Идеалната съпруга

Глава двадесета

Части от спомени и информация преминаха през съзнанието му и изведнъж оформиха картина, която беше толкова ясна, че той трябва да беше абсолютен глупак, щом не я беше видял досега. Медисън.. сестра му… лейди Б…

— Бри! — Гласът му бе дрезгав от шока.

Тя се отдръпна и го погледна въпросително.

— Какво има, за бога?

— Това си ти! Ти си била през цялото време! — Гласът му стана по-твърд от тревога, ярост и презрение.

— Какво искаше да кажеш… — Очите й се разшириха, когато тя осъзна смисъла на думите му. — Никълъс, аз…

— Ти какво? — Гласът му беше рязък и студен. — Ще посмееш ли да ми кажеш, че не си жената, която търся в продължение на десет години? Известната лейди Б? Контрабандистката, която ме помисли за умрял и ме захвърли на някакъв проклет плаж преди десет години?

— Това е смешно, Никълъс — каза бързо тя. — Никога не съм желала смъртта ти.

— Ще си взема бележка. Предполагам, че това би трябвало да ми даде някакво успокоение. — Гласът му беше изпълнен със сарказъм. — Но сигурно съм голям идиот, щом досега не можах да осъзная коя си. Всичко беше толкова очевидно. — Той присви очи; едва успяваше да овладее гнева си. — Чудя се дали си си играла с мен още откакто се срещнахме за първи път? Бракът на децата ни, бързата ни сватба — и това ли беше част от плана ти?

— Разбира се, че не. — Тя го погледна умолително. — Не знаех кой си доскоро.

— Така ли, скъпа? И кога те осени това откровение?

— Когато се любихме за първи път на кораба.

Никълъс я сграбчи за китката и я дръпна грубо към себе си.

— И защо трябва да ти вярвам? Ти си лъгала в продължение на години, че водиш улегнал, почтен живот на дама от висшето общество. Уменията ти съперничат на уменията на най-добрите артисти, които съм гледал. — Той приближи лицето си на няколко сантиметра от нейното. — Колко от това беше игра, Сабрина? — Притегли я към себе си, сграбчи косата й със свободната си ръка и я целуна диво, сякаш искаше тя да познае болката и тревогата, които го изпълваха.

След това се отдръпна и я погледна победоносно при вида на шокираното й изражение.

— Спомняш ли си кога се целунахме за първи път?

Тя кимна.

— Чудех се каква жена може да се целува толкова смело. Кажи ми, Сабрина, когато ми каза, че не си спала с мъж цели тринадесет години, това също ли беше игра?

— Никога не съм те лъгала за нас, Никълъс. — Гласът й беше напрегнат и искрен.

— Никога? — Той се изсмя горчиво. — Прости ми, че няма да приема думите ти. Човек започва да се чуди дали една жена, която толкова лесно може да измами собствената си държава, би се поколебала да излъже и да предаде съпруга си. Мъжа, когото твърди, че обича. За една такава жена би било много съблазнително да го използва за своите цели. Да задоволи собствените си — той я огледа презрително — желания. А дали пък не си искала богатството ми?

Тя се изтръгна от ръцете му с неочаквано движение и му удари една плесница, която го завари напълно неподготвен. Болката в погледа й беше заменена от ярост.

— Повтарям ти, че никога не съм те лъгала за нас.

Той потърка с длан удареното място.

— Това е слабо утешение за разбитата ми душа. — Въпреки че му беше приятно да разбере, че поне едно нещо между тях не беше измислица.

Тя стоеше пред него стиснала юмруци.

— Какво смяташ да правиш сега?

Какво наистина смяташе да направи? В продължение на толкова много години Никълъс бе мислил какво щеше да направи, когато заловеше неуловимата лейди Б. Никой вече не се интересуваше от нейното залавяне. Никой освен него. Той щеше да има пълното право да я завлече обратно в Англия и да я захвърли в Нюгейт. Щеше да има пълното право да я разобличи пред света и да разбие репутацията й на почтена жена. Щеше да има пълното право да постъпи по още една дузина други начини.

