Идеалната съпруга

Глава деветнадесета

— Винаги ли смяташ, да се смееш след като се любим?

— О, Никълъс. — Тя се опита да преодолее смеха. — Надявам се да е така.

— Много добре тогава — изръмжа той и погали врата й с устни. — Може би в такъв случай това ще ти се стори смешно?

Тя се разсмя и се сгуши до него, наслаждавайки се на топлината и силата му. Беше твърде изморена от всичко, което се беше случило. Няколко минути почивка щяха да й се отразят добре. Очите й се затвориха и след миг тя се унесе в дрямка. През съзнанието й започнаха да се носят картини на импулсивна целувка в някаква пещера преди много години, на един куфар в някаква стая и един мъж зад него, на любов… и смях… и злато.

— Златото! — Сабрина скочи. — Трябва да тръгваме, Никълъс. Искам да намеря златото тази нощ.

— Много добре, любов моя — отвърна спокойно той. Тя се втренчи с подозрение в него.

— Какво? Без възражения? Без лекции за опасностите на пустинята през нощта?

Никълъс се ухили.

— Мисля, че нощта вече мина. Слънцето ще изгрее след един час.

Тя го погледна объркано.

— Но как…

— Ти спа, при това доста дълбоко. — Той я целуна по върха на носа. — Беше твърде изтощена и аз не можех да те събудя.

— Ха. — Тя скочи на крака и започна да събира дрехите си. — Искал си само да се увериш, че няма да пътуваме през нощта. Много добре; успял си да ни забавиш и сега ще…

— Сега ще направим както желаеш. — Той се изправи и притисна голото си тяло към нейното. — Въпреки че нямам нищо против да се позабавим още малко. — Устните му се плъзнаха по врата й и Сабрина усети как се разтапя под допира им. Може би той наистина беше прав. Какво значение имаше още едно малко забавяне?

— Не. — Тя се отдръпна и му отправи най-търпеливия си поглед. — Никълъс, повече няма да ме съблазниш да се забавя нито секунда.

— Сабрина. — Той я погледна с обидено изражение. — Нямах намерение да те съблазнявам. — Очите му проблеснаха весело. — Просто исках да ти разкажа няколко смешки.

— Не съм в настроение за шеги.

— Можеш да бъдеш.

Никълъс отиде до нея и тя протегна ръце, сякаш искаше да го задържи далеч от себе си.

— Не, Никълъс, говоря ти сериозно. Искам да тръгна веднага.

Той сви рамене и я заобиколи.

— Знам. Просто си търсех дрехите.

— Разбира се. — Тя не му повярва нито за миг, но не можеше да го обвинява. Колкото и да искаше златото, мисълта да се потопи в прегръдките му още веднъж беше твърде изкушаваща.

Облякоха се бързо и излязоха от палатката. Слънцето вече надничаше над хоризонта. Сабрина стисна раздразнено зъби. Как така беше заспала?

— Аз ще отида да потърся храна. Ти подготви конете.

Заповедническият й тон го накара да повдигне вежди.

— Не съм служил в армията, но мога да разпозная една заповед, когато я чуя. — Той направи дълбок поклон. — На вашите заповеди, милейди.

Тя се изчерви леко, сбърчи нос и се отдалечи бързо. Той се засмя на себе си. Сабрина никога нямаше да престане да го удивява; сега пък издаваше заповеди, сякаш бе свикнала да командва цяла армия мъже.

Той погледна към огъня. Медисън и Ерик се бяха увили в одеялата си и спяха. Той мина покрай Медисън и спря, когато една ръка го улови за глезена.

— Тръгнали сте за златото, нали? — попита сънливо Мат.

Никълъс се отърси от ръката му и се ухили.

— Сабрина настоява.

— Ама че изненада — измърмори американецът. Никълъс се поколеба.

— Надявам се знаеш, че дори ако сами намерим златото, твоят дял е гарантиран. Твоето съдружие със Сабрина не се поставя под въпрос.

— Не мога да кажа, че те харесвам, но знам, че имаш чувство за чест. Нямам никакви съмнения относно моя дял. — Той се уви по-плътно в одеялото си. — Просто не знам какво ще кажа на сестра ти, когато открие, че е пропуснала това приключение.

