Идеалната съпруга

Глава седма

— Да не си си изгубила ума? Това е най-смахнатата идея, която съм имал нещастието да чуя през живота си! Какво те е прихванало, момиче? — Саймън я гледаше ядосано.

— Според мен идеята е прекрасна — възрази Сабрина.

— Прекрасна била! — изрева той. — Миналата нощ ти стоеше в тази каюта и ми разправяше, при това съвсем убедително, че присъствието на този човек проваляло всичко. Говореше ми колко щастлива ще бъдеш да го видиш как става храна за рибите. Днес пък искаш да се омъжиш за него!

— Просто си промених решението. — Тя вдигна високомерно глава. — Пък и бракът с Уайлдууд решава всичките ми проблеми.

— О? — Той повдигна саркастично вежди. — И би ли ми обяснила как обвързването ти с един мъж, когото дори не познаваш и не можеш да понасяш, решава каквото и да било?

— Аз му поставих условия и той се съгласи с тях. Едно от нещата, които ми обеща, беше, че няма да оттегля съгласието си за сватбата на Белинда със сина си. — Тя скръсти ръце. — Сега бъдещето й е осигурено.

— И?

— И той се съгласи да бъде равнопоставен партньор с мен във всяко бизнес начинание.

— Под бизнес начинание имаш предвид френското злато, което търсиш, така ли?

— Точно така. — Тя кимна.

Той присви очи и се вгледа в нея.

— Каза ли му за златото?

— Не, за бога! Не бих рискувала да узная какво ще каже, когато чуе за това. Но рано или късно той щеше да разбере, а така имам неговото обещание и делът ми е осигурен.

— Струва ми се, че щом си омъжена за него, няма да бъде необходимо да му даваш зестра, така че дъщеря ти спокойно ще може да се омъжи за сина му. Следователно не е необходимо да търсиш златото.

— Не, Саймън. — Тя поклати глава. — Никога повече няма да завися финансово от мъж.

— Но ще се омъжиш, момиче — каза тихо той, като я гледаше право в очите. — Когато те срещнах за първи път, ти беше овдовяла наскоро. Ако не ме лъже паметта, ти беше почти толкова облекчена, че отново си върнала свободата си, колкото и натъжена от смъртта на съпруга си.

— Саймън! Това не е вярно! — каза остро тя, отричайки чувствата, за които бе трябвало да минат години, преди да ги приеме. — Ти говориш, сякаш съм се радвала, че Джак е умрял. Никога не съм искала той да умре. — Сабрина се отпусна в един стол, облегна се назад и се загледа в тавана. — Просто исках той… да порасне. Животът с Джак беше едно безкрайно забавление. Великолепен, среднощен бал с маски. Бърз, вълнуващ и пълен с приключения. Но дори и най-хубавите забавления започват да стават изморителни с времето. Накрая бях толкова уморена. Уморена да живея много по-нашироко, отколкото можехме да си позволим, и винаги да се преструвам, че не знам колко сме задлъжнели. Винаги да се преструвам, че утре никога няма да дойде. — Тя затвори очи за малко; спомени за Джак и за брака им нахлуха в съзнанието й. Тя ги отблъсна и затвори здраво вратата към миналото. — Както и да е, това беше преди много време. А този брак ще бъде много по-различен.

— Не мога да повярвам, че един мъж би се съгласил с тези така наречени твои условия — изръмжа Саймън. — И все още не разбирам защо трябва да се омъжваш за него.

— Тръгнала съм към едно доста нецивилизовано място — каза колкото можеше по-безгрижно тя. — Сама жена. Незащитена. Понякога една жена има нужда само от защитата на името на един мъж, ако не от нещо друго.

— Ха! Това смърди повече от купчина стара риба. Гледал съм те как командваш банда груби контрабандисти и как се разпореждаш на кораб с екипаж от стари морски вълци. По дяволите, аз лично те научих как да въртиш ножа. Не мога да повярвам, че точно ти можеш да имаш нужда от защита срещу каквото и да било.

— Ти никога не си ме виждал уплашена!

— Какво означава това, по дяволите?