— Не знам — отвърна хладно той.

— Поне ще изслушаш ли обяснението ми?

— И какво искаш да обясниш? Миналото? Или настоящето?

Тя го изгледа с разширени от тъга очи. След това по лицето й премина сянка, сякаш някаква врата се беше затворила в нея. Изражението й стана спокойно и овладяно. Лицето на лейди Сабрина.

— Може би… — гласът й бе хладен и безстрастен — това вече няма значение.

Тя отново се бе върнала към навика си да мами, към годините, през които бе крила истинските си чувства, към маската, която бе усъвършенствала цял живот. Това го ядоса още повече.

— Може би.

Тя кимна отсечено.

— Когато решиш какво искаш да предприемеш, ще ме намериш в палатката. — Тя се обърна и започна да се отдалечава.

— Сабрина. — Гласът му изплющя в нощта и тя се спря. Никълъс се опита да овладее агонията си, да отвърне на спокойствието й по същия начин, но не можа да заличи тревогата и неверието в гласа си. — Ти ми говореше за чест.

Тя не се обърна към него и гласът й се разнесе над пясъка като студен вятър.

— А вие, милорд, ми говорехте за любов. — Тя се отдалечи и изчезна в тъмнината.

Още няколко крачки и щеше да бъде извън полезрението му, скрита от тъмнината на нощта. Още няколко крачки и щеше да може да си позволи да реагира на откритието и презрението на Никълъс. Още няколко крачки и можеше да се строполи и да се разхлипа. Ако успееше да направи само още няколко крачки.

Тя стигна до палатката си и влезе вътре.

— Сабрина? — поздрави я съненият глас на Уин. — Не можахме да ви дочакаме. Намерихте ли златото?

Златото. Тя беше забравила напълно за него. Сабрина въздъхна тежко.

— Беше измама, Уин. Всичко беше една ужасна шега.

— Но как? Какво се случи?

— Заспивай, Уин. Ще ти разкажа всичко утре сутринта.

— Добре. — Уин се прозина. — Злато или не, предполагам, че сте имали прекрасно приключение.

Сабрина не можа да се въздържи да не се разсмее горчиво. Това приключение вероятно щеше да й бъде последното. А може би просто това беше краят на едно друго приключение, което беше започнало преди цяло десетилетие?

Какво щеше да направи сега Никълъс? Той очевидно се беше почувствал излъган и ядосан. Несъмнено мислеше, че го беше използвала. Но беше казал, че я обича. Никълъс и любов. Е, това вече наистина беше смешно. Бе подозирала още от самото начало, че този развратник не е способен да обича. Сега страховете й се потвърждаваха.

Тя се отпусна на леглото и сложи глава върху ръцете си. Искаше й се просто да се отдаде на болката, която изпитваше. Искаше й се да се разплаче, докато не спреше да забелязва или да чувства болката. Нямаше съмнение, че тя бе загубила Никълъс, както нямаше и съмнение, че никога не го бе имала истински. Какво щеше да направи той сега? Съдбата й беше в неговите ръце.

Внезапно тревогата й се изпари и беше заменена от паника. Тя нямаше да отиде в затвора. Нямаше да прекара остатъка от живота си в някаква влажна, тъмна килия или пък да позволи да бъде изселена в колониите. Не и за нещо, което се бе случило преди десет години.

Трябваше да се махне оттук. Незабавно. Да избяга колкото се можеше по-бързо и по-далеч. Наложи си да запази спокойствие и да се овладее; в противен случай бягството й щеше да бъде невъзможно…

Сабрина се изправи тихо. Уин лежеше неподвижно и очевидно спеше дълбоко. Сабрина отиде до куфара си, разрови съдържанието му и намери парите, които бе спечелила от продажбата на бижутата си. Бяха непокътнати, тъй като Никълъс бе покривал всичките й разходи. Тя затвори куфара. Той трябваше да остане тук; багажът само щеше да й пречи. Сабрина отвори безшумно платнището на входа на палатката, погледна към спящата Белинда. Как можеше да напусне детето си без никакво обяснение?

