Идеалната съпруга

Глава трета

— Тя не се държи както обикновено. Прекара цялата нощ, обръщайки къщата с главата надолу, търсейки бог знае какво, а сега казва, че ще напусне Лондон. Много съм разтревожена, Ерик.

Белинда крачеше напред-назад из приемната на майка си, а Ерик следеше с поглед всяко нейно движение. Тя наистина беше кралицата на красотата за този сезон. И беше негова.

— Опита ли се да поговориш с нея? — попита той. Мозъкът му беше по-зает да обмисля колко грациозно се поклащаха бедрата й и да оглежда белоснежните й гърди, скрити под дневната рокля, отколкото да обръща внимание на думите й.

— Разбира се. — Белинда се обърна и го погледна със замъглени от загриженост очи. — Нямам представа какво е намислила, а тя отказва да разговаря за това с мен. — Тя въздъхна тежко. — Мама все още се държи с мен, сякаш съм дете в класна стая.

— Но какво прекрасно дете — каза тихо той. Погледът му се плъзна по съблазнителните форми на тялото й.

Ерик мечтаеше за мига, в който щеше да има правото да изучава подробно тези форми, да гали тези гърди и да оставя устните си да опознават всички кътчета на това прекрасно тяло. Мигът, в който тя щеше да стане негова и той щеше да я обучи и да я направи своя във всяко едно отношение! Досега те се бяха целували само няколко пъти, всеки път по-смело от предишния, и всеки път той бе усещал обещанието за растяща страст, скрита под добре пазената й невинност. Дори сега нейният аромат — опияняваща смес от парфюм и женственост — го обгръщаше и възбуждаше.

— Ерик! — Нетърпението в гласа й беше очевидно. — Слушаш ли ме? — Очите й блестяха ядосано и той се зачуди как ли щяха да блестят, когато бъдеше обзета от страст.

— Разбира се. — Той овладя мислите си. — Да, разбира се, че те слушам. Къде е майка ти сега?

— В стаята си. Мисля, че най-накрая отиде да си легне. Струва ми се, че докато се прибираше в спалнята си… — Белинда разтвори широко очи, сякаш все още не можеше да повярва какво беше видяла — тя пееше!

Ерик повдигна вежди и се замисли.

— Пееше ли? От всичко, което си ми казвала, ми се струва, че това не е обичайното й поведение, нали? — Тя кимна. — Мислиш ли, че е възможно да се е разболяла?

Белинда поклати глава.

— Съмнявам се. Тя не е нито глупава, нито луда. Познавам я по-добре от всеки друг. Тя винаги е била много затворен човек и никога не е действала импулсивно или без да обръща внимание какво е прилично. — Тя погледна Ерик в очите и той инстинктивно обви ръце около нея и я придърпа към себе си. — О, Ерик, какво да правя?

Тази магьосница искаше да знае какво мислеше той. Тя се беше обърнала към него, за да й помогне да реши проблема си. Ерик вярваше, че Белинда бе трябвало да постъпи точно така, но въпреки това бе изпълнен с мъжка гордост. Той щеше да се погрижи за това. Щеше да й докаже, че можеше да се справи с всичко.

— Ако не желае да разговаря с теб, може би ще пожелае да говори с някой на нейната възраст. — Той се усмихна, когато видя загрижения й поглед. — Ако искаш, мога да помоля баща си да разговаря с нея. Той е много добър в дипломацията. Сигурно ще успее да разбере какво не е наред.

Тя се усмихна облекчено.

— Това ще бъде прекрасно.

Ерик наведе глава и устните му срещнаха нейните в нежна целувка, която трябваше само да я успокои. Дъхът й погали устните му и незадоволената му нужда отново се надигна в него. Под натиска на езика му устните й се разтвориха и той прокара език по извивката на устата й. Тя въздъхна и тялото й се притисна плътно до неговото. Ерик знаеше, че след малко ще се отдръпне, ще се овладее и ще потисне желанието си, но за момента се потопи в усещанията, които изпитваше, когато я целуваше.

Белинда затвори очи и се отдаде на новото усещане върху устните си. Езикът на Ерик предизвикваше вълни от странни, но приятни тръпки, които започваха дълбоко в нея и се разливаха на всички страни. Обзе я някакво смътно желание за нещо повече и тялото й се притисна още по-близо до неговото. Какво беше това повече, тя нямаше никаква представа.

