Идеалната съпруга

Глава втора

Белинда се носеше по коридора и краката й едва докосваха пода. Това беше една изключителна сутрин, последвала една изключителна вечер, която беше прекарала с един прекрасен мъж. Ерик бе всичко онова, за което някога беше мечтала, и тя всеки ден благодареше на звездите, че майка й беше позволила сама да си избере съпруг, вместо да уреди брака й.

Миналата вечер бащата на Ерик бе казал, че ще публикува обява за брака им в «Таймс» в началото на следващата седмица. Тази мисъл я изпълваше с вълнение.

Скоро сватбата им щеше да бъде обявена официално и всички щяха да разберат за нея.

Белинда се приближи до вратата на стаята на майка си и почука леко. Никакъв отговор. Тя почука още веднъж, този път по-силно. Отново никакъв отговор. Момичето натисна леко вратата и я отвори.

Стаята беше подредена. Всичко си беше на мястото. Върху стола не се виждаше захвърлена балната рокля на майка й от миналата вечер. Върху шкафа нямаше захвърлени бижута. По пода не бяха пръснати чорапи. В едно обикновено домакинство за всичко това щеше да се грижи прислужницата. Но майката на Белинда имаше склонността да освобождава прислужницата си веднага след като й помогнеше да свали роклята, която си беше избрала за съответната вечер. Тя твърдеше, че незабавното уединение си струвало неудобството да чака до сутринта стаята й да бъде приведена в ред.

Белинда се огледа. Онова, което я притесняваше най-много, беше леглото на майка й. То беше оправено, сякаш обитателката на стаята се беше приготвила да си легне. Точно както беше изглеждало, когато тя бе пожелала лека нощ на майка си. Очевидно никой не беше спал в него миналата нощ.

Къде беше майка й? И ако не беше спала тук тази нощ, то къде беше спала? Тя бе изглеждала малко угрижена на приема, но Белинда не беше обърнала внимание на това; майка й обикновено се държеше резервирано на публични места. Момичето се намръщи, излезе от спалнята и тръгна по коридора, като мина край съседната стая, която някога бе спалнята на баща й. Тя хвърли бегъл поглед към отворената врата и онова, което видя, я накара да застине на мястото си.

Стаята изглеждаше, сякаш през нея беше преминала опустошителна буря. Всички чекмеджета бяха отворени, някои дори бяха издърпани изцяло от шкафовете, след което са били захвърлени в безпорядък на пода. Дрехи бяха натрупани на огромни камари. Вратите на гардероба зееха широко отворени, а съдържанието му беше пръснато из цялата стая. Дори пухеното легло и матракът лежаха на пода.

Какво ставаше тук? Да не би да ги бяха обрали? Белинда бе обзета от страх. Тя тръгна бързо по коридора, спусна се почти тичешком по стълбите и спря пред вратата на библиотеката на майка си. Тя се поколеба за миг; в крайна сметка, това беше личното убежище на майка й. Момичето си пое дъх, изправи гръб и отвори вратата.

И тук гледката не беше по-различна отколкото в спалнята на баща й. Помещението изглеждаше така, сякаш някаква гигантска ръка го беше хванала, разтърсила и захвърлила. Половината от полиците бяха празни. Килимът беше покрит с книги, натрупани на неправилни камари. Хартии осейваха цялата стая.

Майка й седеше върху бюрото в средата на цялата тази бъркотия. Тя все още беше облечена в роклята, която бе носила на приема предишната вечер. Белинда присви озадачено очи и се вгледа в майка си, която нетърпеливо прелистваше някаква книга. Когато прехвърли страниците, тя сграбчи томчето и го разтърси силно. Момичето не можа да различи думите, които майка й измърмори, но беше очевидно, че тя е раздразнена. Майка й захвърли книгата зад себе си и избра друга.

— Мамо, какво се е случило тук? Какво правиш?

Сабрина погледна към дъщеря си и на лицето й се изписа изненада. Тя сбърчи нос в жест, който бе покорил много мъже, но нямаше никакъв ефект върху дъщеря й.

— Пролетно почистване?

Белинда въздъхна раздразнено. Тя беше една от малкото хора, които познаваха уникалното чувство за хумор на майка й и начина, по който тя гледаше на живота. Обикновено Белинда оценяваше това качество, въпреки че го намираше за доста озадачаващо. Но не и днес.