Стомахът на Никълъс се сви, когато той си спомни за връзката на сестра си с американеца. Сега я признаваше поне пред себе си, въпреки че все още не я приемаше лесно. И все пак тази връзка бе факт и той нямаше голям избор. Уин отдавна бе преминала възрастта за женене и разполагаше със собствено, доста значително богатство. Той не можеше да направи нищо.

— Просто й кажи, че със Сабрина сме решили да се насладим сами на момента. Тя несъмнено ще реши, че това е много романтично.

Изпод одеялото се чу приглушен смях и Никълъс не можа да се въздържи да не се разсмее в отговор. Той направи една крачка, но Медисън се обади отново.

— Запомни какво ти казах, Уайлдууд — грижи се за нея. Тя ми е също толкова скъпа, колкото и сестра ти за теб. — Той въздъхна. — Не съм много доволен от избора й на съпруг. Както предполагам, че и ти не си доволен от избора на сестра ти на…

— На какво, Медисън? — попита студено Никълъс.

— На съпруг, ако ме приеме. Или на каквото иска. — Той замълча. — Аз я обичам, Уайлдууд.

Никълъс се ухили бавно. Тревогата за сестра му прерасна в задоволство, когато си представи как Уин щеше да разиграва американеца.

— В такъв случай те очаква също толкова хаос, колкото видях аз самият. — Той тръгна към конете, като се усмихваше доволно. — И ако имаш късмет, също толкова голямо удоволствие.

Сабрина слезе от седлото си с изморена въздишка. Не беше преценила добре разстоянието от лагера до мястото, на което беше заровено златото. Слънцето вече се намираше високо над главите им, а указаното в писмото място все още не се виждаше.

Никълъс я гледаше по начин, който й приличаше на съчувствие.

— Ако скоро не намерим храна, няма да имаме друг избор, освен да се върнем.

Тя отметна косата от челото си.

— Не още. Едва пладне е. Остават още много часове, преди слънцето да залезе. Не мога да се откажа, докато все още има някаква надежда. — Тя отиде да извади храната, която беше взела със себе си. — Стигнах твърде близо до края, за да се откажа точно сега.

Той я изгледа мълчаливо, извади нож и й даде знак да му подаде храната.

— Все още не разбирам защо правиш това. Веднъж те попитах и ти ми даде някакъв уклончив отговор. — Той млъкна и се вгледа в очите й. — Сега отново те питам, любов моя, защо толкова много искаш това злато? Вече нямаш нужда от него. Аз разполагам с огромни средства и сега всичко мое е и твое. Защо, Сабрина? Защо това е толкова важно за теб?

Тя се зачуди дали да му каже истината. Сабрина бе казала само на Мат, Уилс и Саймън в какво състояние я беше оставил Джак след смъртта си. Но все пак не дължеше ли тя някаква лоялност на първия си съпруг? Къде свършваха задълженията й към Джак и къде започваха задълженията й към Никълъс?

Дори ако кажеше на мъжа си, че Джак я беше оставил почти без средства, това нямаше да обясни напълно нуждата й да постигне финансова стабилност независимо от съпруг и семейство. И тя се страхуваше, че Никълъс никога нямаше да я разбере. Почтените жени не правеха такива неща. Те не се бъркаха в управлението на своите инвестиции. Пък и когато Никълъс разбереше за Джак, колко време щеше да му бъде необходимо, за да я свърже с Мат и с бандата контрабандисти?

Имаше само един отговор, който би бил приемлив за мъж като графа.

— Никълъс — каза тихо тя, — колко важна е честта за теб?

— Честта ли? — На лицето му се изписа объркване. — Не те разбирам. Какво общо има честта с всичко това?

— Потърпи малко и отговори на въпроса ми.

— Добре. Честта е от жизнено важно значение за един мъж. Богаташ или бедняк, думата му е единственото нещо, което притежава. Честта е безспорният принцип, който ръководи живота на мъжа.

Тя кимна бавно.

— А жената? Трябва ли една жена да отговаря на същите изисквания?

Той се ухили.

— Сабрина, жените никога не са се придържали към мъжките идеали. Техният морал просто не е толкова силен.

— О, така ли? — Тя повдигна презрително вежди.

— Прости ми, любов моя. За миг забравих с коя жена говорех. Ти не приличаш на нито една от жените, които познавам. Може би отношението ми трябва да се промени малко, поне по отношение на теб.