Докато Ерик я прегръщаше, тя забрави напълно за майка си.

Сабрина дръпна шнура на звънеца до леглото си и зачака нетърпеливо появата на иконома си. След като бе превела писмото, тя се беше наспала добре и сега изгаряше от нетърпение да задвижи плановете си. Указанията за местоположението на златото бяха едновременно кратки и умни. Тя се притесняваше малко, че разполагаше само с втората страница на писмото и се питаше дали на първата не бе имало нещо важно, което би възпрепятствало търсенето. Сабрина бързо отхвърли тази мисъл. Тя разполагаше само с това и то трябваше да бъде достатъчно.

Точно в този момент обаче беше изправена пред едно много по-голямо предизвикателство — пътуването до Египет щеше да струва много. Тя в никакъв случай не беше разорена, но и не разполагаше с излишните средства, които й бяха необходими за една такава експедиция. Колкото и да не й се искаше да го направи, колкото и да не й харесваше идеята, щеше да й се наложи да продаде бижутата си.

Сабрина седна пред тоалетната си масичка и отвори най-долното чекмедже. В него имаше голяма италианска кутия за бижута. Тя я извади и я сложи върху масичката. След това внимателно повдигна капака.

Ето, това беше съкровище. Беше купила всяко от бижутата със собствените си пари. Беше избрала всеки скъпоценен камък внимателно. Беше се радвала на блясъка на всеки рубин и смарагд. За втори път през живота й се налагаше да продаде бижутата си, за да осигури бъдеще за себе си и дъщеря си. Тя все още помнеше паниката, която я бе обзела първия път. Но и сега, както тогава, тя изправи рамене и успокои страховете си. Маркиза Станфорд беше силна жена.

Сабрина започна да вади бижутата от кутията. Диаманти с цветовете на дъгата. Сапфири с тъмносиния цвят на истинската любов. Колекцията й не беше особено голяма, но качеството й беше превъзходно.

На вратата се почука леко.

— Влез — каза отнесено тя.

— Повикахте ли ме, милейди?

Познатият глас накара Сабрина да се обърне.

— Да, Уилс. Моля те, влез и затвори вратата.

Уилс се подчини и застана в покорно очакване. Тя го огледа замислено в продължение на няколко секунди. Без съмнение, икономът й нямаше да хареса онова, което щеше да чуе.

— Уилс — заговори бавно и отчетливо тя, — страхувам се, че ще се наложи да напусна града за известно време. — Тя се поколеба, като се оглеждаше тревожно за някаква промяна в изражението му. — Може да отсъствам доста дълго.

Нито въздишка, нито потръпване не нарушиха спокойствието му.

— Пак ли контрабанда, милейди?

— Уилс! — Шокът в гласа й не можа да прикрие веселостта в думите й. — Знаеш, че това вече е минало. Пък и… — Тя сви рамене и се усмихна. — Пък и сега с контрабанда не може да се спечелят пари.

Тя повдигна вежди и кимна към вратата. Икономът незабавно отиде до вратата и превъртя ключа. Той беше единственият човек в Лондон, който знаеше за миналото й. По това време бе прислужник в дома на пралеля й и освен това бе служил като нейна дясна ръка, пазител и довереник. В много отношения все още беше такъв.

Когато Сабрина се премести в Лондон, взе и Уилс със себе си и го повиши в длъжност иконом. Той управляваше дома й, правеше така, че домът и животът й да функционират без засечки. И поне веднъж в месеца границата между господарка и прислужник падаше и двамата стари приятели сядаха заедно на чашка.

Сабрина отиде до гардероба си и измъкна от далечния му ъгъл две чаши и една гарафа с бренди. Белинда щеше да припадне, ако научеше за този неприличен ритуал. Дъщеря й никога нямаше да разбере, че ако положението на Уилс се определяше по рождение, той бе заслужил уважението и приятелството на Сабрина.

Тя напълни едната чаша, подаде му я и му даде знак да седне в един от двата стола пред камината. Сабрина напълни и своята чаша и се настани в другия стол.

Уилс заговори първи.

— Ако не е свързано с контрабанда, тогава защо е необходимо това неочаквано пътуване? — Сабрина не преставаше да се удивява как годините сякаш изчезваха, когато с Уилс сядаха като стари приятели. Увереният, можещ всичко, надменен иконом изчезваше и на негово място се появяваше храбрият възрастен мъж, който винаги бдеше над безопасността на господарката си и сам копнееше за приключения.