— Майко, искам да знам какво правиш. И защо си обърнала две стаи с главата надолу. — Тя огледа остро майка си. — Нали са само две?

Сабрина повдигна вежди и се усмихна. Тя скочи от бюрото и изтупа някаква паяжина, която беше залепнала за роклята й.

— Да, скъпа, само две са. Но не мога да гарантирам, че няма да станат повече.

— Защо? — изплака Белинда и я попита за трети път: — Какво правиш?

Сабрина махна неопределено.

— Търся нещо, което очевидно не е било поставено на мястото си. Или е било добре скрито — добави шепнешком тя.

— Е, надявам се да го намериш, преди да срутиш къщата върху главите ни.

Сабрина я стрелна с поглед и момичето почувства стягане в стомаха, което й показа, че беше прекрачила границата на отношенията между майка и дъщеря.

Майка й заговори тихо и спокойно и от това буцата в стомаха на момичето стана още по-твърда.

— Белинда, преди всичко това е моят дом и ако пожелая да го срутя, ще го направя. И, второ, аз съм твоя майка, а не ти моя и не желая да се обръщаш към мен, сякаш сме си разменили местата.

— О, мамо, знам това и ужасно съжалявам. — Очите на Белинда се насълзиха. — Просто като видях стаята горе, а сега и това тук, а и ти не си спала в леглото си…

— Всичко е наред, скъпа. — Сабрина отиде до дъщеря си и я прегърна. След това нежно започна да я насочва към вратата. — Няма за какво да се тревожиш. Все пак трябва да знаеш, че може да се наложи да напусна Лондон за известно време.

Белинда подскочи от изненада и тревога.

— Какво искаш да кажеш? Къде ще ходиш?

— О, тук-там. Ще посетя някои приятели, ще разглеждам забележителности, ще се погрижа за една дреболия — отвърна Сабрина, като заобикаляше прекия отговор на въпроса на дъщеря си, без да престава да я тика към вратата. — Наистина няма за какво да се тревожиш. Въпреки че не й личи, майка ти е способна да се грижи сама за себе си.

Двете застанаха една срещу друга в рамката на вратата.

— Ти си върши твоята работа и не се притеснявай за мен. Просто насочи вниманието си към онзи очарователен младеж и прекрасния живот, който ви очаква. — Сабрина се отдръпна и побутна леко дъщеря си в коридора. — Аз още не съм свършила тук, така че ще продължим този разговор по-късно. Приятен ден.

Вратата се затвори тихо, но твърдо пред лицето на момичето. За миг тя не можа да направи нищо, освен да стои и да гледа втренчено. Озадачена, тя се замисли над думите на майка си. Те бяха просто безсмислени.

Защо трябваше да напуска Лондон толкова бързо и толкова загадъчно? Не беше в неин стил да се държи импулсивно или тайнствено. Белинда познаваше майка си по-добре от когото и да било и макар да осъзнаваше, че тя беше нещо повече от онова, което откриваше пред хората, никога досега не я беше виждала да прави нещо подобно, да обръща цялата къща с главата надолу и да заявява неочаквано, че трябва да отпътува. Какво й беше станало?

Определено, нищо не беше наред. Белинда остана загледана няколко секунди във вратата на библиотеката, след което се качи в стаята си. Тя нямаше никакво намерение да позволява на майка си да тръгне бог знае закъде. Не и ако можеше да й попречи.

Тя взе хартия и мастило и надраска набързо една бележка. Белинда не можеше да спре майка си сама, така че направи единственото възможно нещо при тези обстоятелства.

Изпрати бележката на Ерик.

Сабрина се облегна на затворената врата и отметна един кичур коса от лицето си. Тя просто не можеше да каже на дъщеря си какво търсеше или какво възнамеряваше да направи, когато го намереше.

На първо място момичето нямаше представа за финансовото затруднение, в което бяха изпаднали. На второ място, Сабрина беше отгледала дъщеря си така, че тя да заеме мястото си в обществото, което й се полагаше по право като дъщеря на маркиз. Израснала в почтена обстановка, образована и обучена както подобаваше на положението й, Белинда никога нямаше да разбере как майка й дори можеше да си помисли да започне да търси нещо толкова невероятно като изгубено съкровище.