— И двамата се съгласихме, че онзи проклетник е умен. Той вече ме е проучил. Не — поклати глава тя в отговор на въпросителния поглед на моряка, — нищо не знае. И дори имаше нахалството да ме информира, че вече ме е избрал за своята идеална графиня. — Тя стана и започна да обикаля из каютата. — Като се има предвид бракът между децата ни и неговият интерес да получи своята идеална графиня, аз се страхувам, че той рано или късно ще научи истината. — Тя погледна умолително Саймън. — Не разбираш ли? Като негова съпруга аз не само имам защитата на името му, но и властта, която идва с неговата титла и обществено положение. Той ще трябва да се погрижи никога да не бъда разобличена. — Сабрина сви рамене. — Един обществен скандал ще го съсипе, а аз подозирам, че Уайлдууд е изключително амбициозен мъж.

— И все пак аз не… — Внезапно той млъкна и се втренчи изпитателно в нея. Очите му се разшириха. — Ти си изпуснала нервите си, нали, момиче? Точно така! Това обяснява всичко! Какво толкова ти каза той, че да те предизвика да направиш такава глупост?

— Нарече ме тъпа и скучна — измърмори тя, като отказваше да го погледне в очите.

— Не си ли искала хората да мислят точно това през всичките тези години?

— Да. Не. О, не знам. — Тя се хвърли обратно в стола си и сбърчи нос. — Живях изключително почтен живот, никога не показвах чувствата си, никога не губех самообладание. Но напоследък се чувствам по различен начин. Чувствам се повече като контрабандистка отколкото като дама. И когато той ме нарече тъпа и скучна и — тя му хвърли бегъл поглед — образец на добродетел, нещо в мен просто се пречупи.

— Значи ще се омъжиш за него, за да му дадеш един урок? — изсумтя Саймън. — Това, момиче, е абсолютна глупост.

— Кажи ми нещо, което вече да не съм си казала сама. Знам, че решението ми е идиотско. — Сабрина се поколеба и се запита колко можеше да се разкрие пред моряка, след което захвърли предпазливостта си и продължи: — Всъщност, няма да ми бъде чак толкова зле. Това е просто брак по сметка. Аз ще трябва да се появявам пред обществото по време на сезона и когато парламентът е в сесия, както и на разни други обществени прояви, но очаквам, че ще живеем напълно разделени един от друг.

— О? — Той повдигна вежди. — И какво ще стане, ако от този брак по сметка се родят деца?

— Саймън! — Тя се разсмя. — Няма да има никакви деца. Ние няма да… — Тя се изчерви и се намръщи, когато забеляза погледа на моряка.

— За бога, жено! Ти ми казваш, че ще приемеш името на този мъж, но ще му откажеш съпружески права? Това да не е поредното ти условие?

— Ами, той се съгласи и с това. А Уайлдууд е почтен мъж, който държи на думата си.

Саймън поклати глава, без да прикрива недоверието си.

— Никой мъж не е толкова почтен и всички мъже си имат своите ограничения, момиче. Надявам се да не си притиснала Уайлдууд твърде много.

Сабрина не можеше да му каже, че изпълнението на точно това условие щеше да я затрудни също толкова, колкото и Никълъс. Но тя беше овладяла желанието, което изпитваше към графа, като го беше определила като най-обикновена похот. Тя не искаше нищо друго, освен докосването на ръцете му, устните му и кожата до нейните. Искаше да изучава мускулестото му, топло тяло. Искаше да почувства как по вените й минава огън, който изгаря сърцето й. Искаше магия. Магия. Любов.

Не младежкото увлечение, което беше изпитвала към Джак, а нещо реално, материално. През последните десет години беше устояла на много възможности да се отдаде на плътските наслади. Но любовта все й се беше изплъзвала. Тя осъзна, че след брака й с Никълъс вероятно никога нямаше да я изпита.

Сабрина вярваше във всяка дума, която му беше казала. Ако той искаше да продължи развратния си живот, тя нямаше нищо против, но нямаше намерение да дели мъжа си с други жени. И нямаше намерение да се отдаде на някой мъж без магия, без любов. Тя нямаше да отстъпи пред желанието си, защото рискуваше да изгуби самообладание. А заедно с това и душата си.

Сабрина се ухили.

— Надявам се той да не ме е притиснал твърде много.

Морякът изстена и тръгна към вратата, като клатеше глава.

— Не знам какво ще каже капитанът за всичко това.

— За бога! Бях забравила за Мат!

Саймън отвори вратата.