Сабрина отпи голяма глътка от брендито, преди да му отговори.

— За съкровище. За злато. Скрито преди двадесет години и само чака подходящият човек да отиде да го прибере. И този човек съм аз. Но… — Тя въздъхна. — Не мога да тръгна без пари.

Тя стана, отиде до тоалетната масичка и неохотно прибра бижутата си в сандъчето. След това се сбогува мислено с тях и затвори решително капака.

Сабрина се обърна към Уилс.

— Искам да ги продадеш. Трябва да го направиш бързо, но се опитай да им вземеш добра цена.

Тя хвърли един последен, изпълнен със съжаление поглед към кутията и я подаде на Уилс. След това се отпусна в стола си и отпи отново от брендито си.

— Знам, че е грях да се обичат неодушевени предмети по начина, по който аз обичам тези бижута, но… аз наистина ги обичам, та дори ако трябва заради това вечно да горя в ада.

Уилс отпи голяма глътка от чашата си и се задави.

— Много добре. — Тя се разсмя. — Знам, че звуча абсурдно, но трябваше да продам всички бижута, които ми беше подарил Джак. А тези съм си ги купувала сама. С пари, които сама съм спечелила.

При тези думи Уилс повдигна вежди.

— Признавам, че ги спечелих от контрабанда — каза тя, раздразнена от безмълвния му укор, — но все пак си бяха спечелени пари. Предполагам, че това няма никакво значение. Рано или късно и без това сигурно щеше да ми се наложи да ги продам.

На лицето на иконома се изписа загриженост.

— Парични проблеми ли, милейди?

Тя кимна и сбърчи нос.

— Малко. О, имаме достатъчно средства, за да живеем нормално, но нямаме пари за нищо допълнително. И нищо за зестра. — Тя се наведе напред. — Трябва да намеря това злато, Уилс. То е единствената ми надежда.

Той присви заинтересовано очи.

— Ще имате ли нужда от помощ при търсенето?

Блясъкът в погледа му сигурно приличаше на блясъка в нейните очи.

— Животът беше доста скучен през последните десет години, нали?

Той сви рамене в знак на съгласие.

— Не мога да се сетя за по-подходящ човек, когото бих взела със себе си, но… — Тя млъкна и си пое дълбоко дъх. — Ти ми трябваш тук, за да поддържаш домакинството в ред и да държиш Белинда под око.

На лицето му се изписа разочарование и той се намръщи.

— Не мисля, че е умно да тръгвате сама на такова пътешествие.

— Струва ми се, че нямам голям избор — отвърна нетърпеливо тя. — Не мога да дам обява в «Таймс», в която да пише: «Маркиза търси придружител за търсене на съкровище. Предишният опит е желателен, но не задължителен.» Не познавам никого, към когото да мога да се обърна за помощ за подобно нещо. И никого, на когото да имам голямо доверие.

Уилс разклати чашата си. Светлината се отрази от повърхността на кехлибарената течност и той остана дълго загледан в брендито си. Най-накрая погледът му срещна нейния.

— Има един човек — каза тихо той.

— Един? Кого имаш… — Сабрина скочи рязко от мястото си. Смисълът на забележката на Уилс изплува в съзнанието й с такава сила, сякаш я бяха ударили. Разбира се; това беше идеалното решение. Настроението й се подобри. Как не се беше сетила за това. За него. Единственият проблем, който виждаше в плана си, беше, че на една жена щеше да й бъде трудно да пътува сама и незащитена. Идеята на иконома й вероятно беше неосъществима, но все пак не беше лоша, изобщо не беше лоша.

— Мислиш ли, че той ще пожелае да ми помогне? Оттогава мина доста време. Не съм го виждала и не съм говорила с него от десет години.

Уилс се наведе напред и я погледна право в очите.

— Мисля, че той би направил всичко само заради удоволствието от вашата компания. — Тя се изчерви и Уилс се ухили на неудобството й. — Удоволствието от вашата компания е доста голямо богатство.

Сабрина не обърна внимание на забележката му и се замисли за кратко.

— Нямам никаква представа къде е той сега. Може да е в Америка, а може и да е във всяко друго кътче на света. Ти виждал ли си се с него наскоро?

Уилс сви рамене.

