Идеалната съпруга

Глава десета

— Ти никога ли не чукаш? — тросна му се Сабрина. Никълъс се усмихна мрачно от рамката на вратата.

— Мисля, че вече сме обсъждали този въпрос. Не забравяй, че това е моята каюта.

— Да, знам. — Тя му хвърли презрителен поглед. — Твоята каюта, твоята маса, твоите столове, твоето легло…

— Моята жена. — Студеният му глас я накара да потръпне, но той гледаше към Медисън. Мат се облегна небрежно в стола си. Цялото му поведение беше предизвикателно.

— Мисля, че всички много добре осъзнаваме тази връзка — каза остро капитанът.

— Отлично. Страхувах се, че някой може да е забравил. — Той огледа гневно Сабрина. — Би ли ми обяснила какво правиш тук с Медисън? Сама?

Сабрина се втренчи с раздразнение в него. Този човек наистина ли вярваше, че има нещо неприлично в това да бъде сама с Мат? Тя не му беше дала абсолютно никаква причина да не й вярва. А ревността вече не беше приемливо извинение за дразнещите му и обидни подозрения.

— Нямам намерение да ти обяснявам нищо. Не вярвам, че има нужда от обяснение. — Тя кимна към Мат. — Вярвам, че вече ти изясних достатъчно отношението си към Мат.

— О, така ли? — Медисън повдигна вежди. — И какво му каза?

Сабрина се намръщи и го погледна предупредително. След това се обърна към Никълъс.

— Казах ти точно какво изпитвам към него. Следователно не е необходимо да нахълтваш тук като някакъв ангел на отмъщението или като…

— Измамен съпруг? — подхвърли небрежно Медисън. Гневът на Никълъс беше толкова силен, че Сабрина си помисли, че би могла да го докосне. Тя никога не го беше виждала в такова състояние и усещаше, че той прави върховни усилия, за да се овладее. Гласът му беше твърд, зъбите — стиснати и тя усети някакво лошо предчувствие.

— Да, скъпа, ти ми обясни отлично чувствата си към този човек. Аз обаче не знам какви са неговите чувства към теб. И нещо повече, подозирам, че на него не може да му се има доверие в това отношение.

Погледът на Сабрина се спря първо върху Никълъс, а след това върху Мат. Медисън нямаше да приеме спокойно обидите на графа. Мат се изтегна в стола си.

— Това ми звучи, сякаш ме обвиняваш, че нямам чест. — Той провлачваше безгрижно думите, но в очите му гореше стоманен блясък.

Никълъс повдигна презрително вежди.

— Трябва да призная, че ме изненадваш. Не очаквах, че ще бъдеш толкова проницателен, че да разбереш смисъла на забележката ми.

— Никълъс! — Думите на Уайлдууд бяха възмутителни. Сабрина се страхуваше, че въпреки дългогодишното им приятелство Медисън нямаше да остави тази обида ненаказана. Стомахът й се сви. Приятел или не, Мат можеше да бъде много опасен.

Мат се изправи бавно. Спокойните му движения контрастираха рязко с погледа: тъмен, гневен и заплашителен.

— Ще ти кажа това само веднъж, Уайлдууд. — Гласът на капитана беше учудващо спокоен и овладян. Сабрина изпита надежда, че назряващият конфликт ще бъде прекратен. — С Бри се познаваме от много години. По едно време дори бяхме съдружници. Двамата споделяме определена доза обич. За мен тя е като…

— Да, да, знам — прекъсна го нетърпеливо Никълъс. — Тя ти е като сестра.

— Точно така. — Медисън кимна твърдо. Никълъс изсумтя презрително.

— Това не може да бъде твърде успокоително за Сабрина, като се има предвид как си се погрижил за собствената си сестра.

На лицето на Мат се изписа объркване.

— За сестра си ли?

— Сестра му ли? — повтори Сабрина.

— Да, сестра му! — тросна се графът, втренчен гневно в тях, сякаш и двамата си бяха изгубили ума. Сабрина и Мат се спогледаха озадачено.

— За коя сестра става дума? — попита предпазливо Медисън.

— За онази, която е била повалена в разцвета на младостта си. За онази, която не успяла да се справи с всички проблеми, пред които се изправила. Онази, за която ни разказа Саймън.

Сабрина беше също толкова озадачена, колкото и Мат. За какво говореше Никълъс, по дяволите?