Тя пропълзя до мястото, на което Уин пазеше дневника и молива си. Намери го лесно, но се поколеба дали да откъсне лист от толкова ценния дневник на Уин. Вместо това извади смачканото писмо с указанията за местоположението на съкровището и бързо надраска една кратка бележка.

Коленичи до дъщеря си, отметна косата от челото й, целуна я леко. Остави бележката до дъщеря си и се загледа в нея известно време. Белинда никога нямаше да я разбере. Сабрина не знаеше дали сама се разбира. Тя обаче знаеше, че трябва да избяга, докато все още имаше тази възможност.

Измъкна се от палатката и погледна към палатката на Никълъс. Вътре се виждаше светлина и до нея долетяха мъжки гласове. Без съмнение той се бе изправил срещу Мат, но капитанът нямаше от какво да се страхува от Никълъс. Той не беше англичанин и Никълъс нямаше власт над него. Мат можеше да се оправи сам.

Конете бяха спънати в далечния край на лагера. Тя се промъкна незабелязано до тях, избра си един и го изведе тихо. Сабрина не знаеше къде щеше да отиде сега, нито пък какво щеше да направи Никълъс, когато откриеше, че отново му се е изплъзнала. Но в едно не се съмняваше.

Можеше да се грижи сама за себе си. Винаги го беше правила.

Никълъс влезе гневно в палатката си. Медисън, изглежда, го нямаше. Ако американецът беше със сестра му, това щеше да бъде краят му.

— Чух ви да си идвате с Бри. — Мат влезе в палатката. — Къде е златото?

— Къде беше? — попита остро Никълъс. Мат присви раздразнено вежди.

— Не че ти влиза в работата, но седях до реката. Всички останали си легнаха, Не можех да си легна, преди да се върнете с Бри. Е, къде е златото?

— Нямаше никакво злато, по дяволите.

— Нямаше ли? — Мат се намръщи още повече. — Обзалагам се, че Бри не е била твърде доволна.

— Ти я познаваш толкова добре — каза Никълъс с равен глас.

— Познавам я отдавна. Наистина я имам като сестра.

— Несъмнено затова си кръстил кораба си на нея.

Мат го изгледа изненадано. Настъпи кратка тишина.

— Ти знаеш, нали?

— Знам.

Мат скръсти нахално ръце.

— И какво смяташ да направиш?

— Би трябвало да те обеся на най-близкото дърво. — Никълъс се опитваше да овладее яростта си.

Мат изсумтя.

— Това е смешно. И двамата знаем, че тук нямаш никаква власт. — Тонът му се смекчи. — Какво смяташ да направиш с Бри?

Никълъс прокара пръсти през косата си и потърка тила си. Яростта му се смеси с отчаяние.

— Не знам.

— Не знаеш ли? — погледна го недоверчиво Мат. — Бри ми каза, че си прекарал последните десет години, размишлявайки над провала си да я заловиш. Не мога да повярвам, че не си решил какво ще правиш, когато този щастлив ден настъпи.

— Мислил съм — тросна се графът. — Много съм мислил за това. Но всичко се промени. Не очаквах, че лейди Б ще се омъжи за мен. Оказах се голям глупак.

— Така ли? И защо мислиш така?

Никълъс го изгледа презрително.

— Това е очевидно, Медисън. Търся тази жена от десет години и когато тя се озовава под носа ми, аз не само че не я познавам, но и се оженвам за нея. Честта ми, дългът ми, отговорността пред страната ми ме задължават да я предам на властите и да довърша онова, което започнах преди толкова много години.

— И защо не го направиш? От думите ти ми се струва, че вече си взел решението си.

— Дяволите да те вземат, Медисън! Никой мъж не би трябвало да взема подобно решение. Аз я обичам. Не мога да си представя живота си без нея. Но трябва да избера между онова, в което винаги съм вярвал, и това упорито, очарователно същество, което завладя сърцето ми. Трябва да избера между честта и душата си.