— Благодаря ти.

Той остана да я гледа няколко секунди, сякаш едва сега осъзна, че тя говореше сериозно.

— Трябва да призная, че никога не съм мислил върху женското чувство за чест. Просто никога не съм очаквал от една жена да удържи на думата си. Но като се позамисля, мога да видя как честта на една жена може да бъде също толкова силна колкото и у един мъж. И да означава също толкова много.

— Колкото и смешно… и може би глупаво да ти звучи това, аз също си имам принципи. Моята чест означава за мен също толкова много колкото твоята за теб. Моята дума е също толкова обвързваща. За мен лоялността…

— Към Джак ли? — попита тихо той. Тя кимна.

— Въпреки своите недостатъци, той заслужава това. Дължа му го. Той ме научи на много неща. Точно това чувство за лоялност ме кара да мълча. Моля те само да уважиш чувствата ми в това отношение.

Той присви очи и се загледа внимателно в нея. Най-сетне Никълъс кимна отсечено, сякаш я разбираше или просто приемаше обяснението й.

— Разбирам. Трябва да ти кажа, че според мен ти си най-малко глупавата жена, която съм имал удоволствието да познавам.

Като че ли камък падна от сърцето й. Той можеше да уважи честта и лоялността безрезервно и без да задава въпроси.

— Тръгваме ли? — попита тя. Никълъс сви рамене.

— Мисля, че няма да ми бъде лесно да те спра. Така че може би ще бъде най-добре да приключим тази експедиция и да оставим всички призраци от миналото да си почиват спокойно.

Двамата се качиха на конете си и отново тръгнаха по поречието на Нил. Сабрина мислеше върху думите на съпруга си. Дали намирането на това съкровище щеше да успокои страховете й, че някой ден отново можеше да се окаже без пари? Можеше ли само със злато да бъде затворена вратата, която водеше към Джак и миналото й? Ако да, то тази експедиция струваше много повече от чистата финансова изгода. Тя щеше да спаси душата й.

Само четвърт час по-късно Сабрина забеляза храма на Изида.

— Никълъс! — Тя посочи натам и препусна напред.

Храмът се намираше на малко парче земя, което навлизаше в реката. Когато стигнаха до мястото, двамата слязоха от конете си.

— След като вече стигнахме тук — каза нетърпеливо Никълъс, — давай да свършваме с тази проклета работа. — Той свали две лопати от седлото си. — Къде точно пише, че се намира златото?

Сабрина извади писмото и се зачете. Не че имаше нужда от това; тя знаеше съдържанието му наизуст.

— Тук пише, че отляво откъм страната на храма, която е обърната към реката, има три дървета. — Тя вдигна очи и се огледа. — Ето ги, Никълъс. — В гласа й се долавяше вълнение. Три палми се издигаха величествено над пясъка.

Тя се отправи към тях.

— Златото е заровено в основата на третото дърво, най-отдалеченото от храма, откъм страната на реката. — Тя застана пред палмите. — Ето! Това трябва да е мястото.

Никълъс измъкна писмото от ръката й, прочете го и й го върна.

— Добре тогава. — Той хвърли едната лопата на земята и заби другата в пясъка под указаното дърво. — Да видим дали указанията са верни.

Той започна да копае. Ризата му се напои с пот и залепна за гърба му. Слънцето печеше безмилостно.

— Струва ми се, че нямаш голям напредък — каза раздразнено тя.

Той спря да копае, облегна се на лопатата и я изгледа ядосано.

— Ти несъмнено ще се справиш по-добре?

По-добре ли? Тя нямаше неговата сила, но когато се стигнеше до решителност…

— Несъмнено.

— Отлично. — Той вдигна втората лопата от земята и я хвърли към нея. — Направи ми голямата чест да се присъединиш към мен в това малко соаре.

— С удоволствие. — Тя сграбчи лопатата и започна да я забива ожесточено в пясъка. Беше по-трудно, отколкото й се бе струвало, докато беше гледала отстрани. Сабрина обаче отказваше да се предаде, отказваше да позволи на Никълъс да види, че жена му не може да се справи с тази задача. Най-накрая тя успя да влезе в ритъм, като правеше по едно изтребване на всеки три негови, но все пак беше доволна.