— Е, по-добре си помисли по въпроса. Остава по-малко от седмица, преди да пристигнем в Марсилия. Той няма да бъде доволен, когато разбере, че си се омъжила за някакъв проклет англичани и аз съм извършил церемонията. Изобщо няма да бъде доволен. — Той поклати отново глава и излезе, като затвори вратата след себе си.

— По дяволите! — Сабрина се хвърли на леглото. Мат можеше да се окаже проблем. Тя не само че трябваше да му направи предложението си да стане неин партньор в търсенето на златото, но и да го уведоми, че освен тях имаше и трети съдружник и, а, да, Мат, между другото, споменах ли, че новият ни партньор е моят съпруг?

Тя изстена и се обърна по гръб. Сабрина се втренчи в тавана, замисли се над странния обрат, който беше приел животът й, и не можа да се въздържи да не избухне в истеричен смях. Не си беше представяла приключението по този начин, когато бе решила да се впусне в него.

Но въпреки това то си беше приключение.

Церемонията беше проста, което беше продиктувано от обстоятелствата. Саймън извърши бракосъчетанието с вежливост, каквато Сабрина не беше очаквала от него. Тя стоеше отляво на Никълъс. Двамата си размениха брачните клетви на предната палуба и думите им бяха отнесени от вятъра.

Сабрина беше извадила от куфара зелената рокля, за да я облече за сватбата, но това се беше оказало доста трудно без помощта на прислужничка. Роклята не само че й беше любимата, но и подчертаваше русата й коса, зелените очи и бялата кожа. Въпреки че дрехата беше измачкана, Сабрина беше доволна от ефекта.

Но когато вече беше готова, погледът й падна върху панталоните и мъжките ризи, които толкова грижливо беше поставила в багажа си. На Сабрина й хрумна една скандална идея. Определено не тъпа и скучна.

Никълъс не каза нито дума, когато булката се появи облечена в мъжки дрехи и високи до коленете меки ботуши. Той само се усмихна любезно. Спокойствието му за малко да я извади от равновесие, но на помощ й се притекоха годините на практика. Дори когато той наклони назад главата й и положи лека, целомъдрена целувка на устните й, с което й показа, че вече не беше лейди Уинфийлд, маркиза Станфорд, а вече беше Сабрина Харингтън, графиня Уайлдууд, тя остана спокойна, хладна и владееща се.

Екипажът настоя да отпразнуват събитието. Някой измъкна отнякъде флейта и засвири и Сабрина танцува с всеки един от моряците, в което нямаше никаква опасност; това не беше някакво безкрайно пътуване, при което моряците щяха да бъдат лишени от компанията на жени. Корабът вече беше минал през няколко пристанища и щеше да спира още много пъти, преди да стигне до местоназначението си. Едва когато затанцува с Никълъс, тя усети, че спокойствието й може да се пропука. Едва когато погледна черните му очи и забеляза веселите пламъчета в тях. Едва когато близостта на тялото му стопли нейното Сабрина се уплаши за последствията от собствените си действия.

Когато се върна в каютата си, вече беше доста късно. Изтощена, тя се отпусна на леглото. Нямаше сили дори да се съблече и да облече нощницата си.

Вратата на каютата се отвори и през нея се подаде един малък куфар. Сабрина скочи на крака.

— Какво, по…

— Добър вечер, скъпа. — Никълъс й се ухили от вратата. — А може би трябва да кажа скъпа съпруго?

Тя се вцепени.

— Какво си мислиш, че правиш, като идваш тук?

Той влезе в каютата и затвори вратата с ритник.

— Това е първата ми брачна нощ. Не бих понесъл да я прекарам на друго място.

— Но ние… ние не сме… ти не си… — заекна Сабрина. Той сви рамене.

— Важното е какво си мислят хората, скъпа. — Той не обърна внимание на изпепеляващия поглед, който тя му хвърли, и огледа внимателно каютата. — Много удобно. Много по-хубаво от последната ми квартира. — Той повдигна вежди. — Тук дори мога да стоя прав.

Сабрина се изчерви. Той присви леко очи.

— Чудех се дали нямаш пръст в тази работа. Няма значение; аз вече съм тук и смятам да остана.

— О, не, няма да останеш. Това си е моята каюта. — Тя скръсти ръце и кимна нетърпеливо към вратата. — А сега се махай.

Графът поклати глава и се разсмя.