— Тя каза ли ти защо го е направила?

— Не — отвърна остро Никълъс. — Не пожелах да чуя обяснението й.

— А би трябвало. Това може да промени нещо.

— Много добре — отвърна презрително той, — кажи ми защо една дама, една маркиза, започва да внася контрабандно стоки и предава страната си.

Мат го погледна строго.

— Съмнявам се дали тя е смятала действията си за предателство. Времената бяха много трудни и Бри не беше единствената, която беше избрала този бизнес…

— Много добре знам това.

Мат не обърна внимание на прекъсването.

— Тя събра група селяни и рибари, които бяха отчаяни по онова време, и ги организира в много ефикасна банда. — Той се разсмя. — И досега не мога да разбера как успя да постигне това, но дори и сред своите хора рядко съм срещал такава лоялност, каквато тя получаваше от подчинените си.

— Спомням си — измърмори графът.

— Както и да е, те я обожаваха и работеха усилено за нея и за себе си. Беше честна с тях и…

— Честна? — попита саркастично Никълъс.

— Честна. Те печелеха добре и когато ти се появи и започна да ги притесняваш, те просто закриха операцията и продължиха да живеят живота си много по-добре отколкото преди това.

— Това е много хубаво, Медисън, но още не си ми казал защо го е правила.

Мат се поколеба, като че ли му беше трудно да вземе решение.

— Чувствам се, сякаш предавам доверието й, като ти казвам неща, които тя не искаше никой да знае.

— Аз съм й съпруг. Имам ли право да знам?

— Вероятно. Но ти трябва да чуеш това от нея, а не от мен.

— По дяволите, Медисън! Изплюй камъчето.

— Добре. Какво знаеш за първия й съпруг?

— За Станфорд ли? Предполагам толкова, колкото и всички останали. Когато се ожени за нея, той беше известен развратник и комарджия. Двамата се държали много скандално в обществото.

— Знаеш ли, че я е оставил без пари след смъртта си?

Въпросът подейства на Никълъс като юмручен удар.

— Не, не знаех.

— Така е. Той я оставил с малко дете и много големи дългове. Тя каза за това само на мен, Саймън и още един човек, който работеше за нея. — Той поклати глава. — Така и не разбрах защо беше решила да не позволява светът да разбере какво копеле е бил в действителност съпругът й. Казваше, че му дължи лоялност дори след смъртта му.

— Разбирам. — Толкова много неща в поведението на Сабрина му се бяха изяснили най-сетне. — А семейството й?

— Тя нямала много роднини, освен една възрастна пралеля, която едва успявала да издържа собственото си домакинство.

— И все пак, има и други начини човек да се издържа.

— Така ли, Уайлдууд? — Мат се усмихна саркастично. — И какви са те? Би ли ми изброил няколко? Помисли. Можела е да стане гувернантка и да се грижи за чужди деца, докато не изгуби духа и жаждата си за живот. Или пък… можела е да се омъжи за пари…

— Тя го направи — каза Никълъс и незабавно изпита срам от забележката си.

— Или пък… — Мат присви очи — е можела да се остави някой мъж да се грижи за нея и да осигурява издръжката на дъщеря й. Можела е да стане скъпата любовница на някого, курва…

— Достатъчно, Медисън! — изкрещя яростно Никълъс и едва се сдържа да не удари нахалния американец.

— Истината може да бъде доста болезнена, нали? Ти какво би я посъветвал да направи?

— Не знам.

— Май има доста неща, които не знаеш. Знаеш ли защо това злато беше толкова важно за нея?

— Тя не ми каза.

— Не се учудвам. Искаше го за зестра на Белинда. — Никълъс отвори уста да каже нещо, но Мат му даде знак да мълчи. — Знам, че нямаше нужда, след като е омъжена за теб. Тя също го знаеше, но за нея беше много важно да се издържа сама и да издържа и дъщеря си. Но, от друга страна с теб никога не сме били изоставяни без средства и без да има към кого да се обърнем. Ще ти кажа и още нещо, Уайлдууд. Бри е изключителна жена. Интелектът й е равен на красотата. Не й липсват смелост и упоритост. Съмнявам се, че някой мъж заслужава такава награда. — Той се усмихна. — Най-малкото пък ти.