— Той ни разказа всичко. — В думите на графа се долавяше раздразнение от това, че тя все още не беше успяла да разбере за какво ставаше дума. — За онази, която станала монахиня!

Внезапно Сабрина разбра. Никълъс имаше предвид измислената история, която му беше разказал Саймън за името на кораба.

— Каква монахиня? — Мат сбърчи озадачено чело.

— Монахинята — намеси се Сабрина. — Сестра ти, монахинята.

— Онази, която станала монахиня — изрева Никълъс.

— Онази, на която си кръстил «Лейди Б»! — каза Сабрина с треперещ от паника глас.

— «Лейди Б» ли? — Мат се опитваше да разбере за какво му говореха останалите двама. — Но аз кръстих «Лейди Б» на…

— На сестра си — подсказа му отчаяно Сабрина, като се надяваше той някак да разбере безмълвната й молба.

— Бри, аз… — Мат се вгледа в очите й и внезапно осъзна смисъла на разговора — кръстих кораба на сестра си, разбира се. — Той се обърна към Уайлдууд и сви рамене. — Беше толкова отдавна, а и с нея никога не сме били близки.

Никълъс присви подозрително очи.

— Имах впечатлението, че сте били много близки.

— Ами, да. — Мат поклати глава. — Някога бяхме близки, но… след това нещата вече не стояха по същия начин. — Той се разсмя и хвърли отнесен поглед на Сабрина. — Когато се появиха нейните… проблеми, ние се отдалечихме един от друг. Тя просто не желаеше да приеме помощ от никого. Упорита, малка жена.

Сабрина стисна силно зъби, за да не изтърси някоя гневна забележка.

— Уверена съм, че си е имала основателни причини.

Мат въздъхна.

— Само гордост и твърдоглавие. Тази жена така и не разбра какво е най-доброто за нея. Особено по отношение на мъжете. Винаги правеше грешния избор и се забъркваше в изключително трудни ситуации.

— Едва ли са били такива, с които да не е можела да се справи — тросна се Сабрина.

— Вие двамата за какво си говорите? — избухна Никълъс. — Монахиня или не, пет нари не давам за сестра ти! Тревожа се само за Сабрина. И независимо дали я смяташ за сестра или за някаква проклета монахиня, искам да стоиш далеч от нея, по дяволите!

— Никълъс, ти не можеш да ми казваш какво да правя — възрази Сабрина и едва се въздържа да не тропне с крак.

— О, напротив, мога!

Тя го изгледа гневно.

— Тринадесет проклети години никой не ми е казвал какво да правя! Ако си мислиш, че точно ти си този, който ще започне да ми нарежда какво да върша и как да се държа, по-добре слез на земята! — Тя се обърна с лице към Мат. — Кажи му, Мат. Кажи му, че не може да ми нарежда, сякаш съм му слугиня. Кажи му, че не може да управлява живота ми.

— Бри… — Мат я погледна извинително. — Колкото и да те дразни това, той ти е съпруг и има определени права.

Никълъс се усмихна победоносно. Сабрина едва успя да потисне желанието си да го удари. А след това да удари и Мат. Беше й омръзнало да бъде заобиколена от хора, които постоянно й повтаряха какви права имал съпругът й.

— Въпреки че — погледът на капитана се премести от Сабрина върху графа — той определено няма право да ми казва какво мога и какво не мога да правя.

Никълъс повдигна вежди при това неприкрито предизвикателство, но отговорът му беше изречен със също толкова спокоен глас.

— Ти ще стоиш настрани от нея, Медисън.

— Ще правя каквото си искам. Това е моят кораб, а Бри ми е много скъпа приятелка.

— Точно в това е проблемът. На мен тя не ми е приятелка; тя ми е съпруга. И по тази причина няма да посрещна доброжелателно повторението на една толкова уютна сценка, каквато видях тук.

Мат кръстоса ръце върху гърдите си.

— Струва ми се, че изискваш твърде много в името на съпружеските си права. Особено след като все още нямаш право върху тази титла.

— Обясни се, Медисън — каза хладно Никълъс. Мат сви лениво рамене.

— Доколкото разбрах, първата ви брачна нощ все още предстои.