— Скъпа, страхувам се, че не разбираш. — Той мина покрай нея, за да отиде до леглото. Уайлдууд се изтегна, сложи ръце под главата си и погледна Сабрина. — Нямам намерение да си тръгвам. Това вече не е твоята каюта. Сега вече е нашата каюта. — Той махна лениво с ръка. — Нашата каюта, нашата маса, нашите столове, нашето легло. И при това удивително голямо легло. — Той потупа завивките до себе си. — Идваш ли?

Сабрина стисна зъби.

— Мисля, че си забравил условията на споразумението ни.

— А, да. — Той въздъхна. — Условията. Имах намерение да го обсъдя с теб. Подозирам, че ще трябва да си изясним нещо.

— Какво искаш да кажеш? Мислех, че всичко е напълно ясно.

— Нищо не е идеално, скъпа. Та за тези условия… Първото беше за сватбата на сина ми с дъщеря ти. Тук не виждам никакви трудности.

— А останалите?

Той се намръщи.

— Ама че си нетърпелива. Такова нещо не може да се очаква от спокойната, уравновесена лейди Станфорд. Разбира се, ти вече си графиня Уайлдууд, а това несъмнено ще означава, че ще настъпят някои промени. И все пак — той поклати глава с престорена сериозност — не може да се очаква тези промени, и особено промените в характера, да настъпят толкова скоро след сватбената церемония. Това е изключително озадачаващо.

Тя се втренчи в него с удивление. Никълъс лежеше на леглото с вида на човек, който смята, че точно там му е мястото. Приличаше й на мързелив лъв, който оглежда лъвицата си. Това сигурно беше нещо хубаво за една лъвица, но за Сабрина поведението му беше дразнещо.

— Какво искаш? — изръмжа тя.

На устните му бавно се появи доволна усмивка. Господи, той се опитваше да я подмами! Опитваше се да разбере колко щеше да му бъде необходимо, за да я накара да си изпусне нервите. Е, тя нямаше да му даде тази възможност.

— Извинявай. Денят беше дълъг. — Тя се настани в един стол и се овладя. По всичко личеше, че щеше да има нужда от цялото си самообладание. — Попитах те какво ще кажеш за останалите условия?

— Трябва да призная, че съм малко объркан. Да видим дали съм разбрал всичко правилно. Аз трябва да те издържам както подобава на моя съпруга, на графиня с високо обществено положение. В замяна ти ще запазиш контрола върху своите активи, богатство, имущество и така нататък. Прав ли съм?

— Говориш, сякаш това е нечестно и егоистично.

— А не е ли? — Той повдигна невинно вежди.

— Не бих казала. — Сабрина си наложи да запази спокойствие. — Просто желая да си осигуря финансова стабилност.

— Искаш да кажеш в случай, че изляза прахосник, комарджия и развратник? — Очите му блестяха на светлината на фенера. — Не е много ласкав портрет.

Сабрина се изчерви.

— Не исках да го приемеш като обида.

— И все пак, когато една младоженка пожелае да се застрахова срещу възможни недостатъци в характера на съпруга си, човек неволно започва да се пита какво ще бъде бъдещето им. — Той замълча, след което добави замислено: — Или какво се е случило в миналото.

Тя му хвърли остър поглед. Абсолютно никой не знаеше колко малко пари й беше оставил Джак след смъртта си и Сабрина искаше да се увери, че никой никога нямаше да узнае. Колкото и много недостатъци да бе имал Джак, недискретността по отношение на финансовата му стабилност не беше един от тях. Тя се беше постарала тайно да изплати всичките му дългове на кредиторите.

— А следващото условие? — попита тя. Гласът й беше хладен и тя се надяваше да отклони вниманието на графа от финансовите въпроси.

— А, това е много интересно условие. Ставаше въпрос за деловите ни предприятия.

— Да?

— Чудех се с какъв бизнес може да се занимава една почтена жена като теб. Измислих няколко доста забавни възможности, но не твърде вероятни. Подозирам, че ако ти ги кажа сега, това няма да се отрази благоприятно на бъдещата ни връзка. — Той й се усмихна по момчешки и тя едва успя да потисне желанието си да му се изплези в отговор.

— Продължавай.

— Стигнах до неизбежното заключение, че първото ти делово предприятие — а може би трябва да кажа нашето — има нещо общо с това пътуване до Египет. — Той млъкна. — За Египет пътуваме, нали?