Думите на Мат бяха накарали Никълъс да осъзнае мотивите на толкова много от действията и характера на Сабрина. Той беше получил отговор на всичките си въпроси. Освен на един.

— Бяхте ли любовници с нея, Медисън? — попита тихо той.

— Никога. — Мат въздъхна със съжаление. — Не че не съм опитвал. Но ние бяхме по-скоро като семейство, за да се получи някаква друга връзка. И съм убеден, че макар по време на престоя й в Лондон да са я преследвали много мъже, тя никога не е стигнала по-далеч от прегръдка или открадната целувка. Изглежда, че само един мъж е имал трайно въздействие върху нея. Той очевидно я е преследвал в продължение на години. — Мат се втренчи внимателно в събеседника си. — Тя го целунала в някаква пещера, а дори не знаела как изглежда.

Сърцето на Никълъс спря да бие. Стомахът му се сви

Думите на Мат отекваха в съзнанието му. Той се обърна към входа на палатката. Имаше нужда да остане сам, да помисли и да вземе решението си, което, за добро или за зло, щеше да го преследва до края на живота му. Мат го сграбчи за ръката.

— Внимавай, Уайлдууд, много внимавай. Тя беше ужасена от онова, което можеше да направиш, ако разбере, че е лейди Б. Бри наистина те обича. Предполагам, че винаги те е обичала. Ако я загубиш — той поклати глава, сякаш го съжаляваше, — значи наистина си глупак.

Никълъс се отърси от ръката му и излезе навън. Отиде до брега на реката, отпусна се на една скала и се замисли. Наистина ли престъплението й беше толкова ужасно? Винаги бе вярвал, че това бе така, но досега не бе познавал противничката си. Никога не беше мислил какви са били подбудите й да се занимава с противозаконната си дейност, която при определени обстоятелства можеше да се сметне за приемливо и дори героично поведение. Никога не бе мислил колко смелост се искаше от някого, още повече пък от една жена, за да се изправи срещу обстоятелствата и да поеме сама контрола над живота си.

Досега.

В продължение на толкова много години той бе искал да я залови. Досега.

Той се втренчи във водите на реката и се замисли над последните няколко седмици, които беше прекарал със Сабрина. Спомни си всяка нейна дума, всеки жест, всяко докосване и осъзна, че с изключение на уклончивите си обяснения за бизнеса си с Медисън в миналото, тя не го беше излъгала за нищо. Не и за тях двамата.

Но какво беше тогава честта? Не изискваше ли чувството му за чест да я предаде на властите?

Но дали това беше чест, или гордост?

Тази неочаквана мисъл го накара да скочи от мястото си. Дали единствено гордостта му не го караше да се опитва да компенсира провала си. Провал, причинен от една жена. Дали гордостта беше толкова важна?

През цялата нощ Никълъс седя на брега на реката. На разсъмване се изправи. С появата на новия ден сякаш някакъв огромен товар се смъкна от плещите му, а с него и десет години на гняв и разочарование.

Нямаше нужда да взема никакво решение; то вече бе взето, когато беше признал пред себе си, а след това и пред Сабрина, че я обича. Миналото си беше минало и трябваше да бъде забравено. Той искаше да посрещне бъдещето заедно със Сабрина.

Никълъс се разсмя и тръгна към лагера. Кой би повярвал, че той желаеше да прекара остатъка от живота си с жената, която го беше надхитрила толкова отдавна? Жена, която той трябваше да признае, че му беше равна в много отношения и дори в едно отношение го превъзхождаше.

Тръгна към палатката й с намерението да я прегърне и да й каже, че миналото е забравено. Щеше да бъде великодушен и същевременно нежен. Твърд, но любезен. Щеше да й прости.