Дупката ставаше все по-дълбока.

— Сабрина — каза замислено Никълъс, — не ти ли се струва, че всичко това беше твърде лесно?

— Лесно? — Тя се изправи. Гърбът и раменете я боляха ужасно. — Не бих казала, че беше лесно.

— Нямах това предвид. Като се изключи копането на пясък и почва, трупани в продължение на двадесет години, да стигнем дотук, беше подозрително лесно.

— Указанията бяха ясни и точни — отвърна остро тя. — Какво толкова подозрително има в това?

— Те не само бяха точни, но и твърде прости. Помисли само. Ако ти искаш да скриеш златно съкровище, би ли го направила толкова просто, че всеки идиот да успее да го открие? Намираш храма, завиваш наляво, намираш трите дървета и съкровището е твое. — Той поклати глава. — Все едно, че си заровила някакъв случаен предмет и никой не се интересува дали той ще бъде намерен.

— Разбира се, че са се интересували дали съкровището ще бъде намерено. Не се съмнявам, че онези, които са го заровили, са смятали някой ден да се върнат да го приберат. Въпреки че едва ли са искали да чакат цели двадесет години.

— Тогава защо не са се върнали досега?

— Не знам, Никълъс. Може би не са имали възможност. Може би вече не са между живите. Това вече няма никакво значение!

— И все пак — каза бавно той, — чудя се…

— Е, спри да се чудиш, по дяволите, и почвай да копаеш. — Тя заби лопатата си в пясъка. — Не мога да разбера…

Лопатата се удари в нещо твърдо.

— Никълъс? — каза предпазливо тя.

— Дръпни се — нареди кратко той. Сабрина излезе от дълбоката до колене яма. С няколко сръчни забивания на лопатата мъжът й откри нещо, което приличаше на среден по големина сандък.

Сабрина бе обзета от вълнение. Тя не можеше да свали очи от стария сандък.

— Отвори го, Никълъс.

— Почакай първо да изляза от проклетата дупка. — Когато излезе от дупката той се наведе и задърпа сандъка. След това коленичи до него и се загледа с любопитство. — Не беше толкова тежък, колкото предполагах.

— Отвори го, Никълъс!

— Странно, няма ключалка. Само най-обикновено резе. — Той се намръщи.

— Не ме интересува дали е затворен с въженце, или с нещо друго. Отвори тази проклетия.

Никълъс кимна и сграбчи капака. Той не се помръдна.

— Изглежда, е заял.

— Никълъс!

Той опита отново. Нищо. Графът си пое дълбоко дъх и дръпна с всичка сила. Времето сякаш спря. Сабрина затаи дъх. Най-сетне капакът се отвори със скърцане.

Златни монети заблестяха на слънчевата светлина.

— О, Никълъс, виж! — Тя коленичи пред сандъка. Ръката й трепереше, докато Сабрина прокарваше пръсти по блестящите монети.

Никълъс взе една монета и я огледа внимателно.

— Не съм виждал такива никога.

— Великолепни са. — Тя напълни шепи с монети и ги остави да се изсипят обратно със звън.

— Това не ми звучи както трябва — каза тихо той. Тя не му обърна никакво внимание.

— Сабрина? — В гласа му имаше някаква странна нотка. — Трябва да видиш това.

Тя се отдръпна от сандъка. Никълъс държеше монета в едната си ръка и кама в другата.

— Погледни.

— Не виждам нищо.

— Погледни по-внимателно — подкани я той. Сабрина го погледна в очите, но лицето му беше безизразно.

— Много добре. — Тя се вгледа в монетата. — Не виждам нищо странно.

— Виждаш ли онова, което прилича на драскотина? Малка, металическа ивица пресичаше златото.

— Да, какво е то?

— Гледай. — Той драсна по монетата с камата. Сивата ивица се разшири.

Сабрина бе обзета от тревога. Тя погледна съпруга си.

— Какво означава това?

В тъмните му очи се виждаше съчувствие.

— Любов моя, страхувам се, че твоето съкровище не струва нищо.

— Не, Никълъс! Не може да бъде! — Не можеше да се провали точно сега. — Как можеш да кажеш това?

— Съжалявам. Изглежда, че тези монети са само позлатени. Може би дори са просто боядисани. Всичко това очевидно е било една голяма измама.