Единствено скърцането на корпуса на кораба нарушаваше тишината, която последва тази негова забележка. Напрежението в каютата беше толкова осезателно, че на Сабрина й беше трудно да диша. Двамата мъже си разменяха студени погледи от двата края на стаята, като всеки преценяваше силата, храбростта, способностите и недостатъците на другия. Всеки опит на Сабрина да предотврати сблъсъка вече й се струваше безполезен. Никълъс сви юмруци и ги отпусна толкова бързо, че Сабрина си помисли, че може да й се е привидяло.

— Ти стигна твърде далеч, Медисън. Всъщност трябва да призная, че не очаквах нищо по-добро от един… американец. От личен опит знам, че американците са груби, неучтиви и невъзпитани. — Той буквално изплю думите и Сабрина изстена мислено.

Мат не показа никаква видима реакция на обидата. Единствено пулсирането на една вена на врата му издаваше, че и той е също толкова вбесен, колкото и Никълъс.

— Е, поне когато един американец се ожени, жена му знае, че наистина се е омъжила.

— Мат! — избухна Сабрина, шокирана от намека. — Достатъчно! Що се отнася до теб — обърна се тя към Уайлдууд, — той не харесва англичаните повече, отколкото ти харесваш американците. Затова и двамата престанете незабавно с този смешен спор.

Сабрина погледна ядосано първо единия, а след това и другия. И двамата бяха твърде упорити и раздразнени, за да й обърнат внимание. Тя се страхуваше от неизбежния завършек на караницата им.

— Разбирате, че трябва да ви поискам удовлетворение — каза хладно и официално Никълъс.

— Не съм очаквал нищо друго — отговори спокойно капитанът.

Сабрина ги погледна, без да вярва на очите си. Сякаш, след като си бяха разменили предизвикателството, рационалното им мислене се беше върнало. И двамата бяха спокойни. Единствено блясъкът в очите им издаваше истинските им чувства. Този блясък й подсказваше, че те всъщност очакваха с нетърпение двубоя си. В това нямаше абсолютно никакъв смисъл.

— Надявам се, и двамата разбирате, че няма да има никакъв дуел. — Тя скръсти ръце и се загледа в тях. — Няма да позволя подобно нещо.

— Кажи на жена си, че не може да ти казва какво да правиш, Уайлдууд.

— Сабрина, това не е твоя работа.

— Разбира се, че е моя работа — тросна се тя. Никълъс повдигна вежди.

— Ти я познаваш по-отдавна от мен. Винаги ли си е пъхала носа там, където не й е работа?

— Винаги — потвърди Мат.

— Престанете да ме обсъждате, сякаш ме няма! — извика тя. — Няма да ви позволя да се избиете взаимно!

Никълъс се усмихна леко.

— О, смея да твърдя, че няма да се избием взаимно. Обикновено единият остава на крака.

Мат кимна.

— Така става обикновено. — Той се обърна към графа. — Тъй като ти поиска удовлетворение, предполагам, че аз трябва да избера оръжието?

Никълъс сви рамене.

— От уважение към Бри — каза Медисън и наклони глава към нея, — няма да те убия. Но с удоволствие ще те смачкам с голи ръце.

— А аз изгарям от нетърпение да ти размажа физиономията.

— Ще се качим ли на палубата? — попита капитанът.

— Разбира се. — Никълъс тръгна към изхода и Мат го последва. Сабрина остана да зяпа след тях. По поведението им човек можеше да си помисли, че бяха тръгнали на разходка сред природата.

— Дявол да ги вземе — измърмори тя.

След няколко секунди двамата вече събличаха ризите си на главната палуба. Екипажът се беше събрал в кръг около тях, за да наблюдава зрелището.

На Сабрина й се струваше, че сънува. Бе обзета от паника. Не й се искаше нито един от тях да пострада. Забеляза Саймън, който се обзалагаше с неколцина моряци за изхода на двубоя.

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита го тя. На лицето на Саймън се изписа изненада.

— Че защо да го правя, момиче? Това ще бъде добре и за двамата, а и ще осигури забавление на екипажа. Ти може би не си забелязала, но това се готвеше още от момента, в който тези двамата се запознаха.

— Но това беше само преди час! Не мога да повярвам, че за толкова кратко време може да са натрупали толкова много враждебност.

— Да не би да си забравила за първата им среща? — Саймън се наведе и зашепна в ухото й. — Негово превъзходителство видя как капитанът те поздравява по начин, по който нито един съпруг не би искал жена му да бъде поздравена от друг мъж.

— Аз обясних това на Никълъс.

Саймън повдигна вежди.