Но дали тя щеше да му прости?

Той се сепна и се замисли над всичко, което беше казал на Сабрина. За онези обвинения, които беше захвърлил в лицето й в сляпата си нужда да я нарани толкова, колкото тя беше наранила него. Сигурно щеше да разбере, че думите му бяха предизвикани от шока от откритието му и нищо повече.

Откъм палатката на Сабрина се чу вик и Уин изтича навън, последвана миг по-късно от Белинда.

— Никълъс! — извика Уин. — Нея я няма, Никълъс. Тръгнала си е.

— Кой си е тръгнал? — попита Мат, който се бе озовал незнайно как до него. Ерик се присъедини към годеницата си.

— Сабрина — обясни задъхано Уин. — Тя си е тръгнала.

Сърцето на Никълъс се сви от страх и той сграбчи сестра си за раменете.

— Какво искаше да кажеш с това, че си е тръгнала? Къде е отишла?

— Не знам. Когато се събудила, Белинда намерила това. — Тя размаха писмото пред очите му. Мат го сграбчи от ръката й. — На гърба.

Мат прочете бележката и се обърна с обвинителен поглед към Никълъс.

— Тръгнала си е, в това няма съмнение. Тук пише, че прави онова, което смята за необходимо. Пише, че според нея няма друг избор. Не обяснява защо. Освен това прехвърля собствеността на къщата си на Белинда като зестра. Изпраща любовта си на Белинда и й казва да не се тревожи. — Мат смачка бележката. Белинда се разплака.

Никълъс не можеше да се помръдне от мястото си.

— Тя… споменава ли нещо за мен?

— Не. — Думата прозвуча като присъда.

Той бе обзет от паника. Не можеше да я остави да го напусне. Не можеше.

— Трябва да я намерим. Ерик, доведи конете. Медисън…

— Чакай малко, Уайлдууд. Остави я на мира.

Никълъс се втренчи с недоверие в него.

— Да не си полудял? Това не е страна, в която една жена може да се скита сама.

— Аз бих я оставил на мира. — Американецът беше хванал здраво ръката му и говореше със заповеднически тон. — Бри може да се грижи сама за себе си.

Никълъс издърпа ръката си.

— Това е смешно. Дори и Сабрина не може да се справи с това. Не мога да… — Той присви очи, обзет от внезапно подозрение. — Ако знаеш накъде е тръгнала, по-добре ми кажи веднага.

Мат се поколеба.

— Веднага. — Графът го сграбчи за ризата. — Или, кълна се, ще те убия на място.

Уин подскочи.

— Никълъс!

Погледите на двамата мъже се срещнаха.

— Не си въобразявай, че това е празна заплаха, Медисън. — За миг нито един от двамата не се помръдна и не отстъпи дори сантиметър. След това Мат въздъхна.

— Не знам накъде е тръгнала, по дяволите. — Никълъс пусна ризата му и се отдръпна. — Но виж, Уайлдууд, тя не е глупава. Сигурно се е отправила към брега, за да намери кораб.

— Да вървим тогава. — Никълъс се обърна, но Мат отново препречи пътя му.

— Обзалагам се, че е тръгнала преди часове. Няма начин да я намерим. Най-добре ще бъде да тръгнем обратно за Александрия. Може би ще я настигнем по пътя. Или пък в самия град. Тук не можеш да направиш нищо.

— Добре — каза неохотно Никълъс. — Колкото и да не ми се иска да го призная, ти несъмнено си прав.

— Добре. Ще съберем багажа и тръгваме веднага.

Никълъс стисна юмруци. Не можеше да си позволи да я загуби. Не и за втори път. Мат го гледаше с нещо подобно на съчувствие, но не казваше нищо. И двамата обичаха една и съща жена, всеки по свой начин. Нямаше какво да си кажат.

— Ще я намеря, Медисън. Веднъж я намерих, ще я намеря отново. Дори ако се наложи да я търся още десет години, дори ако трябва да я търся цял живот, кълна се, че ще я намеря.