— Все още имам някои стари приятели тук-там, с които поддържам връзка. Ще проверя по доковете дали е в Англия. — Той допи брендито си и й се усмихна топло. — Ако успеем да го намерим, няма да имам никакви възражения относно търсенето на съкровища, което смятате да започнете. Ако не го открием, ще трябва да намерим друг начин. Няма да ви позволя да тръгнете сама. — Той кимна отсечено, изправи се бързо и отново се превърна в идеалния иконом.

Уилс вдигна кутията с бижутата.

— Ще се погрижа незабавно за това. — Той отиде до вратата, отключи я и си тръгна, като затвори безшумно след себе си.

Сабрина се втренчи в чашата си. Заплахата на Уилс не я притесняваше. Тя щеше да направи онова, което сметнеше за необходимо. Той знаеше, че не беше глупава и нямаше да направи някоя детинска грешка. Не, той просто се тревожеше за нейната безопасност — стар негов навик, който тя оценяваше истински.

Но той беше прав — щеше да й бъде много по-лесно, ако тръгнеше с партньор, особено ако той беше подходящият партньор. Мъж, пред когото можеше да свали почтената си фасада. Мъж, който осъзнаваше, че смелостта и интелигентността не бяха само мъжки качества. Мъж, който не очакваше от нея нищо друго, освен свободния дух, който бе показвала някога и който може би все още можеше да покаже. Тази мисъл предизвика у нея вълнение, което можеше да съперничи дори на привлекателността на златото.

Сабрина нямаше нищо против да подели съкровището. Ако преводът й беше правилен, то беше на стойност поне половин милион лири. Повече от достатъчно за двама души.

О, да, един партньор щеше да реши проблема й. Ако, разбира се, успееше да го намери.

Никълъс се облегна в кадифената седалка на каретата си и за стотен път се запита какво ли си беше наумила лейди Станфорд. Когато миналата вечер синът му го беше помолил да поговори с нея, молбата му се бе сторила незначителна на графа. Никълъс изгаряше от нетърпение да я види отново, особено след като беше убеден, че тя щеше да бъде една приемлива, дори изключителна съпруга. Но колкото повече мислеше върху необичайното й поведение, толкова повече започваше да се пита дали тя наистина беше онова, което изглеждаше.

Какво знаеше той за нея изобщо? Със сигурност годините, през които бе живяла в Лондон след смъртта на съпруга си, бяха спокойни и дискретни. Преди това обаче животът й бе бил съвсем различен и бе приличал на живота на повечето хора от висшето общество.

Двамата с Джак Уинфийлд бяха избягали в Гретна Грийн едва седмица след представянето й в обществото. Никълъс смяташе, че по това време тя била на седемнадесет години. Шестгодишният им брак бе белязан от разгулен живот и постоянно предизвикване на нормите в обществото. Според клюките маркиз и маркиза Станфорд се бяха държали екстравагантно и предизвикателно. Никой не се беше учудил, когато Станфорд бе загинал при катастрофа с карета по време на надбягване с изключително големи залози.

В обществото почти всички бяха съгласни, че след смъртта на съпруга си Сабрина се беше променила. Тя очевидно бе тъгувала силно по него и се беше усамотила в провинцията цели три години. След това двете с дъщеря й се бяха върнали в Лондон, но тя не се беше върнала към стария си начин на живот, а бе започнала да живее относително спокойно.

Каретата на Никълъс спря пред дома на маркизата и той скочи на земята. Огледа критично постройката, след което кимна одобрително. Домът беше почтен и приличен, намираше се в добър квартал, но не беше нещо, което да се отличава от останалите къщи.

Той изкачи стълбите и почука силно на вратата. Само след няколко секунди тя беше отворена от един висок, едър мъж, който се извисяваше над графа. В очите на мъжа проблесна пламъче на изненада, но толкова за кратко, че Никълъс реши, че беше сгрешил.

— Мога ли да ви помогна, милорд? — Решителният глас на мъжа показваше, че е слуга, най-вероятно иконом.

— Да. Дошъл съм да се видя с лейди Станфорд.

— И за кого да й съобщя?

— Лорд Уайлдууд.

Икономът го въведе в къщата и го остави в една малка приемна.

— Ще уведомя милейди, че сте тук.

— Благодаря.

Икономът кимна и излезе от стаята, като затвори плътно вратата зад себе си.