Може би се беше справила твърде добре с възпитанието на дъщеря си. Момичето беше красиво и очарователно, имаше добри обноски, но, изглежда, не притежаваше голямо въображение. Авантюристичният дух на майка й и баща й липсваше на Белинда. От гледна точка на една любяща майка, това беше хубаво, но от време на време Сабрина си мислеше, че щеше да й бъде приятно да има дъщеря, с която да може да споделя своите възмутителни, дори скандални мечти. Но точно сега тя не можеше да направи нищо по този въпрос.

Сабрина се отдалечи от вратата и огледа библиотеката. Още преди смъртта на Джак тя бе мястото й за уединение. За него беше просто стая, която един мъж с неговото положение трябваше да има. Сабрина обаче се беше влюбила в библиотеката от пръв поглед. Тя обичаше полиците от тъмно дърво, които се издигаха от земята до тавана от двете страни на огромния прозорец, който преминаваше по цялата височина на стената. Обичаше сивата мраморна камина и тъмночервената тапицерия на стените. Обичаше топлината и уюта, които я заобикаляха и успокояваха, когато се намираше в тази стая. Дори миризмата на книгите, скърцането на кожените им подвързии и мисълта за мъдростта, която се съдържаше в тях, я привличаха.

И Сабрина беше благодарна, че имаше тази библиотека. Джак бе наследил къщата години преди сватбата им и след смъртта му Сабрина бе открила, че това беше единственото нещо, което той притежаваше, без да беше ипотекирал.

Писмото трябваше да е тук, ако той изобщо го беше запазил и скрил. Библиотеката и спалнята на Джак бяха единствените стаи, които не бяха ремонтирани през последните десет години. Ако бе скрито на друго място, писмото щеше да бъде намерено преди години.

Ако всичко това не беше някаква шега, както й нашепваше едно гласче. Сабрина не обърна внимание на тази мисъл. Джак така и не беше пораснал, никога не бе приел отговорността, която идваше с възмъжаването, и идеята за изгубеното съкровище — реално или не — би го привлякла неудържимо. Беше уверена, че той бе запазил писмото, та дори само заради приключенския си дух.

Но къде го беше скрил? Тя стисна юмруци от раздразнение. Това претърсване напосоки нямаше да доведе до нищо. Трябваше да подходи към проблема логично, рационално и методично, да оцени възможностите и да продължи стъпка по стъпка.

Тя си пое дъх, за да се успокои, и се обърна към стената вляво от себе си. Тапицерията беше покрита с картини — семейни портрети на рода Уинфийлд, пейзажи, натюрморти; повечето от тях имаха само сантиментална стойност. Дали писмото не беше скрито зад тях? Вероятността беше малка, а и не отговаряше на чувството за хумор на Джак. Пък и нито едно от платната дори не намекваше за съкровище, злато или Египет.

Тя се обърна към лавиците с книги, половината от които вече бяха изпразнени и съдържанието им лежеше пръснато по пода. Досега търсенето й в тази посока се бе оказало безуспешно. Дали тук нямаше том, който тя все още не беше прегледала и в който се криеше писмото?

По-голямата част от третата стена беше заета от камината, чиито прости, класически форми не подсказваха за някакво скривалище. Погледът на Сабрина се плъзна нагоре към портрета на Джак над камината. Художникът бе успял да улови насмешливия поглед на ясносините му очи.

— Джак. — Тя въздъхна. — Не можа ли да направиш това по-лесно за мен? Бог ми е свидетел, че след смъртта ти нищо не ми беше лесно.

Сабрина поклати глава и се усмихна на картината. Имало бе време, когато тя не бе била способна да се усмихва при мисълта за съпруга си. Когато бе крещяла и го бе ругала до пресилване за това, че я бе оставил почти без пукнат грош. Преди много години бе успяла да се справи с тези свои чувства и вече го разбираше малко по-добре. Тя погледна портрета. Можеше ли писмото да е скрито зад картината? Зад нахалната усмивка или смеещите се очи?