— Но защо? — прошепна тя, без да сваля очи от монетите.

Той сви рамене.

— Кой знае? Несъмнено това е било просто измама, измислена, за да бъдат излъгани поддръжниците и войниците на Наполеон, че той има стабилни последователи във Франция. Може би дори скриването на това фалшиво съкровище е било част от плана. А може и офицерите, които са го заровили, наистина да са мислили, че златото е истинско, и едва по-късно да са научили за измамата и затова не са се върнали. Съмнявам се дали някога ще разберем.

Тя остана коленичила до отворения сандък. В продължение на толкова дълго време това съкровище бе означавало толкова много за нея. Зестрата на дъщеря й. Нейното собствено финансово оцеляване. След сватбата си с Никълъс тя вече нямаше да има материални затруднения, но съкровището означаваше нещо повече от пари. Тя беше стигнала до края и се беше оказало, че всичко е било напразно.

Сабрина се изправи бавно и прибра писмото обратно под връзките на панталона си.

— Върни го обратно, Никълъс — каза тихо тя. — Зарови го отново, моля те.

Той изстена.

— Да го заровя? По дяволите, Сабрина, не можем ли просто да си тръгнем… — Той улови погледа й и млъкна внезапно. Тя отказваше да покаже емоциите си и беше приела онова тържествено изражение, което бе свикнала да показва пред света. — Добре.

— И побързай. Подозирам, че останалите вече са започнали да се питат какво ни задържа толкова дълго.

— Сабрина, аз… — Той изглеждаше безпомощен, сякаш не знаеше какво да каже или да направи. Тя смътно оценяваше загрижеността му, но все още не беше готова да получи утеха.

Никълъс затвори сандъка, хвърли го обратно в дупката и бързо го зарови. През цялото време двамата не продумаха нито дума.

По обратния път Никълъс направи няколко напразни опита да я заговори. Сабрина не беше в настроение за празни разговори. По време на дългия път обратно тя успя да обмисли много неща и когато стигнаха в лагера, вече беше стигнала до едно неоспоримо заключение.

Не беше намерила своето злато, своята финансова независимост и своята свобода. Но беше намерила Никълъс и една любов, каквато не беше мислила, че може да съществува. И може би това беше достатъчно.

Когато се върнаха в лагера, останалите от групата вече си бяха легнали. Сабрина все още не беше казала нищо и Никълъс започваше да се безпокои.

Той не се интересуваше от маската на спокойно безразличие, зад която се бе скрила тя. Беше опознал и обикнал огненото, борбено същество, което несъмнено се смяташе за равностойно на всеки един мъж. Почтената жена, която яздеше сега до него, изобщо не му харесваше. Той никога не се беше страхувал от нищо, но поведението й караше студени тръпки да преминат по гърба му.

Никълъс скочи от коня си и й помогна да слезе.

— Сабрина, трябва да поговорим.

Тя отказваше да го погледне в очите.

— Не виждам защо. Всичко свърши и нямам желание да го обсъждам повече.

— Сабрина — каза той загрижено. След това вдигна брадичката й и я принуди да го погледне в очите. Зелените й очи не разкриваха нищо. — Не знам защо това злато беше толкова важно за теб — знам само, че наистина беше важно. Наистина съжалявам, че се оказа безполезно. Но — тонът му се смекчи — не мисля, че експедицията беше напразна. Аз открих едно съкровище, което е много по-ценно от простото злато. Намерих теб.

За миг той остана загледан в нея, като се надяваше да успее да проникне през ледената стена, която тя беше издигнала между себе си и истинската жена, която се криеше в нея. След това сякаш нещо в нея се пречупи и изражението й се смекчи, а очите й потъмняха. Тя въздъхна тежко.

— Дявол да го вземе, Никълъс, това просто не е честно.

Той се ухили на ругатнята й. Никълъс изпита облекчение и я придърпа в обятията си.

— Знам, любов моя. Никога не съм приемал лесно поражението.

Гласът й прозвуча приглушено срещу гърдите му.

— А аз изобщо не приемам поражението.

Той се разсмя тихо на откровеността й. «А аз изобщо не приемам поражението.» Смехът замря в гърлото му.

«А аз, милорд — гласът й, опияняващ и изпълнен с обещание, погали лицето му, — изобщо не приемам поражението.»