Странно. Този мъж определено не приличаше на слуга. Той имаше по-скоро телосложението на докер, отколкото на прислужник. О, обноските му бяха безупречни, облеклото му — безукорно, но в него имаше нещо… Никълъс се намръщи озадачено. Нещо му подсказваше, че в този иконом имаше нещо повече, отколкото можеше да бъде видяно по безизразното му лице. Графът се опита да отхвърли тази мисъл, но тя продължаваше да го гризе. Този човек просто не беше типът слуга, който подхождаше на една резервирана, почтена дама като лейди Станфорд.

Уилс си бе свършил добре работата. За бижутата си Сабрина получи повече от достатъчно, за да финансира пътешествието си. И което беше още по-хубаво, той бе успял да намери стария й партньор, или поне кораба му. Корабът трябваше да отплава днес следобед и тя беше решила, когато това стане, също да бъде на борда.

Малкият куфар на Сабрина се намираше отворен на леглото й. Тя щеше да пътува без слуги и беше решила да вземе колкото се може по-малко багаж. Прокара нежно ръка по двата чифта панталони и няколкото широки мъжки ризи, които вече лежаха сгънати в куфара. До тях имаше чифт меки мъжки кожени ботуши. Само като ги погледнеше, си представяше приключенията, които я очакваха, и по тялото й преминаваше тръпка на вълнение.

Дрехите бяха стояли непокътнати цяло десетилетие, но все още можеха да се използват. Тя възнамеряваше да носи мъжки дрехи колкото се може по-често по време на пътуването както заради безопасността си, така и защото бяха по-удобни. В Египет можеше да си наеме слуги, ако имаше нужда от тях.

Сабрина хвърли в куфара няколко рокли, малко бельо, след което се сети за нещо и взе една блестяща смарагдовозелена вечерна рокля от гардероба. Дрехата имаше изключително смела кройка, беше върхът на модата и беше любимата й рокля. Тя не можеше да си представи нуждата от подобна рокля на това пътуване, но все пак нищо не й пречеше да вземе и нея.

Сабрина затвори куфара и се премести до тоалетната си масичка. Погледът й се плъзна по бележката, която беше написала до некадърния си адвокат и в която го уведомяваше, че Уилс поемаше пълния контрол върху семейните сметки и останалите й активи. Тя импулсивно посегна към писалката и надраска набързо послепис към бележката. Сабрина отдели малко пари от сумата, която беше получила от продажбата на бижутата си, уви ги в бележката и запечата пакетчето. Останалата част от парите тя раздели между дамската си чанта и скритите си джобове, които беше пришила под полата на роклята си.

Изгаряща от нетърпение да тръгне, Сабрина отвори вратата и видя пред себе си Уилс с вдигната ръка, сякаш тъкмо щеше да почука.

— Точно навреме, Уилс; багажът ми е готов. Би ли го занесъл долу… — Тя му подаде бележката за адвоката си. — Предай това на онзи идиот Фитцджералд и се увери, че е разбрал, че ти имаш пълен контрол върху финансовите ми дела по време на отсъствието ми.

Уилс повдигна вежди.

— Няма ли да оставите съобщение за лейди Белинда?

Сабрина скръсти ръце и се втренчи упорито в пода.

— С нея вече се сбогувахме. — Тя погледна иконома си. — Без съмнение тя все още плаче в стаята си?

Уилс кимна. На лицето му не се виждаше укор или обвинение. Въпреки това Сабрина се почувства виновна.

— Тя просто не можа да разбере. Всичко, което правя след смъртта на баща й, го правя заради нея. Всичко, което съм вършила, преди да се върнем в Лондон, и начинът, по който живях след това, беше само заради нея. Бог ми е свидетел, че трябваше да опровергавам доста скандална репутация, но все пак успях да се справя. — Тя се втренчи в него. — И това също го правя за нейно добро.

— Сигурна ли сте? — Тихият му глас подчертаваше въпроса.

— О, признавам, че мисълта за това приключение накара кръвта ми да закипи. За пръв път от много години чувствам, че живея. Но това наистина е заради нея.

— Както кажете, милейди — съгласи се Уилс с гласа си на идеален иконом. Сабрина мразеше, когато той й говореше с този тон. Тя се обърна и сграбчи дамската си чанта.

— В приемната ви очаква гост. — Уилс кимна учтиво. — Лорд Уайлдууд.

Сабрина изпъшка.

— Дявол да го вземе.