— И той разбра?

— Е, не, не съвсем. — Тя посочи към мъжете, които се готвеха за боя. — Но все още не виждам нуждата от всичко това.

— Това е, защото не си мъж, момиче.

Тя се втренчи с удивление в него.

— Ако те са пример за мисленето на мъжете, значи съм късметлийка. — Страхът от нараняванията, които можеха да си причинят Никълъс и Мат, бе заменен от раздразнение.

— Е, щом като никой от вас мъжете няма намерение да направи нещо, ще трябва да се справя сама — измърмори тя и си проправи път през кръга.

Никълъс и Мат бяха застанали в средата, готови да започнат боя. Сабрина ги изгледа ядосано.

— Вие двамата наистина ли искате да направите това?

Никълъс се усмихна мрачно.

— Аз да.

Мат кимна.

— Всъщност, аз изгарям от нетърпение.

Сабрина се зачуди дали не трябваше просто да ги набие и двамата и с това да сложи край на цялата тази история. Раздразнението й бързо прерасна в гняв и тя си помисли, че беше достатъчно ядосана, за да направи нещо такова. Чистата глупост винаги я изкарваше от равновесие, почти толкова, колкото и арогантността. Тук тя виждаше и двете, взети заедно. Сабрина си пое дълбоко дъх и си наложи да се успокои. За миг уравновесената лейди Станфорд се върна отново.

— Много добре. — Тя им се усмихна спокойно и се огледа с любопитство. — Къде предлагате да седна тогава? За да виждам най-добре, разбира се.

Никълъс присви очи.

— Ти да не смяташ да гледаш?

Дори Мат изглежда се чувстваше неудобно.

— Няма да бъде, подходяща гледка за жена, Бри.

— Независимо от това — отвърна ядосано Сабрина — аз възнамерявам да остана. — Тя забеляза една бъчва и се настани удобно на ръба й. След това им даде знак да започват, сякаш беше кралица, която дава благословията си на рицар преди турнир. — Когато сте готови, господа.

Никълъс й хвърли последен замислен поглед, сякаш я прогонваше от мислите си, след което насочи вниманието си към противника.

Двамата започнаха да обикалят в кръг, като се наблюдаваха внимателно. Бяха еднакво високи и с приблизително едно и също тегло. Гладиатори, изваяни от един и същ калъп, закалени в един и същ огън. Ако косата на Никълъс не беше черна, а на Мат — руса, можеха да минат за братя. Сабрина трябваше да признае, че голите им до кръста мускулести тела съвсем не бяха неприятна гледка.

Приликите не свършваха с физическите качества. И двамата имаха един и същ упорит характер и арогантно отношение. Сабрина бе свикнала с характера на Мат преди много години и сега си спомняше с обич за първата им среща. Същевременно тя се питаше дали с времето щеше да успее да свикне и с характера на Никълъс.

И, разбира се, и двамата имаха еднакво отношение към жените. Аферите на Мат бяха донякъде забавни за Сабрина, но тя не можеше да каже същото за Никълъс. Репутацията му на развратник все повече и повече я дразнеше. Дали беше вярно, или беше просто преувеличение? Колко жени бяха познали докосването на устните му? Милувките на ръцете му? Изгарящата топлина на тялото му?

— Изненадваш ме. — Устните на Мат се свиха в заплашителна усмивка. Гласът му беше измамно спокоен. — Очаквах, че ще започнеш да се молиш и да се криеш зад полите на жена си.

Никълъс се разсмя.

— Може би не си забелязал, но жена ми предпочита да не носи поли. — Той присви очи. — И аз не се крия зад никого. Ти ще съжаляваш за своята…

Преди да успее да довърши, юмрукът на Мат се заби в устата му. Сабрина потръпна вътрешно, но не реагира. Само се усмихна, сякаш се забавляваше неимоверно. В погледа на графа се забеляза изненада от силата на удара и той се поколеба, в резултат на което получи втори удар, този път с стомаха. Глухият звук от удара отекна в ушите на Сабрина, но Никълъс почти не се помръдна.

Мат отстъпи крачка назад. И той изглеждаше изненадан. Ударът му беше толкова силен, че би повалил всеки друг мъж.

Никълъс се окопити бързо, направи лъжливо движение с дясната си ръка и нанесе силен удар в брадичката на капитана, който го зашемети за миг. Мат отскочи назад, но успя да парира следващия удар. Двамата застанаха близо един до друг и започнаха да си нанасят силни удари. Очевидно нито един от тях не бе преценил добре противника си. Те бяха по-равностойни, отколкото Сабрина си беше представяла.