Дотук възможностите бяха портретът на Джак, останалите картини и непроверените книги. Освен тях оставаха мебелите. В библиотеката имаше само едно бюро със стол, едно старо кресло до камината и един диван. Тя огледа критично мебелите. Всичките бяха стари и трябваше да бъдат подменени отдавна. Но те бяха част от тази стая, също като лавиците с книги и камината.

Погледът й се спря върху дивана. Внезапно Сабрина почувства умора. Добре щеше да й се отрази да полегне за малко. Не бе спала цяла нощ и ако не можеше да мисли ясно, никога нямаше да намери проклетото писмо.

Тя се отпусна върху дивана. С годините тялото й беше оставило своя отпечатък върху износената пурпурна тапицерия и извивките му прилепваха плътно по него. Очите й започнаха да се затварят.

Отдавна не беше мислила за Джак толкова много колкото през последните няколко часа. Сега си спомни как й беше купил дивана. Той беше един от малкото негови подаръци, които не бе продала след смъртта му. Наложило й се бе да се раздели дори с бижутата си.

Погълната от спомените си, Сабрина се намираше някъде на ръба между съзнанието и съня. Тя си спомни как Джак й бе подарил дивана и церемониално бе обявил библиотеката за нейно частно царство. Спомените продължаваха да изпълват съзнанието й. Той бе казвал, че когато се отпускала върху дивана, му приличала на Клеопатра. Тя се усмихна на себе си.

Джак винаги бе казвал, че на дивана тя приличала на кралица… на кралицата на Нил…

Кралицата на Нил.

Сабрина скочи на крака, забравила за умората си. Тя се втренчи в дивана. Възможно ли беше това да е мястото?

Тя бързо прокара ръце по всички извивки, натисна всеки ръб на тапицерията и всяка вдлъбнатина. След това опипа всички места, на които краката се свързваха с рамката.

Нищо.

Сабрина отстъпи назад и присви очи. Дотук не бе забелязала никакъв знак за нещо необикновено. В тапицерията нямаше поправени разкъсвания, всичко си беше така, както трябваше да бъде. Може би ако обърнеше дивана с краката нагоре и го разгледаше отдолу…

Той се оказа по-тежък, отколкото Сабрина беше очаквала. След няколко минути на бутане, повдигане и местене, тя все пак успя да обърне дивана.

Сабрина се разсмя доволно и бързо прегледа долната част. Дървото беше покрито с груб плат, който беше закован към рамката. И тук обаче нямаше признаци нещо да е било докосвано. Джак не беше нито тапицер, нито шивач. Ако бе скрил нещо на това място, щеше да си личи. Радостта й бе заменена от разочарование.

— По дяволите! — Тя погледна с отвращение невинния диван и внезапно изпита силен гняв. Сабрина се обърна и се втренчи в портрета над камината. — Не е честно, Джак. Аз наистина имам нужда от това злато. За дъщеря ни и за себе си. Проклет да си, Джак, защо трябва да бъде толкова трудно?

Вбесена, Сабрина замахна и ритна силно дивана. Силна болка прониза крака й.

— Ох! — Тя сграбчи ударения си крак, отпусна се на пода и започна да го масажира. — Това е направо абсурдно.

Тя се намръщи на крака на дивана, който току-що бе ритнала, зяпна от изненада и се втренчи недоверчиво в него.

Ритникът й беше отделил крака от рамката и сега той стоеше под лек ъгъл. Тя скочи на крака, без да обръща внимание на болката. Сграбчила дървото с две ръце, Сабрина го дръпна с всичка сила.

Известно време не се случи нищо. След това кракът внезапно поддаде. Сабрина падна по гръб на пода, стиснала здраво крака на дивана.

Обзеха я тревога и вълнение едновременно. Тя внимателно завъртя крака в ръце, за да огледа кухия му край, който бе завинтен към рамката. Сабрина плъзна внимателно два пръста в кухината. Вътрешността не й приличаше на дърво; беше твърде гладка за това. Гладка като хартия. Сърцето й затуптя учестено и тя си наложи да се успокои. След това измъкна бавно пръстите си и внимателно извади от кухината навито парче хартия.

Сабрина хвърли крака настрани и постави хартията върху пода. Ръцете й трепереха от вълнение, докато бавно разтваряше листа. Тя почти не повярва на очите си. Това определено беше писмо — старо, пожълтяло от времето.

И беше написано на френски.