Тя кимна. Единствено раздразнението я беше възпряло да му каже накъде се бяха отправили. Тя бе знаела, че още с качването на борда Уайлдууд щеше да разбере накъде пътува корабът.

— Та аз си казах — продължи той, като гледаше в тавана — защо една жена като красивата лейди Станфорд ще ходи в Египет? Сама. Внезапно и без да уведоми никого. Защо ще отказва да каже на когото и да било, включително и на собствената си дъщеря, къде отива и по каква работа? — Той я погледна в очите. — Това е наистина загадъчно.

— И успя ли да разрешиш тази загадка?

Никълъс огледа внимателно лицето й.

— Още не. Но ще я разгадая. Все някога. В крайна сметка, ние вече сме женени.

Тя затаи дъх. Погледът му се беше втренчил в нейния от другия край на стаята. Подканващ. Привличаш като магнит. Неустоим. Вътре в нея се надигна силен копнеж и тя отвърна очи встрани с огромно усилие. Сабрина стисна юмруци в скута си толкова силно, че ноктите й се забиха в дланите. Болката проясни съзнанието й и когато тя отново погледна Никълъс, изражението й беше спокойно и непроницаемо.

— Без съмнение ти скоро ще разбереш целта на нашето пътуване. Не виждам нужда да ти обяснявам точно сега. — Тя се облегна назад и го огледа доволно. Поне в едно нещо имаше предимство. — Така че ако достатъчно съм успокоила тревогите ти… — тя му хвърли една любезна усмивка и кимна към вратата — можеш да си вървиш.

Той я погледна с насмешка и се настани още по-удобно на леглото.

— Но ние все още не сме обсъдили последното условие на споразумението ни.

— Мисля, че това условие беше най-разбираемо от всички.

— Просто искам да съм сигурен.

— Оценявам това.

— В крайна сметка, не бих искал да наруша някое от твоите условия. Мислиш ли, че те са стандартни за всеки брак по сметка?

Сабрина си наложи да възпре спокойната си усмивка да стане по-широка и весела.

— Нямам представа.

— Нито пък аз. — Той въздъхна, сякаш въпросът беше от изключителна важност. — Досега не съм се женил по сметка. И дори не съм уверен, че наименованието е правилно. Аз не усещам никакво удобство. Всъщност, дори виждам кое ще ме дразни най-много.

Сабрина не беше сигурна дали иска да се разсмее високо, или да хвърли нещо тежко по главата му. Този човек се шегуваше с нея, пробиваше защитните й стени и се опитваше да ги разруши изцяло. Внезапно тя с почуда осъзна, че харесваше този словесен двубой. Също така Сабрина осъзна и защо Никълъс имаше такава репутация за отношенията си с жените. Надменният, арогантен граф Уайлдууд определено беше очарователен мъж.

— Дали ще се дразниш или не, ти вече даде съгласието си.

Той сви рамене, доколкото можеше да го направи легнал.

— И това отново ни връща на последното условие. Та, на какво се бях съгласил? А, да — ти каза, че няма да споделиш леглото си с мъж, когото не обичаш.

Тя кимна, като се питаше докъде щеше да доведе това.

— Много добре тогава. — Никълъс преметна крака през ръба на леглото и се озова при нея с две широки крачки. Той коленичи пред нея и хвана ръцете й в своите. — Обичам те. Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.

— Какво? — Тя се опита да отдръпне ръце. — Не говориш сериозно?

— О, напротив, скъпа, Трябва ли да ти го доказвам? — попита драматично той. — Още от мига, в който те видях, живея само за да бъда до теб. Косата ти е изтъкана от най-чисто злато; очите ти съперничат на най-ярките…

— Никълъс! — Сабрина се разсмя и го отблъсна. — Това ми звучи като многократно упражнявана пиеса. Колко пъти си казвал на някоя нещастна, неподозираща нищо жена, че я обичаш?

Той се изправи и й се ухили.

— Тази година ли, или изобщо?

Тя не можа да се въздържи да не се разсмее.

— Ти си развратник!

— На вашите услуги. — Той се поклони дълбоко. — Правете с мен каквото пожелаете.

— Онова, което желая, е да престанеш с тези глупости, за да мога да си легна.

Той поклати твърдо глава.