Бруталността на зрелището обаче надминаваше всичките й представи. Може би бе трябвало да пропусне тази форма на мъжко забавление. Твърде много години на почтено поведение я деляха от такива груби мъже и тя беше забравила колко диви могат да бъдат дори най-добрите от тях.

Сабрина беше единствената, която не се радваше на двубоя. Че екипажът се забавляваше, нямаше никакво съмнение. Моряците викаха окуражително и се радваха на всеки попаднал в целта удар.

Сабрина стисна зъби и се насили да продължи да гледа схватката. Тя нямаше намерение да остави някой от тези двамата да разбере, че не беше по силите й да гледа юмручен бой, колкото и варварски да беше той.

Тя продължи да се усмихва, въпреки че страхът й за тяхната безопасност растеше с всяка измината минута. Нито един от двамата нямаше предимство. Всеки приемаше ударите на противника си и му отвръщаше по същия начин. От ъгълчето на устата на Мат капеше кръв. Над едното око на Никълъс се беше появила рана, от която хвърчаха червени капчици кръв. И двамата продължаваха да се бият, никой от тях не беше готов да признае поражението си.

Стомахът на Сабрина се свиваше от гледката. Никой ли нямаше да се предаде? Какво щеше да се случи, ако единият победеше убедително другия? Дали враждата между тях нямаше да стане още по-непримирима? Ами ако нито един не победеше?

Тя искаше всичко това да свърши, и то незабавно. Никълъс едва се държеше на краката си, а и Мат не беше в по-добро състояние. Сега кой щеше да бъде победител беше въпрос не толкова на умения и сила, колкото на издръжливост и воля. Всеки от двамата продължаваше упорито да замахва, ударите им ставаха все по-слаби, но оставаха все толкова болезнени за насинените им тела, колкото и в началото.

Сабрина не можеше и нямаше да позволи двамата мъже, които означаваха най-много за нея, да продължат този безсмислен бой.

Тя внимателно огледа възбудените лица на моряците. Никой от тях нямаше да й помогне. Дори Саймън наблюдаваше с интерес схватката, въпреки че тя оценяваше начина, по който окуражаваше както капитана си, така и Никълъс.

Тя присви очи и обмисли възможностите. Просто да стане и да обяви двубоя за приключен нямаше да има резултат. Те нямаше да й обърнат внимание.

«Обикновено единият остава на крака.»

Точно това беше решението! Ако един от тях паднеше, двубоят щеше да свърши. Не че тя можеше да повали сама някой от тях. А дали наистина не можеше?

Последният удар на Мат накара Никълъс да се препъне и Сабрина видя дългоочакваната възможност. Тя протегна сръчно крак зад глезена на графа и той се срина на палубата. За миг сърцето й престана да бие и тя затаи дъх. Сабрина едва успя да отмести очи от неподвижното тяло на мъжа си. Всички моряци стояха мълчаливо и гледаха поваления войн, с неговото окървавено и потно тяло. Само Саймън погледна към нея. Той поклати глава, за да изрази отвращението си от нейната намеса, и тръгна към Никълъс. Когато стигна до графа, морякът коленичи до него.

— Той да не е…? — прошепна тя. Невъзможно й беше да изрече думите на глас.

— Не е мъртъв — отвърна Саймън. — Но когато се събуди, ще му се иска да е умрял. Главата му ще дрънчи по-силно от ковашки чук върху наковалня. Не бих искал да съм на негово място. — Той я погледна право в очите. — Нито пък аз да съм отговорен.

Тя не отмести поглед.

— Вината не е моя. — Сабрина се изправи.

Мат все още стоеше замаян на мястото си и се олюляваше леко. Сабрина тръгна към него с възможно най-заплашителното си изражение, забравила, че тя беше повалила Никълъс. Едва успяваше да сдържи гнева си.

— Бри, аз…

— Не смей да се опитваш да ми се извиняваш за тази нецивилизована и абсолютно неприемлива проява на мъжка глупост — сряза го тя.

Мат потръпна от тона й и опита отново да каже нещо.

