхна раздразнено.

— Дявол да го вземе, Сабрина. Искам да бъда насаме с теб. Трябва да бъда насаме с теб.

— Струва ми се, че напоследък този кораб стана малко пренаселен.

— Ерик е в моята каюта и едва успява да се задържи в съзнание. Ти делиш своята каюта със сестра ми и дъщеря си. Само онзи проклетник Медисън си има собствена каюта и не я дели с никого.

— Той е капитанът… — Капитан, който Сабрина подозираше, че вече не прекарва сам нощите си. Миналата нощ тя бе забелязала как Уин се измъкна от каютата им, очевидно убедена, че всички са заспали. Сабрина бе забелязала завръщането и малко преди разсъмване. През целия ден Уин се беше разхождала по палубата с някаква тайнствена усмивка на лицето и отнесен поглед. Всеки път, когато Сабрина се доближеше до Мат, той беше груб и зает и не приличаше на себе си. Тя беше уверена, че между тези двамата се бе случило нещо и също толкова убедена, че ако дори само намекнеше за подозренията си на Никълъс, това щеше да има катастрофални последствия.

— Добре го познаваш, нали? — Неочакваният въпрос на Никълъс я изтръгна от мислите й.

— Какво?

— Медисън — каза нетърпеливо графът. — Колко добре го познаваш?

— Мат ли? Ами… — Тя подбираше думите си много внимателно. — Приятели сме отдавна. Въпреки че не съм го виждала от много години, все още имам много високо мнение за него. Нещо като…

— Знам, знам, нещо като проклет брат. Това вече съм го чувал. — Той смекчи тона си и очите му проблеснаха на лунната светлина. — Той те нарича Бри.

— Име от детството ми. Американците, изглежда, доста обичат да употребяват неофициални имена.

— Подхожда ти. — Той замълча за малко. — Но вие двамата сте имали някакъв общ бизнес, нали така? — Въпросът му беше подхвърлен с безразличие, сякаш отговорът нямаше никакво значение. Сабрина усети тревожна тръпка да преминава по гърба й, Никълъс търсеше нещо повече от обикновен отговор на привидно невинния си въпрос.

— О, хайде сега, Никълъс. Това беше толкова отдавна, че дори не си спомням всички подробности. Моят адвокат движеше голяма част от това предприятие вместо мен. — Лъжата излезе с такава лекота от устата й и прозвуча доста убедително. Още колко лъжи трябваше да изрече?

Той изглеждаше доволен от отговора й и кимна замислено.

— Докато сте били съдружници, някога питала ли си се дали той не се занимава с нещо незаконно? Случайно да е споменавал за контрабанда?

— Контрабанда? — Тя се насили да се разсмее безгрижно, въпреки че беше изпълнена с тревога. — Защо питаш?

Той сви рамене и я придърпа към себе си.

— Части от една загадка, която се опитвам да разреша от десет години. Един провал от моя страна, страхувам се, който се опитвам да поправя.

— Провал? — Тя се облегна на гърдите му и се опита да диша спокойно.

Той въздъхна.

— Сигурно не искаш да слушаш…

— О, напротив. — Трябваше да научи какво знаеше Никълъс, какво подозираше, заради безопасността на Мат и заради своята собствена. Но тук не ставаше дума само за нуждата да запази тайната си. От мига, в който тя беше открила кой е Никълъс, Сабрина се измъчваше от любопитство. Какво помнеше той за онази съдбоносна нощ? Дали беше меч гал за нея през годините както тя за него? Дали я презираше като престъпница и предателка?

— Много добре. — Той замълча, сякаш се опитваше да събере спомените си. — Беше по време на войната. Тогава бях натоварен със задачата да заловя една дръзка банда контрабандисти. Не успях да изпълня задачата. — Той млъкна. — Те бяха предвождани от жена.

— От жена? — Дъхът й замря в гърдите. — Колко странно.

Никълъс подпря брадичката си върху главата й.

— Тя беше изключителна. Умна и смела. В крайна сметка започнах да й се възхищавам.

— Да й се възхищаваш? — прошепна Сабрина.

— Някога. Тя не приличаше на нито една от жените, които познавах. Беше интересна и уникална. — Той притисна Сабрина по-силно към себе си. — От време на време ме преследваше в сънищата ми. Докато не срещнах теб.

— Мен? — Сабрина затаи дъх.

— Ти също си уникална. — Той се разсмя. — Открих, че да се справям с една необикновена жена ми е повече от достатъчно. Дори в сънищата ми няма място за друга.

Сърцето й подскочи от радост, но тя бързо се овладя. Думите му бяха красиви, но той беше мъж, който бе свикнал да засипва жените с красиви фрази. Никълъс имаше голям опит в похотта, но беше недокоснат от любовта и най-вероятно щеше да си остане такъв. Тя вече беше приела този факт, но от време на време се налагаше да си го припомня.

Колкото и глупаво да беше да повдига отново темата за подозренията му към Мат, Сабрина все пак го направи.

— Какво общо има всичко това с Мат?

— Смятам, че той е имал връзка с нея.

— Струва ми се, че през годините Мат е имал връзки с безброй жени — каза весело тя, въпреки че нервите й бяха изопнати до краен предел. — Защо смяташ, че той е имал нещо общо с въпросната загадъчна дама?

Никълъс не каза нищо и Сабрина потисна желанието си да се изтръгне от прегръдките му и да се вгледа в очите му. Колкото и много да й се искаше да види изражението му, тя не смееше да покаже дори намек за страха, който бяха предизвикали у нея забележките му. Сабрина копнееше да прочете в погледа му какво мислеше той, но не можеше да позволи той да прочете нейните мисли.

Думите на графа бяха премерени и обмислени.

— Сетих се за това, докато се съвземах след удара по главата. Името на кораба, на този кораб, е името на онази жена. Лейди Б. Това не може да е просто съвпадение.

Гласът й бе почти шепот.

— Но нали корабът е бил кръстен на сестра му?

— Ха. Медисън няма сестра. Уверен съм в това.

— Няма… освен мен. — Думите излязоха сами от устата й и Сабрина се уплаши какво щеше да стане сега.

Никълъс се разсмя тихо и я придърпа към себе си.

— Ти си му сестра само в дълбочината на неговата обич. Не, аз съм уверен, че корабът е кръстен на тази жена. И ако пипна Медисън, съвсем скоро ще пипна и нея.

Паника започна да се надига в дълбините на съзнанието й и тя се опита да я овладее.

— И тогава?

Никълъс се поколеба.

— И тогава… ще я изправя пред правосъдието? Ще я окова във вериги? Ще я тикна в Нюгейт и ще изхвърля ключа? Не знам. Засега. Знам само, че нейното залавяне ще приключи една неразрешена загадка в живота ми. Ще напише края на една глава, която стои недописана в продължение на цяло десетилетие. Ще се реабилитирам. — Той се разсмя сухо. — Дори само в собствените си очи. Ако, разбира се, успея да я намеря.

Сабрина преглътна ужаса, който напираше към гърлото й. Какво щеше да се случи с нея — с тях — ако Никълъс някога откриеше, че вече беше намерил жената, която търсеше?