— Страхувам се, че не ме слушаш. Нямам намерение да ходя никъде. Оставам тук. В тази каюта. Със съпругата си.

Веселието й изчезна. Сабрина скочи на крака и се втренчи ядосано в графа.

— Ти ми даде думата си. Обеща да ми осигуриш уединение!

— И ще го направя. Ако решиш да облечеш онова, което почтената лейди Станфорд носи в леглото си, с удоволствие ще затворя очи. Въпреки че — погледът му се плъзна по мъжките й дрехи — не мога да си представя нещо по-възбуждащо от днешното ти облекло.

— Определено няма да се преоблека, докато си тук — тросна му се тя.

— Това зависи само от теб. Мисля, че съм съгласен с теб за едно нещо. Денят наистина беше дълъг и аз бих искал да поспя. — Той й се ухили. — И тъй като нямам предпочитания към уединението, можеш да смяташ това за предупреждение. Намирам, че е твърде неудобно да се спи с дрехи и затова спя без никакви дрехи. Сега ще се приготвя да си легна. Ти можеш да правиш каквото искаш.

Сабрина го гледаше, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Той сигурно нямаше намерение да се съблече гол пред нея? С едно плавно движение Никълъс издърпа ризата си през глава и пред погледа й се откриха широки, мускулести рамене и здрави гърди. Кожата му беше изненадващо тъмна и тя си спомни, че Саймън й беше казал, че графът е помагал на екипажа, при което очевидно не бе носил риза. Тъмни косми се виеха на гърдите му и се спускаха съблазнително надолу по плоския му корем.

Сабрина преглътна с трудност. Колко далеч беше готов да стигне той? Не беше виждала гол мъж след смъртта на мъжа си. Но дори тя осъзнаваше, че Никълъс беше изключителен екземпляр на мъжко животно. Висок и едър, той се извисяваше над нея и запълваше каютата, която сега й се струваше твърде малка. Прииска й се да протегне ръка и да докосне мускулестото му тяло, да погълне топлината на тялото му със своето, да…

— Сабрина.

Веселият му глас я извади от мислите й. Тя си пое дъх и се успокои.

— Да?

Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Сега ще сваля и останалите си дрехи.

Тя въздъхна и се предаде.

— Ти наистина ще останеш тук, нали?

— Да, скъпа, ще остана. — Той я целуна леко по върха на носа.

— Много добре. — Тя отиде до леглото и взе едно вълнено одеяло. След това отиде до един стол, отпусна се в него, уви одеялото плътно около себе си и протегна крака върху втори стол. След това сложи ръце в скута си и се усмихна. — Продължавай тогава.

За първи път тази вечер той, изглежда, се почувства неудобно.

— Сигурна ли си?

Сабрина изпита задоволство, когато осъзна, че единственият начин да спечели играта на този мъж беше, като започне да го удря с неговите камъни по неговата глава. Трябваше да приема предизвикателствата му и на свой ред да му отправя други.

— О, напълно. Не че ти си този, който настояваше за уединение.

Графът присви подозрително очи.

— И ще останеш да седиш? Там? — Тя кимна. — Не очаквах точно това от жена с твоята репутация.

Сабрина отвори широко очи във възможно най-невинното изражение, което можеше да направи.

— О, Никълъс, толкова много съжалявам, че не оправдавам идеала ти за тъпота и скука. Ще положа много повече усилия да бъда онзи образец на добродетел, за който се ожени. — Тя се настани по-удобно на стола си и затвори очи. — Няма да споделя леглото си с теб, но ще споделя стаята си. За мен ще бъде удоволствие да спя тук тази нощ.

— Прекрасно — изсумтя той.

Затворила очи, тя се заслуша в движението му. Изкушението да отвори леко очи и да надникне беше твърде силно и тя надигна леко клепачи. Той стоеше до стената, с гръб към нея. Сабрина успя да го зърне само за миг, преди той да угаси светлината. Леглото изскърца под тежестта му.

Сабрина се усмихна самодоволно в тъмнината и отново затвори очи. Столът беше ужасно неудобен, но си струваше да изтърпи това неудобство, за да победи Никълъс в собствената му игра.

Тя заспа изпълнена с доволство и сънува един смеещ се мъж с черни очи и тяло на гръцка статуя.

Висока, силна гръцка статуя, която нямаше дори маслинено листо на стратегическото място.