— Бри, аз…

— И престани да ме наричаш Бри, Матю Медисън. — Гневът й беше неудържим. Двамата лесно биха могли да се избият. Никълъс можеше да… при мисълта колко лесно можеше да го загуби, Сабрина бе обхваната от страх. Някъде зад завесата на страха, една смътна мисъл й казваше, че тя не искаше да го загуби. Нито сега, нито в бъдеще. — Ако той е наранен сериозно, ще те държа лично отговорен за това. И ще те пребия със собствените си ръце.

Сабрина разпери пръсти и го блъсна с цялата си сила в гърдите — жест, който при други обстоятелства би бил напразен. Като някакво огромно дърво — силно на вид, но със слаби корени — той залитна назад и се простря по гръб на палубата. На лицето му бяха изписани удивление и болка.

Сложила ръце на хълбоците си, Сабрина се втренчи гневно в поваления си приятел.

— Заслужи си го, Мат. Разочарована съм от теб.

Той изстена и затвори очи.

Саймън пристъпи към него.

— Капитане?

— Тя още ли е тук? — понита Медисън с отслабнал глас.

— Тук е — отговори морякът.

— Няма да се помръдна, докато не си тръгне — каза с достойнство Мат. Поне с толкова достойнство, колкото можеше да има един мъж, който лежеше проснат по гръб на палубата на собствения си кораб. — Върви си, Бри. Остави ме да умра на спокойствие.

— Ха! — изсумтя тя. — Да умреш, би било твърде добре за теб. — Тя се обърна към мястото, на което лежеше Никълъс. Него го нямаше. Сабрина бе обзета от паника.

— Саймън — вкопчи се тя в ръката на моряка, — какво е станало? Къде е Никълъс?

— Не се тревожи, момиче. Накарах момчетата да го отнесат долу в каютата ви и да го сложат в леглото. Той ще се оправи.

Тя въздъхна облекчено.

— След известно време. — Саймън се усмихна с изражението на човек, който познаваше добре последствията от ръкопашните схватки.

Внезапно тя се уплаши за нещо друго. Сабрина погледна тревожно към Саймън и заговори тихо, защото не искаше Мат да я чуе.

— Мислиш ли, че някой друг… ъъъ… е забелязал…

— Не мисля. — Морякът поклати глава. — Мисля, че само аз забелязах какво направи. Никой друг не гледаше в краката им. — Той поклати строго глава. — Нямаше право да го правиш, момиче, нямаше никакво право.

Тя го погледна с удивление.

— Напротив, имах. Всички вие бяхте решили да ги оставите да се пребият до смърт. — Тя го изгледа сурово и скръсти ръце на гърдите си. — Някой трябваше да им попречи.

— Е, за теб ще бъде по-добре никой от тях да не разбере кой е сложил край на двубоя им, защото ако разберат, адът ще се отвори. — Той кимна. — Върви да се погрижиш за мъжа си. Трябва да провериш ребрата му, дали няма нещо счупено. — Той сви рамене и се изкиска.

— Много боеве съм виждал през живота си, но този беше изключителен. Само че нито твоят Никълъс, нито моят капитан ще бъдат в състояние да правят каквото и да било през следващите няколко дни. А сега изчезвай.

Мат изпъшка и Саймън се наведе да се погрижи за него.

Сабрина сбърчи нос и тръгна към каютата, в която лежеше в безсъзнание съпругът й. Тя се спря до перилата и погледна към морето. Водата беше спокойна и не се виждаха никакви вълни — за разлика от емоциите, които бушуваха в душата й.

Поне нямаше да й се наложи да се тревожи, че Саймън можеше да каже на Мат за ролята й в двубоя. Тя въздъхна и отметна косата, която се беше спуснала по лицето й. Единственото нещо, от което нямаше нужда точно сега, беше поредната тайна, която да трябва да пази. Тя вече си имаше предостатъчно такива.

Сабрина остана загледана мрачно в морето. По време на това пътуване нищо не беше станало според очакванията й. Тя не можеше да не се запита какво щеше да се случи следващия път.

Подпряла лакът на перилата, Белинда се чудеше какво ли щеше да се случи следващия път. Тя гледаше с раздразнение към спокойното море. Цялото пътуване представляваше поредица от малки, дразнещи кризи и нямаше нищо общо с онова, което си беше представяла и за което се беше надявала.

Когато й беше хрумнала идеята да тръгне след майка си, тя не бе мислила само за безопасността й. Разбира се, Белинда се тревожеше, че честта на майка й се намираше в ръцете на един печално известен развратник. Тя никога не бе подозирала, че притежава дързост, и предполагаше, че беше наследила това качество от баща си. Майка й беше твърде почтена, за да се интересува от приключения. Или поне бе такава досега.

На всичкото отгоре и Ерик беше с нея. Белинда бе очаквала, че по време на пътуването двамата щяха да имат възможност да се опознаят по-добре. Тя се беше надявала да прекара времето си до него и в прегръдките му, изучавайки топлината, която се отделяше при целувките им и караше краката й да се разтреперват. Особено много й се искаше да изпита отново странното напрежение, което придружаваше ласките му. Белинда пропъди смътната мисъл, че желанията й са неприлични. В крайна сметка, двамата с Ерик скоро щяха да се оженят.

Но реалността се беше оказала съвсем различна от очакванията й. Ерик бе прекарал половината от пътуването превит над перилата на палубата, зает да изхвърля в морето и последните остатъци от храната, която успяваше да вкара в раздразнения си стомах. През останалата част от времето стоеше уединен в каютата си и пъшкаше от пристъпите на морска болест.

Тя се беше опитала да се грижи за него, но той не беше лесен пациент и предпочиташе да бъде оставен на мира. А и тя не беше състрадателна медицинска сестра и някои страни на болестта му я отвращаваха. Белинда не усещаше никакви странични ефекти от пътуването по море и не проявяваше голямо търпение към хората, които страдаха от морска болест. Не, всичко това не беше, както си го беше представяла.

Лелята на Ерик също се беше оказала по-различна от представите й. Жената беше истинска благородничка и очевидно беше изчела всичко за всичко. Уин беше приятна и остроумна жена, но освен това с готовност споделяше знанията си с всеки, който проявеше глупостта да я попита за нещо. Това не беше особено приятно качество, особено за капитана на кораба. Уин имаше дразнещия навик да дава съвети на някой опитен моряк как трябва да се управлява кораб — знания, които тя беше придобила от книгите си. Белинда неведнъж бе чувала тихите ругатни на екипажа по адрес на лелята на Ерик. Уин щеше да бъде голяма късметлийка, ако моряците не я изхвърлеха зад борда.

Момичето въздъхна и поклати глава. Поне корабът се движеше бързо. Ако имаха късмет, щяха да стигнат в Александрия преди родителите си. Какво щеше да се случи тогава, не знаеше. При мисълта за това Белинда свиваше рамене. Вече беше стигнала до едно изненадващо заключение по време на това пътуване.

Нейната почтена, строга майка съвсем не беше онова, което изглеждаше.

И вероятно никога не бе била.

Денят беше прекрасен. Слънчевите лъчи подскачаха по сините вълни, но той не беше в настроение да се наслаждава на гледката пред себе си. Бе се облегнал на перилата и се навеждаше напред, сякаш можеше да придвижи кораба само с волята си. От жизнена важност беше да стигне в Египет преди Сабрина и Уайлдууд. В противен случай изпълнението на плана му щеше да бъде затруднено изключително много.

Поне другарите му го бяха лишили за малко от присъствието си. Тези глупаци се бяха натъпкали в капитанската каюта и играеха хазарт. Той нямаше излишни средства, които да прахосва в такива безсмислени занимания, и нямаше особено високо мнение за онези, които го правеха. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че те щяха да му бъдат от полза. Двамата плащаха буквално всички разходи по тази експедиция, както правеха онези богаташи, които дори не си помисляха да подлагат под съмнение финансовите възможности на останалите, а просто предполагаха, че в крайна сметка всичко ще бъде уредено.

Той винаги бе успявал да прикрие добре финансовите си затруднения. Дори онези, които, ако бъдеха попитани, щяха да отговорят, че го познават най-добре, никога не биха се усъмнили, че джобовете му бяха празни. В продължение на години той бе прикривал незавидното си финансово състояние. Веднъж почти бе успял да събере средствата, с които можеше да поправи това, но възможността се беше изплъзнала през ръцете му не по негова вина.

Не търсеше отмъщение. Просто си искаше онова, което му се полагаше по право. Ако му се наложеше да убие красивата лейди Станфорд, както и всеки друг, който би се опитал да му попречи, нямаше да се поколебае да го направи. Нищо нямаше да се изпречи между него и златото на Сабрина. Неговото злато.

Той се усмихна. Денят наистина беше прекрасен.